Алън А. Макфарлън
Летящата верига (Северозападен бряг)

Индианските земи от Северозападния бряг са прорязани от големи реки и фиорди, а там, където се вливат, океанът е изпъстрен от стотици острови с различна големина. Един стар шаман описва няколко такива острова в следната приказка.

Един ден огромна птица летяла високо над селото. Хората се чудели на големината й. Някои казвали, че това е орел-великан, други пък викали, че това е Тъндърбърд, голямата птица от индианските легенди, която носела добро, а понякога и зло на индианците от тази територия. Неколцина мъже от селото поискали да я застрелят, за да я имат за церемонии, а с перата й да украсяват най-хубавите си стрели. Старият жрец предупредил хората да не причиняват зло на голямата птица, ако тя се доближи достатъчно, за да я уцелят. Сигурно притежава голяма магическа сила, мислел той.

Хората се присмивали на мъдрия старец зад гърба му и гледали изумени, докато голямата птица се спускала плавно от небесните висини с неподвижни криле към селото. Вождът пратил бързоног вестител да доведе най-добрия ловец от клана обратно в селото. До този момент той бил на лов нагоре по реката, но сега дошъл при вожда, който го помолил да свали голямата птица. Ловецът натъкмил една стрела на тетивата и се прицелил. После отпуснал лъка си.

— Може да стане лошо, ако убия тази необикновена птица — промълвил той.

Жрецът пристъпил към ловеца и го предупредил да не се опитва да убива тайнствената птица. После, като усетил, че може и да не обърнат внимание на думите му, побързал да се върне в къщата си и облякъл красиви церемониални дрехи. Сложил на главата си накит от кедрова резба, украсен с хермелинови кожи и мустаци от морж и инкрустиран с блещукащи черупки от морски охлюви. Покрил раменете си с наметка от козя вълна, украсена с пищни орнаменти. Сетне взел своята вълшебна хлопка, изрязана във формата на морска птица, и забързал към селото. Обзет бил от отчаяние, защото се страхувал, че ще бъде късно да предотврати една трагедия.

Докато жрецът бил у дома си, птицата закръжила над селото така, че лесно можела да бъде уцелена, и ловецът няколко пъти се прицелвал, без да пусне стрелата. Накрая насърчителни викове и присмехулни задявки от страна на неколцина селяни накарали ловеца да се реши. Стрелата му полетяла към небето и голямата птица сякаш загледала как се насочва към нея. За миг птицата спряла полета си и стрелата минала спокойно край нея. Тогава всички мъже и младежи от селото започнали да стрелят по птицата, без да я улучат нито веднъж.

Тъкмо тогава жрецът си проправил път сред селяните и ги помолил да спрат стрелбата. Той разклатил хлопката и запял вълшебна песен с надежда да пропъди птицата. За миг птицата останала неподвижна. Под нея хората можели да чуят лекото шумолене на перата й от слабия ветрец.

Внезапно, стремително като мълния, птицата се спуснала с креслив, пронизителен писък към групата ужасени селяни. Сграбчила ловеца за скалпа със свирепите си нокти и се заиздигала бавно, понасяйки ловеца със себе си. Ловецът заритал диво с крака, но не могъл да се откопчи от хватката на птицата. Един човек, който стоял до ловеца, го хванал за глезените, като се надявал да задържи птицата долу. Пляскайки още веднъж с криле, тя се понесла бавно нагоре. Старият жрец усетил, че трябва да направи нещо: така, с надеждата да спаси двамата мъже, той се вкопчил в глезените на втория мъж и увиснал.

За момент старият жрец усетил, че краката му се издигат над земята и разбрал, че не може да разтвори ръцете си, за да се пусне. Тогава мъжете и момчетата в тълпата сякаш загубили страх и ум. Един след друг те се наловили на летящата верига и се понесли стремително нагоре, безсилни да се пуснат.

Огромната птица полетяла все по-нагоре и по-нагоре, веригата от мъже под нея увиснали като някаква гигантска опашка на хвърчило. Бавно тайнствената птица се насочила към океана под изплашените погледи на жените и децата. Тогава въздухът се изпълнил със силен грохот и Тъндърбърд разтворила ноктите си, които държали в плен ловеца. В същия миг магията се развалила и голямата верига се накъсала на отделни брънки, всяка брънка, мъж или момче, падала като камък в океана. Някои паднали близо до селото, други навътре в океана. Щом докоснели водата, всеки един от селяните се превръщал в остров, голям или малък, но остров за вечни времена.

И днес селяните минават със своите канута между островите, които едно време са били хора, дръзко предизвикали Тъндърбърд.