Алън А. Макфарлън
Огнена диря (кауичани)

Било толкова отдавна, че нито слънцата, нито думите могат да се изброят. Група индианци кауичани сушели на слънце еленово месо. Те си приказвали колко хубаво би било, ако си имат по едно малко слънце да ги топли, когато голямото слънце си отива, за да стори път на тъмнината. Мислели, че никога няма да имат такова нещо, защото, за да се изпълни желанието им, били нужни много сила и магия, повече дори от тези, които притежавали техните най-могъщи шамани.

Докато хората си говорели какво искат, малка птичка чуруликала наблизо. Долетяла тя при хората и те видели колко красива птичка е тя, кафява, с ярка червена опашка, която сякаш блещукала, когато птичката застанела неподвижна. Птичката свела поглед към индианците от един клон над главите им.

— Какво искаш, малка птичко? — запитал един старейшина, който можел да разговаря с птици.

— Нищо не искам, мъдрецо, а ти нося каквото желаеш — отвърнала тя. — Аз притежавам това, което се нарича огън, и го нося на опашката си. То е горещо като малко слънце. То ще ви носи топлина, когато задухат ветровете на зимата, ще сготви месото ви, ще донесе радост, когато слънцето си отиде, но първо трябва да го заслужите. Нищо, което идва лесно при нас, не изглежда добро, нито се счита за добро. Кажи на твоето племе да ме чака тук, когато слънцето отново дойде; нека всеки носи малка суха вейка с борова смола по нея.

Преди хората да успеят да попитат защо, птичката внезапно изчезнала.

— Трябва да изпълним желанията на тази птичка — дал съвет старейшината. — Може да ни донесе късмет.

Когато слънцето отново изгряло, хората зачакали птичката да дойде. Всеки носел по една борова клонка със смола, точно както им било казано. Силно „туи-и-и-ит“ накарало хората да вдигнат глави. Кафявата птичка стояла на един клон над главите им, макар че никой не я видял да идва. Тя запитала на език, който всички разбрали:

— Готови ли сте?

Те отговорили:

— Да.

— Тогава тръгнете след мен и който пръв ме настигне, ще получи огън. Но той трябва да е справедлив, търпелив и усърден, без да губи кураж. Хайде!

Птичката полетяла над неравни земи и гъсти гори. Преследването се оказало трудна работа за мнозина и те се отказали. Летяла птичката над бързоструйни потоци и опасни блата и тресавища. Все по-малко и по-малко хора имали сили и смелост да вървят напред и повечето се принудили да се откажат от преследването. „Много е мъчно!“, „Много е трудно!“, „Много е опасно!“ — въздишали те и сядали на земята да си починат.

Накрая един млад воин наближил достатъчно птичката, за да й извика:

— Дай ми огъня си, малка птичко. Следвах те дълго и упорито и в нищо не съм сгрешил.

— Не е тъй, както казваш — казала птичката и полетяла още по-високо и по-бързо. — Ти мислиш само за себе си. Това е лошо. Няма да получиш моя огън.

Втори младеж настигнал птичката.

— Дай ми малко от огъня си — извикал той. — Аз съм добър човек.

— Добрият човек не взима онова, което принадлежи другиму — отговорила птичката и полетяла още по-високо и по-бързо, полетяла към земята и кацнала край една жена, която се грижела за старец, много болен на вид.

— Донеси едно сухо клонче с малко смола по него — казала кафявата птичка. — Имам огън на опашката си и той ще бъде твой. Той ще сгрее твоя старец и ще ти сготви храна.

Жената се изплашила от птичката, която можела да говори. Когато се съвзела, казала:

— Ти си добра, мъничка моя, но аз не заслужавам такъв вълшебен дар. Правя това, защото така трябва да бъде. Един вътрешен глас ми казва, че трябва да се грижа за оня, който е болен.

— Зная, че вършиш много добрини — отвърнала птичката, — и те са много по-добри от онова, което мнозина правят. Защото добрините, които правиш ти, считаш само за свой дълг. Ела, донеси едно клонче и вземи от моя огън. Ти мислиш най-напред за другите и затова ще можеш да им дадеш от своя дар.

Жената с радост донесла едно клонче и го запалила от малкия огън, който блещукал на опашката на птичката. Оттогава насам индианците имат огън.