Димитър Бежански
Бриджит Бардо няма да се меси!

Тъжно е вече в гаража на Кирето — нашия квартален парламент. Тъжно и тягостно. Гроздовата поскъпна, а Кирето обяви мораториум на вересиите. Вече се отбиваме само за по една малка, колкото да не е без хич, и си тръгваме. Ако имахме опашки като бездомните песове, дето се изтягат пред гаража, сигурно щяхме да си тръгваме с подвити опашки. Днес с Пешо пак си взимаме по една малка и сядаме на масата до входа.

Пешо мрачно отпива — оставя внимателно чашата и казва:

— Много се развъдиха, ей, много!

— Ъхъ! — кимвам.

— И лаят като бесни! Денонощно! Почнах и насън вече да се стряскам от тях!

— Така е — съгласявам се. — Денонощно лаят. Друго не правят, само лаят!

— И много нагли станаха, бе! — продължи Пешо. — Готови са последния залък от устата да ти изтръгнат. Много са озверели!

— Не само са готови — викам, — ами го и отнемат. Последния залък ни взимат тия помияри!

Пешо пак отпива от гроздовата и казва:

— Не съм жесток човек — казва, — не съм за това — да ги изтрепят до крак, но би могло поне да ги кастрират! Мъжки, женски — без значение! Да ги кастрират — и толкоз! Да не се развъждат повече!

— Това е изходът! — отпивам и аз от гроздовата. — Кастрация! Иначе няма да има живот от тях!

— Само че оная, лудата, пак ще нададе вой! — въздъхва Пешо.

— Коя е тая лудата? — питам.

— Бриджит Бардо, коя! Ако почнем да ги кастрираме, тя веднага ще ревне! Нали им е защитничка! Нали все за тях мисли, нали все за тях се пеняви!

— Чакай, чакай! — прекъсвам го. — Ти за какво говориш? Кого преди малко предлагаше да кастрираме?

— Кого! Бездомните псета, кого! — троснато отвръща той.

— Господи, Пешо! — зяпвам аз учудено. — През цялото време си мислех, че говориш за политиците!

Допиваме си гроздовата и си тръгваме. Уличните кучета, налягали пред гаража на Кирето, поглеждат към Пешо със злоба. А към мен — със симпатия.