Алън А. Макфарлън
Морските вълчета (хайда)

За Уаско, големия морски вълк, ловец на китове край островите Хайда, ходели само най-смелите ловци от племето. Другите никога не се и опитвали да поставят капани за тези грамадни кучета, защото били изключително свирепи и много яки. Един храбър ловец често се опитвал да хване тези големи зверове с капан от греди и мрежи с подвижни примки, но все не успявал. Неговите духове-помощници обаче му помогнали, затова имал късмет да намери два такива морски вълка, когато бродел по ловните пътеки.

Ловецът живеел с жена си в Хънтърз пойнт. Всеки ден, като крачел през кедровата гора на път към Скидигът, дома на родителите на жена му, си спомнял за странното, високо скимтене, което чувал понякога по обратния път към Хънтърз пойнт. И всеки път надничал по различните кътчета на пътеката, за да види дали ще открие кой издава тези странни звуци, но все не успявал да намери духовете животни, които викали. И тъй един ден той надзърнал в хралупата на високо, изсъхнало кедрово дърво и там намерил две създания, огромни, но полумъртви от глад, които приличали на чудновати новородени кученца. Успял да ги довлече едно по едно до дома си, където заедно със своята жена ги отгледал. Те бързо се превърнали в едри, подобни на кучета животни; чак тогава ловецът разбрал, че това са Уаско, тайнствените вълчи кучета на морето. Животните били диви като всички други от техния вид, но сякаш съзнавали, че човекът спасил живота им и като че обичали тези двама души, които всеки ден им давали щедри количества храна.

Рано една сутрин ловецът видял своите вълци-кучета навътре в морето, заобиколени от китове; малко след това кучетата доплували до брега, водейки със себе си шест кита, убити от тях. От този момент нататък кучетата Уаско ходели на лов за китове. Всяка нощ, а понякога и денем, носели повече китове, отколкото ловецът и всички от неговия клан се нуждаели за храна. Ловецът и неговите хора опушвали китовото месо и сланина и нареждали ценната храна в големи кедрови шкафове. Той давал от улова на верните си кучета и на родителите на своята жена в Скидигът. Един ден буря застигнала ловеца и жена му и те се видели принудени дълго време да останат в Скидигът, докато изяли всичките запаси от храна в дома на родителите на жената. Когато отново огладнял, ловецът казал на жена си да помоли майката да даде малко сух хайвер от есетра, който тя била скътала в стомах от кит. Но тъщата била скъперница и не искала да се разделя с хайвера.

Преминала страхотната буря, океанът отново се успокоил, а ловецът, жена му и неговата тъща заплували с кануто обратно към Хънтърз пойнт. Когато видяла двете едри кучета Уаско, заобиколени от множество китове, които тъкмо били уловили и влачели по брега към дома на своя господар, майката много се зачудила и завидяла. Казала на дъщеря си да разпори китовия стомах и да подели хайвера от есетра със своя мъж. Ловецът отказал, защото, обяснил той, вече било късно да му се предлага храна сега, когато отново има толкова много за ядене.

За да накаже тъщата скъперница, ловецът залял с гранясала китова мас мидите, стридите и другите морски животинчета по брега, знаейки, че жената много ги обича. Настанала свада между майката и ловеца. За отмъщение тя станала рано една сутрин, направила силна магическа отрова, сложила в нея няколко горещи камъчета и изляла сместа в морето. Разразила се мощна буря и няколко дена никой не посмял да излезе от дома си. Ловецът сериозно се разтревожил за ценните си морски кучета, които бурята заварила в открито море. Тръгнал по брега с надежда да ги види далече навътре в океана.

Много мили вървял ловецът и като не могъл да види своите кучета, покатерил се на една могила близо до къщата си, за да огледа по-добре околността. Дълго време напрягал очи и накрая ги видял далече в морето да плуват много бавно към брега. „Много са изморени и няма да стигнат до брега — помислил си ловецът. — Ще се удавят.“ Но морските кучета се борели с вълните и си проправяли път все по-близо и по-близо. Опитали се да се изкачат на брега, но мястото, което избрали, било покрито с огромни, хлъзгави скали, зад които се издигала стръмна канара.

Като не могли да се изкатерят, двете нещастни животни, вече тъй изморени, че едва се движели, се насочили към пролива Скидигът ченъл. „Спасиха се“ — помислил ловецът и се зарадвал. Но много подранил с радостта. Кучетата Уаско се довлекли до пясъчната ивица, там, където сушата се вдавала в морето, и се превърнали в два огромни камъка, които и днес могат да се видят на брега.