Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], 1974 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлия Бучкова-Малеева, 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Приказка
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Алън А. Макфарлън. Индиански народни приказки
ИК „Георги Бакалов“, Варна, 1981
Канадска. Първо издание
Редактор: Гергана Калчева-Донева
Коректор: Маргарита Георгиева
Корица и илюстрации: Иван Кенаров
История
- — Добавяне
Ето как започва една приказка за вълшебства и магии, разказвана в днешно време от изкусните разказвачи от индианското племе стоуни в Алберта, Канада. Мнозина от тях вярват, че в основата й лежи достоверна история.
Много отдавна и все пак не чак толкова отдавна голямо стадо бизони — или бъфълоу, както по-често наричат тези едри животни — пасяло кротко в прерията, недалеч от днешната Бау ривър[1]. В далечината се извисявали Скалистите планини. Голям бял вълк обикалял стадото, но нито тромавите мъжкари-пазачи, нито женските, много от които с малки бизончета сукалчета, проявявали неспокойствие от близостта му.
Нещо друго изглеждало странно тази нощ в прерията, докато стадото пасяло и дремело под лъчистите звезди. Някакво необикновено, дребно същество, далече по-малко от тях, се движело несигурно сред стадото. Мъничето пълзяло, после неуверено се изправило под търбуха на един женски бизон. Със слабо сумтене и непознати звуци, хванало за опора косматия заден крак на женската, то се приближило до едно малко бизонче и захванало шумно като него да сучи мляко от майката. В далечината виели койоти, а от време на време големият бял вълк вдигал глава, надавайки проточен, треперлив вой.
Късно следобед в лагера на индианците стоуни настанала суматоха. Бойците, жените от племето и децата търсели нещо. Прегледали навсякъде и всичко: в палатките типи, под кожите и в храсталаците, сред високата трева наоколо. Не намерили нищо.
Един вожд разпитал жена, която ридаела безутешно пред шарена палатка, заобиколено от други жени от племето. Сред риданията жената и другарките й разказали какво се било случило. Малко преди това загубеното момченце, с дрешка от еленова кожа и мокасини, се търкаляло по тревата и се боричкало с овчарските кучета току пред палатката на баба си. После изведнъж изчезнало! Било съвсем малко, току-що проходило и се придвижвало главно пълзешком; затова и хората от племето се питали: как е могло да изчезне тъй внезапно от центъра на големия стан?
Че в това имало мистерия, а навярно и магия, били убедени както вождовете, така и всички останали, след като на другия ден претърсили цялата гориста местност край лагера.
През нощта вождовете и един жрец се събрали край огъня на съвет, а индианците от племето образували широк кръг около тях. Жрецът, облечен за церемонии и с накит от врани крила на главата, дал знак за тишина. Простирайки напред ръце за молитва, той заповядал всички да отправят песен към Великия дух с молба да се върне загубеното момченце. Казал на вождовете и старейшините от племето да запушат лулите си, за да могат молитвите за спасяването и завръщането на загубеното дете да стигнат до Великия дух. След това жрецът извикал високо, питайки дали момчето е живо и ако е тъй, къде е сега.
Чувало се единствено лекото пукане на искрите в огъня, докато жрецът чакал отговор. В гората, отвъд огъня на съвета, нежно въздишал ветрец. Внезапно той се усилил с бесен вой, който прозвучал като човешки глас. Жрецът се навел ниско и за момент започнал да се гърчи, а сетне подскочил във въздуха.
— Великият дух проговори — извикал той. — Гласът каза: „Момчето ще бъде намерено живо в стадото на бизоните“.
Тъй като много стада се движели без посока по необятните равнини, жрецът се помолил за знак, който да поведе спасителната група към вярното стадо. Жрецът почакал с наведена глава. Внезапно той отправил взор към звездното небе, оглеждайки го с жадни очи.
— Стадото бизони, което търсим, пасе на изток — заявил той. — Така ми казва една синя звезда.
На другата сутрин, тъкмо след като тъмнината си тръгнала, за да стори място на слънцето, голяма група индианци стоуни на коне излезли от лагера и се запътили на изток. Пътували целия ден и част от нощта, без да видят бизони. На следващата сутрин и на по-следващата все още пътували, преди зорките очи на разузнавачите да съгледат бизони. Но тези стада пасели на север и на юг от индианската група; и тъй, предвождани от жреца, те продължили да яздят на изток. Всеки нов ден ги отвеждал все по-навътре в неприятелската територия на племето блекфути[2]. Нощните сенки вече забулвали земята в мрак, когато стоуните забелязали многобройно стадо бизони бавно да се движи на изток. Вождът на групата решил, че вече е много тъмно, за да опитват да обградят стадото с надежда да намерят момченцето, затова останали на лагер през нощта, като изпратили четирима души да не изпускат стадото от поглед, но и да не го плашат.
Стоуните знаели, че в тъмното бизоните няма да отидат далеч.
Когато първите бледи зари на утрото просветнали откъм изток, разузнавачите се върнали. С по един разузнавач отпред и отзад на дългата редица конници стоуните препуснали в галоп плътно един до друг. Знаели, че бизоните не се плашат от хора на коне, стига конниците да се движат безшумно и на известно разстояние от тях. Скоро редицата от конници заобиколила леко разлюляното стадо, а ездачите, излезли начело на напредващите бизони, задържали конете си, за да спрат бавния ход.
Когато ловните вождове видели колко е голямо стадото, удвоили старанието си да не подплашат бизоните. Постепенно, като затваряли все повече кръга около стадото, един от вождовете, близко до бащата на момченцето, съзрял детето да си играе с телетата. Обладан от радост, забравил, че трябва да внимава, щастливият баща извикал сина си. Гласът му стреснал животните и те с вдигнати опашки полетели в галоп. Останала само една женска. Близо до нея стояло малко бизонче и детето, което вместо да запълзи към своите, се опитало да последва бизонското стадо. Женската, която никак не се изплашила от индианците, затичала в тръс към тях и им препречвала пътя, но бащата вдигнал детето и го притиснал здраво към гърдите си. После тя побързала да се присъедини към отминаващото в галоп стадо.
Детето пръхтяло и се опитвало да се освободи от своя баща и да тръгне след стадото, което като че ли считало за родно семейство. Жрецът знаел, че детето е прекарало няколко дена в компанията на бебето бизон и че дори за това кратко време може да е започнало да мисли като бизон и затова веднага свикал съвет край лагерния огън. Когато индианците насядали около огъня на жреца, запален със сладка трева и с магическа билки, димящи нагоре, жрецът заговорил на детето и му изпял вълшебна песен, притискайки го здраво в прегръдките си. Поднесли димящи билки под носа на детето, а сетне изгорили тържествено в огъня един кичур от косата му. Като по магия, малкото телце омекнало и мълвейки бебешки думи, детето протегнало ръчички към своя баща.
Групата разузнавачи се върнали триумфално в селцето на стоуните; вдигнал се голям празник в чест на намереното сред бизоните момченце.
По-късно на това дете, когато пораснало, се присънил сън: той говорел с голям бизон-мъжкар, който му дал съвет. Още по-нататък, когато станал юноша, той изпълнил съвета на тотемното животно на своя дух и осъществил видението от съня си. Направил си палатка типи от бизонова кожа, боядисал я в охра, после нарисувал на покрива й планинска верига с една редица от палатки пред хълмовете, които ги заслонявали и били обърнати на запад. Един кръг, който описал по покрива, представлявал слънцето. На края на палатката било изобразено името му, Двукракия бизон, във формата на двукрак бизон. Този тотем му давал сила и дарбата да предвожда и лекува.[3]