Патрик Деларош
Нуждата от бащин авторитет през юношеството

Детството в наши дни е един вид сън, който завършва с настъпването на юношеството. Независимо от типа възпитание, детето в действителност се къпе в щастливата и необходима илюзия, че ще бъде обичано от своите родители каквото и да се случва. Никой не би могъл да го обвинява — тази любов наистина е безгранична. Но идва пубертетът и с него един потенциал от възможности, който ще трансформира тези идилични отношения. Ако детето не се е възползвало от етапите, които нормално трябва да го разделят от родителите му, то рискува да изживее тази трансформация като травматизъм, а промяната на родителите му към него — като предателство. Съществува опасност те самите, най-вече ако са били слаби и безволеви досега, да се почувстват виновни. Това чувство ще докара след себе си склонност към прекалена толерантност, а тя, на свой ред, ще увеличи тревогата на юношата. Именно така липсата на авторитет в юношеството може да благоприятства завъртането на нов порочен кръг.

Впрочем юношата има нужда от подкрепа, за да направи траур по своята детска любов и да продължи да напредва. А детската любов и за двата пола означава преди всичко любов към майката и именно затова юношеството определя на бащата специфична роля. Теоретично той разполага с необходимото отдалечаване, за да помогне на съпругата си да открие добрата дистанция и да позволи на детето да се развива. Тази операция е по-лесноосъществима с дъщерята, за която той вече е бил притегателен полюс в детството, и по-трудна с момчето, най-вече ако преди това е бил досадна пречка пред удоволствието.

Но какъвто и да е бил, неговата съпруга, колеблива понякога в миналото, сега ясно призовава за помощта му: юношеството е сериозно нещо и юношите ни го напомнят на драго сърце. Нужно е следователно бащата да бъде на висота. Впрочем множество генерации видяха неговата роля да залязва неизбежно: уморен да налага възгледите си, отегчен да обяснява необходимостта от закон, изкушен даже да копира майката, той се учудва, че бива призоваван. Въпреки всичко именно бащата е този, който би трябвало да предотврати болезнената среща на юношата с реалността — възпитанието не е утеха, а напротив, едно същинско ваксиниране. Това предполага, че самите родители, и в частност бащата, са направили действително юношество.

Апелът към бащата или провокацията

Известен авторитет е необходим на юношата, не само когато му е липсвал през детството, но и за да го подпомогне да превъзмогне вълненията, произтичащи от пубертета. Когато става дума за момче, ролята на бащата е капитална: момчето го призовава даже директно — като го напада, или индиректно — като го провокира. Майката също не остава длъжна, когато изпитва подобна нужда, и често се обръща към мъжа си, особено когато е претоварена. Надявам се и аз да убедя бащите в тяхната полезност.

А дъщерите, ще ми кажете вие? Връзката им с бащата е основна за тяхното превръщане в жени най-общо и в майки в частност, но тази връзка с лекота се лишава от онази същинска интерпелация, която изразява момчето, било словесно, било чрез поведението си или даже чрез своите проблеми.

Защото големият въпрос за отношението с противоположния пол с всичките свои загадки, опасения и надежди, се поставя именно в юношеството. Момичето, както и момчето, се опитват да намерят в това търсене опората на родителя от същия пол, за да се затвърдят в своята идентичност. И впрочем не е случайно, че в по-голямата си част девойките избират жена за терапевт, а момчетата — мъж. Едните и другите избягват клопките на съблазняването и предпочитат друг тип съучастие. Но нещата се различават в това, че дистанцията с бащата не е нова за момичето: нейното желание се е конструирало именно благодарение на това пространство, фаворизиращо въображаемото^[1]. Момчето, обратно, трябва да се отскубне от обятията на майка си, за да може след това да желае друга от нейния пол: операцията не е проста и изисква помощта на бащата. Това е едно от основанията — какво казвам! — главното основание за апела към бащата, явен или не съвсем, когато приема форми, които трябва да умеем да разчитаме. Предходните глави показаха как липсата на закон, почти синоним на липсата на авторитет на бащата, би породила семейни неразбории, които тревожат юношата. Именно това безпокойство го кара да извършва нарушения, които са също толкова и търсене на наказание. Въпросният стремеж към наказание се дължи на чувството за вина, причинено от липсата на граници — ако всичко е възможно, то аз съм мислим, потенциален престъпник.

Търсенето на авторитета

Много юноши търсят авторитета, когото не са познали:

— било като откриват наставник или модел, който замества бащината фигура;

— било — поради липса — като се противопоставят на опасности, които те самите са предизвикали.

Такива са рисковите поведения, които могат да приемат различни форми: екстремни спортове, опасни подвизи, но също — престъпност или наркомании. Наистина е свойствено за юношеството да изпробва себе си и умерено да се съобразява със съветите. Но подобни поведения с пълно право отправят въпрос към родителите, както Божият съд през Средновековието (подлагането на изпитание чрез огън, вода и пр.) или по-съвременната игра на руска рулетка, и изглежда предизвикват съдбата на дуел. Не би могло да се отрече, че функцията на бащата (при липсата на личността) е засегната от този въпрос, който запитва колкото нашето родословие, толкова и нашето място на земята.

Но апелът към бащата също така може да бъде и явен. И тук обаче трябва да умеем да разчитаме зад еди-коя си критика съжалението по един силен баща, зад еди-коя си горчивина — фрустрираната нужда от възхищение. Някои сираци изказват високо и ясно недостига, породен от липсата на бащата. Други, просто разочаровани, ще потърсят на друго място някого, на когото да подражават. За щастие непристъпният баща е рядкост в наши дни: той въвежда трудно преодолим комплекс за малоценност и същото радикално отхвърляне като материнстващия баща (онзи, който прекомерно обгражда с майчин тип грижи). Защото юношата (и девойката) не обичат какъв и да е баща, а именно бащата, който е близък и има индивидуалност. Накратко — баща, способен да поеме функцията си и затова — нито приятел, нито подчинен. Това невинаги е възможно, понякога е откровено невъзможно. И даже се случва традиционното противопоставяне между майчината и бащината роля да бъде напълно обърнато. Следва да допуснем, че това противопоставяне, критикувано от някои феминистки движения, има все още своето място, когато слушаме страданието на Кристоф.

Кристоф, на 14 и половина години, е блестящ ученик. Но страда от тежки афективни блокажи. Той ми обяснява: „В много семейства бащата държи кормилото в свои ръце. При мен е обратното, забелязах го твърде рано. Баща ми и майка ми нямат еднакви вкусове. Майка ми е интелектуалка, баща ми е… повече откъм ръчния труд. Когато майка се ядоса, решава, че животът и не е идеален и пр., баща ми не реагира: той се оттегля тъжен в своя ъгъл. Майка ми, която обожавам, е господарят в къщата. Впрочем, аз изпитвах такова безразличие към моя баща, че майка ми отиде да се консултира с някакъв педиатър.“ Кристоф съзнава последиците от подобно състояние на нещата: „Разбирам се по-добре с момичетата, отколкото с момчетата. Сега се опитвам да го поправя, но ми е трудно — страхувам се от мъжете най-общо, чувствам се различен от момчетата в класа ни. Давам си сметка как фактът, че съм се отдалечил от баща ми, ме е отдалечил от момчетата. Аз играех на момичешки игри.“

Вследствие на което е агресивен към баща си, но признава, че откакто се помни той е бил „задушаван“ от майка му. Тази мъка се трансформира в запленяване по един „истински баща“: работодателят на майка му. От десет години двете семейства ходят заедно на почивка и Кристоф кара колело с него. Това е същинска страст, която той обяснява много добре: „Обичах да карам колело с него. Беше невероятно. Впрочем, той беше в линията, която моята майка ме бе накарала да обичам: интелектуалната страна. Баща ми сигурно е страдал от всичко това.“

Както се вижда, Кристоф съжалява, че не е разговарял повече с баща си, че не го е зачитал. Това е едно съжаление, което формулират в анализата много пациенти, чиито бащи са били направо смазани под личността на майката. И е вярно, че интересът на момчето към бащата минава през този, който майката отрежда на съпруга си: това е, което разкрива Кристоф. Следователно съществува фина алхимия, която изработва желанието на момчето като се тръгне от взаимоотношенията на неговите родители. Ако обича майка си, то е също и за да прави като баща си. Но ако заеме неговото място, момчето няма да може повече да желае други жени. Истинската любов, любовта, свободна от оковите на принудата, изисква разстояние и това е разстоянието, което бащата донася, когато играе ролята си на третия. Впрочем той може да я изпълнява само ако несъмнено желае да я поеме, но също и ако бъде признат като такъв от съпругата си. Изправена срещу момчето си, една майка вижда у него други двама мъже: съпруга си и своя баща. От връзката, която има с тези двама мъже, ще произтече онази, която тя ще установи с третия — такава е цялата история на Анри.

Дъщерята и нейният баща

Историята на Анри всъщност показва чрез проблема си как дъщерята, станала жена, трябва да премести любовта и адмирациите, които е отдавала на баща си, върху друг мъж, ако го инвестира като съпруг. Именно при това условие, станала майка, тя ще се съотнася към него като към баща на децата й в смисъла на бащината функция.

Анри, на 18 години, последна година в лицея, е много развълнуван. За малко да не дойде, толкова е бил смутен от нашата среща. Той претендира, че е в конфликт с баща си, в лоши отношения с останалите и понася твърде обсебваща майка. Казвам „претендира“, защото отношенията с другите не са чак толкова лоши — той си има приятелка и много другари. Впрочем Анри няма комплекси, наясно е, че останалите го намират за красив и се затруднява само за избора на своите приятелки. Конфликтът с бащата не изглежда даже открит, а той е изпълнен с възхита към майка си. Тогава от какво страда Анри? Той открива, че баща му е далеч от представата за идеалния образ, който си е изградил, и тя се сгромолясва напълно. Всичко било предизвикано от забележката на някакво момиче, което му казало: „Ти се правиш на силен, но всъщност си слаб“. Анри незабавно помислил за баща си. Вярно е, че той е майстор и работи ръчен, физически труд, докато майка му е учителка. Но преди всичко — той не се противопоставя на другите и най-вече на жена си, на която никога не възразява. Анри започва да плаче — внезапно намира всичко това за глупаво. Образът на силния и идеализиран баща той е изградил чрез майка си. „И тя има същата представа като моята“ — ми казва той. Питам го защо и тогава лицето му се озарява: „Дядо ми по майчина линия е забележителен човек, красив, интелигентен и културен.“ Анри изпитва такова възхищение към него, че презира баща си. Но същият този дядо е бил напълно смазан от своя баща, който го е ревнувал.

Тази игра от едно поколение на друго е поучителна. Защо майката на Анри си избира съпруг, който толкова малко съответства на представата за мъж, която има? Тук е целият въпрос. Всичко се развива така, сякаш тя е искала да запази образа, който е имала за баща си: такъв мъж без дефекти е твърде съвършен, за да бъде реален. Любовта й към него е останала непокътната даже в степента, в която я преоткрива в сина си. Впрочем, ревността на бащата по отношение на Анри вероятно е била благоприятствана от съпругата му — именно защото жените предпочитат новороденото си момченце пред съпрузите си, последните развиват чувства на инфантилна ревност. Както пише Зигмунд Фройд: „И в най-щастливия млад брак бащата усеща, че детето, особено малкият син, е станало негов съперник и оттук води началото си една кореняща се дълбоко в несъзнаваното враждебност към предпочетения^[2].“

Често се случва влюбената в баща си дъщеря да се примири и да се омъжи за човек, който за нея е обикновен. Тя ще пренесе тогава възхищението си върху своя син — забелязва се, че майките, които обожават синовете си, девалоризират съпрузите си! Видяхме риска от феминизация, който се съдържа в това при Кристоф. Същото разказва и Анри:

До третата година в колежа (8, клас) предпочитах да бъда с момичета. И после се разбунтувах срещу майка ми и от този клас насетне имам приятели момчета. Преди това, ако бивах с момичета, то е защото бях като тях: така не можеше.

За разлика от Кристоф, Анри реагира: несъмнено защото неговата майка не е така обсебваща, колкото той твърди, нито пък баща му е толкова слаб. В края на Едиповия комплекс момчето (както и момичето) трябва да изоставят своята инцестна привързаност. Това е преждевременна задача, която е принудено да извърши момчето. Момичето ще я осъществи по-късно, защото, както казва Фройд, то влиза в Едиповия комплекс в момента, в който момчето излиза оттам. Впрочем юношеството, което съживява този комплекс, привнася значима разлика във връзката с бащата според това дали става дума за момче или за момиче. Момчето се нуждае от едно съвсем леко побутване от страна на бащата, за да се отдели от майка си, момичето по-скоро има нужда от майката. Ролята на бащата спрямо момичето е твърде трудна и сложна. Ако той трябва да се интересува от нея като от жена (условие, необходимо за да може и тя да се интересува от мъжете), то той трябва да го прави с най-голямо себеотрицание. Ето защо, без съмнение, изборът на партньор от момичето не е безразличен на нейния създател!

Баща за замяна

Връзката майка — син обикновено е така взаимна, че ролята на бащата се упражнява колкото върху единия, толкова и върху другия. Тя даже е малко неравностойна, защото момчето търси в баща си съюзник. Това търсене на сговор е още по-очевидно, когато бащата отсъства или е недостатъчен във функцията си.

Бернар^[3] на 17 години, съжителства с майка си и сестра си. Баща му, със сериозен недъг, се е развел и живее при собствената си майка. Майката на Бернар е високопоставен служител. Тя е фина и интелигентна жена и съзнава трудната ситуация, в която се намира синът й. Той освен това изпитва известни проблеми от третата година в колежа (8, клас) и не смогва да се организира за работа. Бернар е по-скоро депресивен и декларира с напълно юношеска високопарност: „Не самоубийството ме привлича, а смъртта.“ И претендира, че баща му изобщо не му липсва. Но в очите на майка си се чувства виновен, задето не учи. Когато я чува да се прибира у дома, изпада в лошо настроение. Въпреки това поддържа добри взаимоотношения със съучениците си и понася все по-малко тревогата на майка си, най-вече когато тя звъни у приятелите му. И доста свенливо изразява привързаността, която изпитва към нея. „В американските сериали, — отбелязва той, — бащата е симпатяга, а майката досадница (дословно), при мен е обратното!“ По време на разговорите той най-после изразява известна горчивина към баща си: той би могъл да бъде и по-добър, все пак! Но най-вече — узнал, че майка му има връзка, прави всичко възможно за да се запознае с новия избраник. И е много разочарован, че нито той, нито майка му искат те да се срещнат! Любопитството му е оцветено с известна ревност, но още повече и с нуждата да познава човека, който има значение за майка му.

Майката на Бернар осъзнава какво липсва на сина й — тя знае, че баща му е неиздържан във функцията си, но не се осмелява да му представи приятеля си, защото се страхува от реакцията му спрямо един доста по-възрастен от нея мъж. Такъв тип предубеждение ще може да бъде намалено чрез разговори насаме с майката. Това може би ще й помогне да представи приятеля си на Бернар, който очевидно изпитва потребност да познава човека-който-има-значе-ние-за-майка-ми, може би поради нужда от идентификация.

Един анахроничен баща

Кристоф, Анри и Бернар — три момчета в търсене на силен баща. Как това контрастира с поколенията, предхождали тези юноши! Вече не знаем докъде трябва да се върнем, за да открием отново онези строги, далечни, студени, властни, може би даже — тиранични бащи, защото от доста дълго време те са слезли от своя пиедестал. Възможно е в по-голямата част от времето да е ставало дума за фасада, за маска и тяхното отдалечаване да е било по-скоро част от културата, отколкото от собствената им природа. Някои съвременни бащи реагират в зависимост и по отношение на онова, което са преживели и следва да допуснем, че суровите бащи не са чак толкова далеч — това обикновено резултира в една прекомерна толерантност считана за компенсаторна (за тях, съвременните бащи) и едно заслепено възхищение пред хлапето най-вече когато има трудния характер на дядо си по бащина линия^[4]!

Страшните бащи днес са по-скоро изключение, което граничи с отклонението. Тяхната праволинейност изглежда от друга епоха и свидетелства всъщност за някакъв вид афективна инвалидност, самата тя — онаследена. Именно така една майка отпращаше непохватността на мъжа си спрямо техния син към суровото възпитание на един дядо, който, когато е виждал синовете си, се е ръкувал с тях. Подобен баща в наши дни изглежда патологичен.

Антоан, 17-годишен, мисли че не обича баща си откакто е станал на 12. Навремето е извършил кражба в супермаркет, което буквално разярило до лудост баща му. Оттогава Антоан се чувства постоянно така, сякаш му дължи нещо, което се превръща даже в натраплива идея. Той дори казва, без да го осъзнава в момента: „Да размишлявам е единственото нещо, което мога да правя, без да имам сметки за връщане“. На него му е невъзможно да държи изпит, до такава степен се страхува от лошата оценка, сиреч — от санкцията. Не понася и най-малката състезателност. Баща му е някой толкова смазващ, че Антоан не дръзва и да направи сравнение с него, а само добавя: „Той е недосегаем“. Майка му го докарва до луда ярост, той не понася разсъжденията, които тя прави пред приятелите си, но дълбоко й се възхищава и би искал да постъпва като нея.

Подобен антагонизъм между родители и деца е рядкост. Тук той дори е доведен до своята крайност и нерядко се случва подобни деца да си въобразяват, че просто са били приютени от родителите, на които са ги поверили истинските им създатели^[5]. Такъв беше случаят на Антоан, но това мечтаене не му пречи да фантазира и за родителите си и именно неговата майка обира цялото му възхищение. И в края на краищата този ужасен баща съвсем не е забраняващ или сепариращ. Това доказва, напротив, че истинската роля на бащата не е само да представлява закона, но също и благодарение на идентификацията със себе си, която разрешава, да позволи на момчето да действа като него. Жестокият баща, който често е ревнив баща, изпълнява само една от тези функции и не улеснява задачата на сина си. Понякога, след като той самият е трябвало да понесе същия закон, не е в състояние да предаде нещо различно, освен подобен тип възпитание, което, от друга страна, е трудно за приемане в наши дни. В този случай е относително лесно да му бъде помогнато да направи по-гъвкаво отношението си и да намери отново диалога с момчето си.

Трудната раздяла

Говорих за разделянето. Става дума да се раздели майката от нейния син или да се помогне на един син да се отдели от майка си. Но има и други обстоятелства, в които би било потребно отделяне от семейната среда. С Действително съществуват случаи, в които несъзнаваното съучастие на родителите подтиква юношата да претендира за равенство с възрастния. При условие че родителите го последват от прекомерно чувство за вина, това може да произведе много заплетени ситуации (виж предходната глава^[6]), в които вече не се знае кой е крив и кой е прав, възрастните реагират като юноши, а юношите — като възрастни. Именно в такива обстоятелства една раздяла би могла да бъде необходима, но на никого, освен по погрешка, не му идва наум подобна идея. Понякога всеки си го мисли, без да дръзва да го каже на другия. Накратко, често това трябва да е задача на някой трети, освен ако училищното поведение на юношата неизбежно не доведе до тук. Впрочем, това разрешение може да бъде чудодейно именно защото реализира една другояче невъзможна раздяла. И най-вече — защото ако е препоръчано от някой трети, то освобождава всички от чувството за вина. Юношата може да напусне родителите си, без да им причинява мъката да им каже, че именно това желае. Родителите са облекчени, че няма да бъдат обвинявани в отхвърляне.

Ален, на 17 години, за когото съм говорил другаде^[7] и под друго име, става все по-непоносим и арогантен. Той не само твърди, че се обогатява като препродава хашиш, но едва-едва поздравява, вече не предупреждава за закъсненията си, не се труди в училище. Естествено, стаята му е хаос от вещи в безпорядък. Единственото нещо, което са постигнали родителите му, е да не пуши у дома. Извън това майката продължава да му пере слиповете, а бащата — да му подсигурява джобните пари. Родителите дойдоха да ме видят сами, защото разбира се Ален се срамува да се срещне с мен. Тези родители не си дават сметка в каква степен са твърде благосклонни. Но тази благосклонност не е в услуга на сина им и аз се опитвам да им го обясня. Защото зад поведението му на самохвалко със сигурност се крие тревога. Аз виждам едно-единствено разрешение — раздялата. И те са мислили за това, но са се страхували да не навредят. Те обаче предвиждат раздяла, която да бъде осъществима и да не маргинализира Ален прекомерно (примерно — някакъв специализиран център). Тази загриженост е достатъчна — ще видим по-нататък (в последната глава), че тя постоянно обърква поведението на родителите в трудните случаи. Във всеки случай при завръщането си у дома те разговарят за това сериозно с Ален. Ефектът е почти мигновен. Ален решава да остане, приема да се съобразява с един минимален правилник и… прегръща баща си, за да го поздрави.

Както често се случва, изказването на реално визирана мярка има символичен ефект — самата идея за раздяла прекрати едно взаимоотношение, което ние квалифицираме на нашия жаргон като садомазохистично. Това отношение е същински порочен кръг. То обяснява до край така шокиращия феномен — родители, бити от юношата. Това явление намира своята движеща сила в чувството за вина, което се увеличава от двете страни, вместо да се намали чрез някакво действие, — примерно санкция. Тук на санкцията е вменена вина от страна на родителите, което вследствие води у потенциалния санкциониран до усилване на виновността, която се опитва да се разреши чрез нова провокация и т.н.

Мръсното бельо

Кирливите ризи, казват, не се излагат на показ. Несъмнено. Можем ли обаче да формулираме уговорки по отношение на личното бельо на юношата (девойката)? Всичко се случва така, сякаш бельото в тази възраст изпълнява ролята, която големият педиатър Доналд Уиникът приписва на преходния обект между майката и бебето. Юношата иска да е независим, но оставя това, което му е най-интимно, специално на майка си. Тя пък понякога стига дотам да приема единствено неблагодарната роля на перачка, когато юношата не й говори другояче, освен с посредничеството на бельото. Мръсното бельо следователно остава в някои случаи последният повод за комуникация, която може би ще може да стане отново словесна.

Провокацията

В етимологичен план „провокирам“ означава да породя, да предизвикам словото на другия, откъдето и значението на апел, което тази дума вече е съдържала в латинския. За жалост, провокацията е загубила в наши дни своите езикови достойнства и едновременно с това предизвиква по-скоро действието, отколкото думата. В семейството провокацията показва все пак една липса или най-малкото — проверка на решителността на родителите. Става дума разбира се за обяснение, което е очевидно при детето, когато то несъмнено се подиграва с родителите си, нарушавайки забраната. Това поведение е още по-изработено у юношата, който по-скоро се стреми да се прикрие или открито да провокира други възрастни.

Тогава защо да превеждаме всичко това през интерпелацията към бащата? Ами попитайте бащата, привикан в полицейския участък или в гимназията, когато синът му се е държал зле: именно той се чувства дълбоко обвинен от този акт. И не защото го засяга непременно директно, а защото поставя въпроси към възпитанието, което той е дал. Впрочем успехът на възпитанието постановява в идеалния вариант ученикът да може да мине без учителя, юношата да ръководи сам себе си. А тук не само че случаят не е такъв, но на всичкото отгоре възпитателят е обвинен!

Този парадокс може да има радикален ефект и да предотврати всякакъв рецидив: срамът, че е компрометирал невинен баща, може, както се казва, да налее разум в главата на юношата, все още дете. Но полицейският комисар и учителите не се заблуждават — привиквайки родителите, те връщат кесаревото — кесарю, даже ако кесарят се чувства предаден! И после тези юношески провокации често се пораждат, когато другите методи са се провалили и защото бащата не е съумял да чуе искането, което му е било отправено. Вярно, това искане е трудно да бъде формулирано — как можете да изисквате повече строгост, без да минете за чист мазохист? След излизането на „Parents, osez dire non!“^[8] ми разказаха за едно дете, което се търкаляло по земята, надавайки вой: „Искам бой по задника“, към ужасената си майка, на която това съвсем не било в убежденията. Юношата е по-малко спонтанен и при всички случаи именно бащата трябва да умее да следва доброто ръководство — никой, един вид, не може да се ритне сам отзад.

Пол е на 12 години, първа година в колежа (6, клас) Той е изгонен още веднъж от училище. Пол е винаги там, където става дума да се направи някоя глупост и твърди (което може би не е лъжа), че винаги се оставя да го хванат, въпреки че това, което е направил, е всъщност само да последва останалите. Не разбира поведението си, но знае, че не може да постъпва другояче. Признава все пак, че е докачлив и буен. Когато някой преподавател му отправя забележка, той не може да се въздържи да не отговори и даже да избълва съвсем тихо ругатни. Посещавал е множество психотерапии, които са донесли преходни подобрения. Бащата го е довел, защото е безпомощен. Майката признава, че дълго време е полагала за него прекомерни грижи и е отстъпвала пред всичките му капризи. Когато е била бременна с последното си дете — момиченце, което се ражда десетина години след Пол, тя казва: „Аз малко го пуснах на свобода“ (дословно). Впрочем, тя е заченала малката, „за да се раздели от Пол“. Аз вмъквам: „А баща му нищо ли не казваше?“ Тя откровено отговаря: „Аз не го слушах!“ Майката се завръща след двумесечно пребиваване на остров Мартиник с Пол, който е бил изгонен от училище!

Гонзаг, на 17 години, е втора година в лицея (11, клас). Родителите му са разведени и той живее с баща си. Била му е наложена възпитателна мярка от съдията за деца, след като е заловен да препродава хашиш. Той обвинява баща си, че едновременно е „прекалено толерантен, несправедлив, строг“: „Той поставя смешни ограничения, не приема например закъснения, но самият той си ги позволява.“ Не зная дали Гонзаг допуска лапсус като упреква баща си, че е прекалено толерантен, но противопоставянето му не е особено ясно и не се знае много в какво точно го упреква. Освен ако всичко това не е последица от раздялата на родителите. В този случай нарушението на Гонзаг би могло също така да визира индиректно сближаване с майката, както и да постави отново бащата в обръщение.

Бащата играе нова роля в юношеството, най-вече когато не е заемал своето място до този момент. Тази нова роля, изградена от дистанция и внимание, може да произведе чудеса у непокорния към майчиния авторитет (и към известната феминизация, който той причинява) юноша. Но бащата не е единствен по рода си в подобно откритие — някой чичо, един втори баща или приятел на майката могат да се нагърбят със същата функция, която е необходима за юношата (и за процеса на юношеството). Тези бащи, „нова формула“, проявяват жив интерес към искането, искане, което майките умеят понякога да формулират имплицитно.

Агресивността

Без много да се опасяваме, че ще сгрешим, можем да кажем, че агресивността е словесна провокация. Гонзаг току-що ни показа в каква степен тя представлява искане — когато укорява баща си, че не спазва собствените си правила, той го счита като равен, а не като възрастен. Ето защо вероятно ще бъде полезно да кажем на юношата, който се мръщи, цупи, недоволства, препира за празни неща: „Решението ми може би е и несправедливо, но именно аз те отглеждам и не виждам по-добро от това за тебе.“

Тъкмо защото агресивността изразява едно искане, трябва да умеем да я толерираме. Във всеки случай — поне до определен праг, който бива прекрачен, щом поведението на юношата изисква да бъде санкционирано. Тогава трябва да накараме детето да разбере, че посланието е било чуто, но да отсрочим отговора: един незабавен рязък отпор би имал злополучния ефект да го превърне в неразбран и непонятен и да оправдае юношеското насилие в замяна.

Ксавие, на 16 години, последна година в колежа (9, клас) отказва да учи и е твърде агресивен. Баща му, много симпатичен човек, е изстрадал обстоятелството да има изключително авторитарен баща, високопоставен военен. Майката се занимава с децата. Ксавие се измъчва заради поведението си: „Не се държа много мило с родителите си“, обявява веднага той. Все пак признава, че баща му се опитва да го разбира. Затова Ксавие с лекота ще приеме помощ.

Ето как разбирам агресивността на Ксавие. Между другите си задачи, юношеството има и тази да ни отдели от родителите, тоест — от тяхната афективна, интелектуална и морална зависимост, за да изберем самите ние собствените си ценности. Родителите, които са твърде близки, не улесняват тази работа. Те даже увеличават дълга, който юношата е поел с раждането си и който се е утежнил в протежение на детството. Именно даже затова много юноши не приемат подаръци.

Родителите — приятели

Някои родители претендират да са приятели на децата си. Отричайки разликата във възрастта, те им доверяват неща, за да предизвикат тяхното споделяне, приемат техния начин на обличане и са готови да толерират всичко. Подобно поведение е дълбоко потискащо за юношите. В най-добрия случай те ги отхвърлят в света на „старците“ под претекст, че нямат същите вкусове, в най-лошия — те ще се възползват максимално, докато извършат нарушение, което ще ги накара да действат и да бъдат най-сетне наказани от други възрастни. Между тези две позиции, юношите са парализирани, неспособни да се противопоставят, тъжни и пасивни.

Съзнавам, че, пишейки това, рискувам да предизвикам обезкуражаване и съжалявам, че упорствам несръчно върху сложността на човешкия разум. Ще притуря като бонус, че юношата може да остава с впечатление, че искат да го купят. И понякога го казва твърде отчетливо. Ето защо отказва също психотерапията, която му се поднася като премия. Вярно е също, че някои родители се затрудняват да понесат факта, че юношата започва да им се изплъзва след всичко онова, което са вложили в детето си. Да се държи сметка тогава за несъзнаваното може да бъде благотворно — възпитанието представлява наистина тежък залог поставен задължително върху непознати полета. Връхната точка е, че това непознато е също така онова, което е най-интимното у всеки един от нас — именно затова в разговорната реч е навлязло, че децата ни „връщат отново“ нещо идващо от нас. Юношата повдига въпроси върху миналото, което бихме могли да смятаме за заровено.

Венсан, на 17 години, се бои да се изчервява. Един ден разказва, че това му се случва „когато родителите му правят подарък, за да го изненадат или когато научи, че някой от семейството е починал.“ Признайте, че съпоставянето е поразително! Сестра му е развила анорексия нервоза и това силно го е развълнувало, още повече че тя го напада и третира като „мачо, диктатор“. Венсан сериозно се оплаква от липсата на баща си: „Майка ми винаги е подир мен. Преди дискутирах много с баща ми, но след ваканцията, той винаги отсъства и не е съгласен с мен.“

Агресивността на Венсан е съвсем относителна, по-скоро става дума за мъка и яд. Подобен е случаят с Лоик.

На 16 години Лоик повтаря последната си година в колежа (9, клас). Бил е изгонен от колежа и даже от някакъв интернат заради вдигане на врява и протестиране срещу учителя в клас. Бащата заема важна служба и обикаля света надлъж и нашир. Майката не работи. Момчето се оплаква с горчивина от това, че връзката с баща му е прекъсната брутално. Бащата пък се учудва на този упрек. Но намира, че майката не е достатъчно строга. Бащата се опитва например да приобщи сина си към заниманията си през свободното си време и предлага да го заведе на лов, но майката се противопоставя под претекст, че това единственият ден, в който той може да се наспи сутринта! Бащата е имал твърде трудно детство — неговият собствен баща е бил овчар в Пиренеите. Той счита, че на децата не би трябвало да се осигурява живот като в мечтите. Лоик си дава сметка, че упреците, които му отправя, не са оправдани — когато баща му се опитва да бъде мил с него, той му се нервира!

Жан-Мари е на 14 години и признава, че изпитва към баща си последователно любов и злоба. Обвинява го, че му пречи да замине да се види с братовчедка в Италия, поради някакво неясно фамилно скарване. В замяна, той се изчервява да признава чувствата си към него — толкова по-приемливо е да се противопоставяш на баща си! Съжалява, че баща му никога не иска да му се достави някакво удоволствие и трябва да се отгадават неговите мисли! Баща му е единственият, с когото може да разговаря, даже мисли, че той е неговата „гордост“. Но в други моменти го чувства като съперник, като някой, който със своето присъствие и със своя успех му отправя предизвикателство, което трябва да поеме.

Тези разсъждения на Жан-Мари са интересни, защото дори и когато агресивността е на своето най-ниско равнище, разликата в поколенията между баща и син поражда състезателност. Може би затова любовта към него е толкова трудна за изказване — тази любов неизбежно е оцветена от съперничество и в нея желанието за подобие взема връх над нежността. Тази усложненост се увеличава, ако добавим, че от него се очаква една достатъчно безкористна любов, която да се скрие зад авторитета. Именно в тази липса на авторитет го укоряват онези, които отричат баща си — ако го отричат, то е защото често той е „прекалено мил“ и следователно — неспособен да ги приучи към трудностите.

Твърде разбиращите родители

Една девойка, чиито родители предизвикваха възхищение у всичките си приятели, се чувстваше особено неразбрана! Как да се обясни на тези (с основание) възхитени люде колко подобни родители можеха да бъдат безподобен модел за подражание? Не щеш ли, когато въпросният образ се притури към този на родители-психолози, той става откровено опасен. Как всъщност да се противопоставим на родители, които ни разбират? Как да им обясним, че имаме нужда да бъдем различни и че да разбираш означава задължително да бъдеш същият? Често тези родители-образци крият зад компетентностите си страх и отказ от необходимото противопоставяне на потомството си. Определено никой не е съвършен!

Очевидният отказ от бащината роля

Юношеството разписва, или би трябвало да разпише, краят на господството на майката. Бащата, дори свален от власт, се оказва обкръжен с ореол от тези, които са го пренебрегвали. Приканват го отново да изпълнява роля, своята. Тази роля е неблагодарна — не може да се намери по-добро прилагателно за една безвъзмездна служба, чиято добродетел е да върне освободеността. Нека не се заблуждаваме — родителите, които приемат раздялата^[9], правят услуга на децата си. Най-сетне и те самите също не се подвеждат. Ако се измъкват от нежното майчино владение, то не е за да попаднат в друго, защото именно това е, което отказват да приемат у един Свръхгрижовен баща, накратко — твърде материнстващ. Те го отхвърлят тогава като злоупотребяваща майка и даже нямат скрупулите, дължими към майчинството.

Тома, на 13 години, предпоследна година в колежа (8, клас) е необуздан и агресивен с баща си, когото даже е ударил. Въпреки това той е кротък и малко затворен. Няма много приятели, но не се отегчава никога, защото се увлича от електроника и при най-малката възможност се измъква в стаята си да работи върху нови схеми. Принадлежи към скаутите като шеф на патрула. Бащата е безработен и изглежда запленен от сина си: придружава го навсякъде и е готов да обходи всички магазини за аксесоари, за да намери необходимата част. Двамата родители са скарани със своите съответни семейства, живеят без контакт с околния свят и сякаш са възложили всичките надежди върху сина си. Майката работи надомно, малко по-дистанцирана е към сина, отколкото бащата, за когото ще разбера по-късно, че самият той е действащ скаутски шеф.

Случаят на Тома донякъде илюстрира този на съвършените родители, които са твърде разбиращи. Това, което смущава Тома, е да бъде зависим днес от своя баща. Неговата готовност да бъде на разположение, неговата склонност да се занимава с децата на другите, го правят твърде присъстващ в живота на сина му. Тома има нужда от елементарната уединеност, потребна на всеки индивид. За да си я достави, той е принуден да се изолира, с риск да стане откровено неприятен. Но как по друг начин да се предаде посланието на един баща, който ви следва навсякъде и дебне всичко, което правите?

Безпомощен баща или обезценен баща?

Необходимостта да се усеща реалното присъствие на бащата през юношеството (даже поради опасностите, на които въображаемо излагат вече възможните сексуални отношения през пубертета) за жалост днес често се натъква на отказ с променлива интензивност. Поне веднъж, ще кажат майките, които ме четат, ние не сме виновните! Ще добавя — ясно защо. Майките също имат нужда от съпрузите си в този период, дори (и най-вече) ако става въпрос за съвсем ново осъзнаване от тяхна страна. За тези майки отсъствието на баща на децата им се усеща остро, например когато се опасяват от престъпността. За момичетата ролята на бащата в пубертета е също основна: модел на идеалния съпруг, той ще трябва да приеме да изчезне във въображаемото на дъщеря си, за да може тя да намери приемлив партньор. Често този модел външно е отхвърлен и това в случая обяснява доста конфликти, било защото бащата е твърде близко (идеалът има нужда от дистанция), било защото от дълго време е бил обезценяван от майката. Всъщност дъщерята се нуждае от него, за да изгради своята женственост — тя има нужда едновременно да му харесва и да го уважава. Ето какво трябва да разберат майките. Що се отнася до момчетата, майките добре знаят, че от пубертета насетне думата на бащата ще се слуша повече от тяхната и във всеки случай разчитат на него да осъществи сексуалното възпитание на синовете. Но даже в подобни, да ги наречем — благоприятни обстоятелства, констатираме действителна трудност да бъдеш баща, който уточнява и обогатява възпитанието на детето. Впрочем, честият „упрек“, отправян към майките, че не оставят достатъчно място за бащата, обикновено предизвиква силни и понякога оправдани оспорвания. Без да излизам от моята област, ще добавя — всички сме свидетели в нашите модерни общества, в които държавата заема все по-голямо място, на едно освобождаване от отговорност на семейството най-общо и на бащите в частност и то не само в средите, поставени в неблагоприятни условия. Това явление е тиражирано от медиите, които отразяват възгледа, надценяващ майчините стойности, благодарение отчасти и на разпространението на психоанализата. И този общ възглед засяга онова, което ще нарека вид „материализация“ на бащите, чиито задачи все повече съответстват на тези на прилежна и загрижена за бъдещето на децата си майка.

Тази глава не е изчерпателна — тя не третира всички възможни нюанси, които се простират от дисквалифицирания или обезценен от майката баща, до несигурния в себе си и безсилен баща. Тя просто скицира ежедневно срещаната в клиниката картина, за да предизвика общо размишление — като преминава през родителите, които са бити, трансплантираните бащи и онези, които се наричат втори бащи и които парадоксално илюстрират функцията на един баща.

Забранено ли и е да малтретираш майка си?

Ако започвам изреждането на несъстоятелните бащи с този гротесков случай, то е, защото той илюстрира — чрез отсъствието впрочем ролята на бащата. Традиционно, ако мога така да кажа, именно той забранява майката за момчето. Разбира се, тази забрана е символична и преминаването към действие (инцеста) е или невъзможно поради възрастта, или преместено върху майчини заместители. Това ни най-малко не възпрепятства определени поведения на майката (извън, разбира се, сексуалния акт), да се доближават до един вид съпружеско взаимоотношение със сина. Подобна връзка може да приеме твърде разнообразни форми, в които бащата е изключен. Ето един такъв садомазохистичен пример:

Дидие, на 14 години, е трета година в колежа (8, клас), но не се занимава с нищо. Родителите са разведени от 10 години и той вижда баща си на всеки 15 дена. Внезапно майката разкрива замисъла си: „Той не учи вече и ме бие.“ Баща му, който се е оженил повторно, би го изпратил наистина в пансион, но… впрочем, не плачеше ли той при раждането на Дидие, когато взет от майка си е поставен под наблюдение за шест дена заради сърдечни шумове?

Дидие не е имал проблеми с раздялата през първия ден в детската градина. По-късно научавам, че е делил легло с майка си… до 13-годишна възраст. По време на конфликтите, той става необуздан — взема кухненския нож, казва майката, и добавя, сякаш да го извини, „за да ме уплаши“. Когато Дидие е сам на консултация, той твърди, че се чувства много добре и иска да бъде художник на комикси. На следващата седмица пристигат двамата, все така — съучастнически и засмени. Майката оповестява: „Той ми спука едно ребро.“ Разговорът се върти около сърдечните мъки на Дидие, които той в детайли споделя с майка си.

Този случай, гротесков впрочем, има общи черти със случая на Грегори в първата част на книгата. Но тук дори няма баща, за да се противопостави на момчето или просто за да защити майката. Инцестното съучастничество е очевидно, но разбира се не е признато, а още по-малко — поставено във връзка с поведението на юношата. Майката се обръща към детския психиатър сякаш той трябва да изпълни ролята на полицай, но тя би го отхвърлила естествено, ако той прояви каквото и да е неодобрение. Отново, като във всички подобни случаи, откриваме характеристиките на семействата с бити родители:

— действието на детето или на юношата е противоположното на онова, което не е понесло и което изглежда, че иска настойчиво — питаме се даже докъде ще стигне това ескалиране;

— родителят изтърпява всичко така, сякаш го е заслужил; той се оплаква, без обаче да подаде оплакване срещу детето си; той принуждава терапевта, безпомощен в своята длъжност, само да констатира наличието на една ситуация.

Ако случаят е абсурден, то той съвсем не е изолиран. Засегнатите родители не са душевно болни и впрочем обикновено отказват индивидуалната помощ, която им се предлага. Можем всъщност да интерпретираме създалия се порочен кръг. Юношата противодейства в състояние на легитимна защита срещу майчиното натрапване — морално и физическо, фактът да дели едно легло с нея, да запълни така, — незнайно чия празнота, да замени партньор или съпруг, е същинско насилие, за което в дадения случай заинтересованият дори не си дава сметка, толкова това изглежда обичайно и отколешно. Майката, от своя страна, определено трябва да изпитва несъзнавано чувство за вина по отношение на силното си влияние, което добре знае, че е инцестно. Това е обяснението, във всеки случай, на слабото й протестиране — тя би получила от страна на сина си наказанието, което заслужава. Ще ми позволите ли и да добавя, че този нов физически контакт може също да задоволява нейния мазохизъм? Аз се срещах неколкократно с въпросната майка. Последният път тя се страхуваше синът й да не я убие. Той самият — отказващ всякакво поемане в лечение, тя пък — отказваща друга интервенция, освен медицинска или психологическа, затова аз й предложих да я проследявам психологически. Обясних й, че това проследяване ще й помогне да заеме известна дистанция, което ще оздрави връзката — също толкова инцестна, колкото и предходната. Добавих, че проследяването на някой от членовете на подобна двойка въвежда наистина един трети и води към развитие двамата протагонисти. Още веднъж тя не пожелае нищичко да чуе и си тръгна разплакана.

Един „строг, неприятен и непочтен“ баща

Както споменах, юношата, много повече отколкото детето, се вмъква в интимността на родителската двойка, най-вече ако тя го допуска поради слабост, безпомощност или отегчение. Той се превръща тогава в ценен сътрудник за психолога, призован на помощ. Обикновено е симпатичен и проницателен събеседник, щастлив, че може да сподели констатациите си с един неутрален, квалифициран и доброжелателен възрастен.

Жоан е от този вид. При това няма още 15 и е първа година (10 клас) в държавен лицей. Оплаква се от свистене в ушите и постоянно носи уокмен. Въпреки че не съм специалист по уши нос гърло (УНГ), си позволявам да му посоча опасността от завишените мощности на звука от високоговорителите в дискотеките и тази от апаратите, които се слагат директно в ушите и го съветвам да се консултира. Право да си кажа, не знам вече защо майка му ми го е довела. Тя се оплаква от хронично разногласие със съпруга си. Те впрочем са част от два конкурентни оркестъра за класическа музика, а Жоан ненавижда класическата музика! Той има по-малък с една година брат и в продължение на две години е бил отглеждан от баба си и дядо си по бащина линия. Както процедирам винаги при съгласие, след това приемам юношата сам. За мое голямо учудване, Жоан заявява, че е дошъл на мястото на брат си! Именно за него майка му е била уговорила среща, защото е твърде нервен. Но в последния момент, тъй като той се е отказал, а те двамата се разбират много добре, Жоан предложил да го замести! Впрочем той добавя, че майка им непрекъснато ги влачи от психиатър на психиатър. Освен това всички са на фамилна терапия и именно там са му предписали сънотворни. Бащата е искал да си тръгне, но не съумява. Именно него Жоан квалифицира с трите прилагателни, сложени в заглавието: строг, неприятен и непочтен.

Не си спомням вече какво предложих на Жоан и неговата майка. Тя не изглеждаше доволна, че отбелязах проблемите от УНГ-естество на сина й, като че ли наистина се месех в нещо, което не ме засяга. Сигурно съм й поискал да видя бащата на децата, а може би и втория й син, но нейното мнение изглеждаше вече изградено и аз проумях, че за нея не съм приемлив събеседник. Уточнявам, че не е имало ни най-малък конфликт между мен и тази майка, аз дори я намирах симпатична в нейната беда. Продължавам да не разбирам както това, което бе дошла да търси, така и онова, което не намери! Що се отнася до Жоан, той показваше голяма услужливост спрямо майка си. Като че ли чувстваше, че тя и така е достатъчно лишена и че трябва да се подминават нейните изисквания или капризи. Накратко, той се правеше на терапевт на майка си, в ролята на съветник на семейството. Той разбира се нямаше никакво искане за себе си, но пък смяташе, че брат му се нуждае да бъде проследяван, защото очевидно имаше проблеми.

Безпомощният баща

Присъствието не е достатъчно, за да изпълниш трудната задача на баща. И ако някакъв минимум от присъствие е потребен все пак, то бащата трябва да притежава достатъчно индивидуалност и идентичност, за да се отграничи от майката. Именно чрез тази разлика той може да приведе в действие своята функция. Впрочем, току-що видяхме, мисля — категорично, че неговата функция се състои в това да помогне на майката да се отдели от своето потомство (от своето момче, в по-голяма част от примерите в настоящата глава). Струва си тази операция да започне по-рано, иначе тя ще бъде особено трудна в юношеството. Ако родителите не са съумели да възпитат детето — т.е. да се противопоставят на неговите капризи, да казват „не“ на неговите мимолетни прищявки, и най-вече — да не го третират като възрастен, те ще се озоват пред един арогантен юноша даже ако зад тази арогантност се крие потребността му от авторитет. В същността си възпитанието е научаване на раздялата и това научаване не трябва да бъде нито брутално, нито много закъсняло.

Давид, на 16 години, повтаря последната година в колежа (9, клас) в частно учебно заведение. Но дисциплината я няма никаква — дали ще присъства или не, нищо не се променя, при всички случаи с врявата, която се вдига в клас, е трудно да се работи. Нещо повече — учителите се оставят да бъдат нагрубявани. По-рано се наложило да настанят Давид в пансион в Поаси заради бягства от дома и това го стабилизирало. За жалост, този пансион бил строг — представете си, там нищо не схващали от психология!

Да се помогне на родителите или да се лекува юношата?

Примерите, които предлагаме тук, са следствия от възпитателни провали. Тогава именно се консултират психолозите и психоаналитиците за училищни проблеми, за престъпни деяния или за невротични смущения. Те са директен резултат от слабостта на родителите. Слабост, която отпраща към детството както на юношата, така и на самите родители, които са били подчинени на неоправдани правила или са понесли злоупотреба с власт. В такъв случай действието на психолога и на психоаналитика може да визира само една лимитирана или изолирана цел и впрочем рядко се случва отгледано по подобен начин дете да търси помощ — то винаги е имало онова, което е искало, и никога не му се е налагало да страда от авторитета на родителите си. Ако страда сега, то е заради проблеми, срещнати в действителността, а ние все пак няма как да му предложим да изменим действителността заради него. В замяна, родителите имат нужда да бъдат подпомагани.

Той се завърнал в много лошо състояние и затова бил записан в частното училище. Накарали го да направи психотерапия при един ученик на доктор Мал^[10], но я прекъснали, защото нямали правото да разговарят с него. Всъщност, добавя Давид, „срещал съм се с трийсет и шест лекари и психолози и те не ме подредиха.“ (дословно).

Ето ги, прочее, обясненията на родителите на Давид, подети от него без каквато и да е промяна. Той признава обаче, че майка му е причина за всичките му проблеми, защото го е „обгрижвала прекалено“ и му е „дала премного комфорт“ (дословно). Впрочем, той я води за носа. Що се отнася до бащата: „Има стена между него и мен.“ Този баща признава: „Опитах се да се покажа твърде либерален. Всички биха били съгласни Давид да отиде в приемно семейство, защото в нашето е много бурен.“ Бащата добавя твърде странно: „Това ще ме лиши от трета ръка!“

Питаме се как да спрем блаженството на това семейство, готово на всякакви жертви, за да продължи своя блян. Можем да си поставим също въпроси за детството на родителите. Така научаваме, че дядото по майчина линия — влиятелна личност (ако наистина е така), е бил параноик и майката се е посветила на него. Той беше много оригинален, спомня си тя, винаги считаше, че ще го убият, но преувеличаваше, когато настойчиво искаше изтреблението на всички хора, които не са „елитът на нацията“ (дословно).

Яник, син на италиански майстор, на 16 години, с училищен провал, се оказва забъркан и в банда, извършила кражби. Той се ползва от мярка за възпитателна помощ в отворена среда (А.Е.М.О.)^[11] защото провинението му е за пръв път. Впрочем той няма профил на престъпник и е бил развълнуван от привикването при съдията. Но не понася родителите си, те или „реват“, или „досаждат с въпроси“. Вярно е, че и двамата го обграждат, сякаш че идва от друга планета. За Яник е абсолютно невъзможно да води разговори с баща си. Що се отнася до майка му, тя прекомерно го обсажда с грижи, твърди бащата. Майката добавя нещо, което не е банално: „Все едно, че той беше в мен.“ (дословно).

В известен смисъл Яник всъщност не се е родил. Родителите му го мъмрят на висок глас като че става дума за тях самите. Няма диалог, защото те не познават юношата, който се е изправил пред тях. Те го подозират впрочем във всичките възможни мерзости. Схемата е класическа — бащата дълго време е бил изключен от веригата майка-дете. Сега, когато то се е превърнало в юноша, майката отправя апел към бащата. Но той си остава безпомощен и впрочем е толкова, колкото и нея, изпълнен с възторг към техния юноша. На Яник ще му е потребна помощта на цяла една институция, за да съумее да надскочи училищния си провал, да срещне други младежи и най-вече — други възрастни, които да му покажат различен образ от този на неговите родители. Но каква работа! И каква цена за обществото представляват тези проблеми, които принадлежат повече към проблемите на възпитателната профилактика, отколкото на психопатологията, а откъдето тя понякога е пряко следствие. Тук искам да кажа, че лутанията във възпитанието могат да станат причина за истински психически смущения, които е било възможно да бъдат избегнати.

Флоран, на 17 години, си поставя въпроса за професионалната ориентация. Той следва първа година за получаване на диплом за счетоводна квалификация, но не е удовлетворен от това. Начинът му на съществуване е накарал специалистката, отговорна за професионалното насочване, да мисли, че флоран се нуждае от психологическа помощ. Действително, той веднага се оплаква, че сутрин има болки в корема — както по време на занятията, така и по време на стажа в предприятието. Разочарован е от онова, с което се занимава, а околните го намират за твърде муден. Той самият пък се чувства все по-изморен. Флоран признава, че всичките тези симптоми изчезват през ваканцията. Всъщност той бил искал да стане пилот от военновъздушните сили. Въпросната наклонност се зародила преди десет години, при баба му и дядо му по майчина линия в Бретан, когато наблюдавал прелитането на самолетите „Мираж“, флоран прехвърля неуспеха си върху гърба на един преподавател, който го бил разубедил да следва този път и не обвинява себе си. Майка му изобщо не е съгласна с подобно военно призвание: „Той не е роден за армията, той мечтае.“ После изказва: „Той е като в пашкул, на защитено и уютно място.“ Синът й я потвърждава в това. Колкото до бащата, той никъде не е представен в изказа на единия или на другия: спрял е да работи от месеци вследствие на някакъв инцидент и наскоро е бил инвалидизиран от голямото предприятие, в което е работил.

Какво се крие зад тези симптоми? Това ни разкриват неговите сънища, както и класическата диагностична ролева игра (в която консултантът предлага било смяна на ролите пациент — лекар, било да заеме ролята, която пациентът би желал, за да изиграе сцена с него). В действителност флоран изтласква една голяма агресивност. В сънищата си той се вижда като малко момче, което избива всички, или пък си представя, че поема жизненоважни рискове в брутални за него условия. Тази агресивност контрастира с облика му на мило и добре възпитано момче, придружено от майка си. Впрочем флоран не може да се идентифицира нито с бащата, чиято слабост дори не е представена в съзнанието, нито да се противопостави на майката, която знае от какво се нуждае той и как трябва да изглежда бъдещето му. Невротичните смущения са понякога единственият компромис, както ни учи Фройд, за да бъде изразена подобна агресивност. За нещастие, такъв начин на изразяване — повръщания, болки, неразположения, главоболия дори ако дразни останалите и на първо време — майка му, се обръща срещу него.

Трябва също бащата да не остава мълчалив и да изкаже най-сетне своето притеснение.

Комплексираният баща

Обратното на това, което би могло да се предположи, фактът, че един баща ще изкаже своята слабост или чувство за малоценност, не утежнява положението му, даже напротив.

Жюлиен, на 14 години, трета година в колежа (8, клас), е доведен от двамата си родители, по-скоро за да се успокоят, отколкото заради някаква реална грижа. Най-големият син в семейството е последна S1^[12] година в лицея и се е ползвал от подобна консултация. Бащата е загрижен за връзката си с Жюлиен. Колкото до майката, тя намира, че мъжът й не е „подреден“. Той изобщо не протестира — направил е голяма покупка за благото на цялото семейство, но сега са изпаднали във финансово затруднение. Жена му го укорява, че не е поискал мнението й, но най-вече — че се е съобразил с това на сестра си. Майката на Жюлиен е твърде депресивна и е на медикаментозно лечение. Той самият се чувства много добре, предпочита футбола пред психологията и впрочем иска да стане спортен педагог. Щом започна да му поставям въпроси, той ме прекъсва, смеейки се: „Вие говорите като преподавателя ми по технологии“. Но на път за консултацията с мен специално ми е формулирал списък с упреците, които има към баща си: „Той се противопоставя досадно. Казваме му някаква забележка, той гледа да каже обратното. Ляга си късно, става рано, когато се прибира вечер е много отнесен, говори глупости и прави каквото и да е. У дома не се грижи за нищо. Когато се храним, издърпва стола си назад и ни пречи да минаваме. Безпредметно е да му се казва, той започва отново на другия ден. Когато имаме гости, се държи по-добре, но още щом си отидат, пак започва да се държи лошо.“ и т.н.

Както и вие, предполагам, аз избухвам в смях, тъй като списъкът е още по-дълъг. След като се успокоявам, се запитвам все пак как това момче успя да стигне до това да дръпне подобна реч. Всъщност, като съпоставяме само сравнимото с предходните глави, констатираме още веднъж инверсия на ролите и имаме впечатлението, че слушаме родители да се оплакват от тяхното дете или юноша. Защото нерядко се случва психоаналитикът да бъде обвиняван по този начин. Случва се даже, в по-тежките случаи, ожесточените упреци да целят да предизвикат негодуванието на слушателя и да крият в действителност едно голямо съучастие. Такъв може би беше случаят за този син/баща. Впрочем на втората среща ние разговаряхме за други неща и аз реших да насоча родителите към брачен съветник.

Флоранс е на 16 и половина години и нейните родители са разделени от дълго време. За разлика от бащата на Жюлиен, нейният, със съучастничеството на майка й, прикрива своите тежки проблеми, Флоранс извършва дребни кражби, страда от различни болежки и има пристъпи на булимия. Тя говори за проблемите, свързани с взаимоотношенията с баща си, укорява го, че я надзирава, че я залива с подаръци и че има ужасни изблици на гняв. Тя не си дава сметка нито за крайната несигурност на материалното положение на баща си, нито за патологичния характер на неговите смущения. Без съмнение тя го знае несъзнавано и също обръща яростта си срещу самата себе си. И съвсем не е сигурно, че майка й й прави услуга, като се опитва на всяка цена да поддържа определен имидж на бащата. Това впрочем е още един пункт, който отделя отношението към детето от онова, което трябва да имаме към юношата.

Ако е важно образът на бащата да бъде поддържан през периода на детството, дори и да не отговаря на реалността, не така стои въпросът през юношеството. Юношеството впрочем се състои в поставяне на изпитание на всички тези образи и именно затова процесът е толкова болезнен. Да се опитваме да го възпрепятстваме не е в услуга на юношата, докато детето се нуждае от въображаемото, за да се конструира — илюзията трябва да се последва от загуба на илюзия. Криейки от дъщеря си упадъка на баща й, майката на Флоранс не й помага да си даде сметка за реалността. Въпреки всичко Флоранс подозира и това обяснява нейното неразположение и престъпни прояви.

Трансплантираният баща

Еднакво трудно е да бъдеш както баща, така и майка, ще се разбере от следващите страници. Да обобщим — още от пубертета на юношата трябва да се поставят граници. За разлика от детството, където много от нещата минават през майката, изглежда че бащата ще има специфична роля за изпълнение в реалността. Затова му е нужно да се диференцира от майката, което не е лесно дори когато и тя го иска, несъмнено защото и на нея самата трябва да се наложат граници. Това е еднакво валидно както за момичето, така и за момчето, защото, с изключение на крайните случаи, ролите не са симетрични и защото не на майката се полага да забранява по символичен начин бащата за дъщерята. Тук разбира се иде реч за въпрос от културно естество. Пиша го, въпреки че франция вече не е патриархално общество, френското общество вероятно е на път да се промени и ако психолозите и психоаналитиците са последните, които се досещат, то може би е защото децата и юношите са по-големи традиционалисти от родителите си. Трябва да констатираме във всеки случай, че семействата, които идват от Средния Изток или от Северна Африка губят ориентирите си, живеейки във Франция. И именно за да се впишат във френските вкусове, тези бащи изоставят (много) лесно прерогативите си.

Александра е дъщеря на образован бербер. Тя е на 15 години и с трудности следва предпоследна година в колежа (9, клас). Майка й е от европейски произход. Работи като психиатрична сестра и е твърде навътре с психологическите проблеми, които срещат юношите. Александра е била подложена на агресии и е извършила престъпни действия, защото общува с група млади декласирани хора. Баща й ми казва: „Много я разглезихме. Бях в конфликт с жена ми за всичко, което се отнася до възпитанието. В един момент си казах: но защо да се опитвам да наказвам строго? Майка й го иска… средата й го иска. Не мога да се боря с всички.“

Случаят на Зейнеп, на 17 години, е различен. Баща му много рано е емигрирал от Турция. Майката ми довежда сина си, защото я тревожи — тя го намира за брутален и краен в изказа. Зейнеп с лекота говори за юношеската си криза, той се отнася с недоверие към родителите си. Обожава самолетите и отказва да учи турски. Когато искам от майката да се видя и с бащата, тя ме гледа озадачена, после ми заявява, че това е невъзможно — той няма да иска и освен това не говори френски. Разбира се, подминавам подобна аргументация и се срещам с един много интересен мъж, който ми обрисува поразителна картина на културните различия, през които е преминал и които е понесъл. Естествено Зейнеп не си дава сметка за всичко това, а и може би особено много е слушал за дядо си — беден селянин от пограничната област с Иран. Баща му намира, че е прекалено благосклонен с него и не обича, когато той се нервира твърде бързо. Той е напълно интегриран и работите му се движат добре. Да се надяваме, че този разговор ще му помогне да разговаря малко повече със сина си.

Един твърде майчински баща

Нужно ли е да уточняваме сега — квалификацията „майчински“ не носи никакъв пренебрежителен характер. Има, в замяна, едно майчинско отношение на някои бащи, които се опитват да помогнат и да придружат максимално своя юноша. Но — казано още веднъж — трябва да знаеш къде именно да се спреш. Тук е целият проблем. В някои случаи е напълно потребно да се поддържа максимално юношата. В други може да бъде също толкова необходимо да умееш да се откажеш от властта си и да я прехвърлиш на друг. Впрочем целият проблем е управляван от самия юноша и затова някои бащи се обръщат към нас, за да разберат какво поведение да предприемат.

Адриен е на 14 години, предпоследна година в частен колеж (8, клас). Той е осиновено при добри условия момче, а след него в семейството са се появили и биологични деца. Роден е в Колумбия и осиновителите му са го поели твърде рано. Те са объркани, защото въпреки възможностите си, Адриен не напредва така, както би им се искало. Той пък е силно раздразнен от бащината загриженост, но не смее да го изкаже. Като много от приятелите си и той обича да излиза, но не повече от това и се отнася с подозрение към опасностите, които го дебнат. В замяна не понася повече всекидневната обтегнатост: „Баща ми постоянно ме следи, на всеки две вечери ме кара да уча.“ Решавам следователно да насоча Адриен към една много квалифицирана специалистка за професионална ориентация на младежи. Тя отлично долавя интереса на Адриен към обучение, което се опира върху конкретни данни и му препоръчва предпрофесионална подготовка. Адриен излиза оттам преобразен и окрилен. Родителите му ми телефонират, за да изразят разочарованието си. И преди всичко бащата е този, който проявява почти женско разочарование. Именно затова класифицирам случая в категорията на материнстващите бащи. Но може би самият аз съм жертва на мистериозна идеология!

Склонен съм, наистина, да съотнеса разделянето към бащината роля и функция, а грижата и придружаването към майчината функция, но признавам и констатирам моите предварителни предположения.

Близостта на детето с майката по време на развитието му поражда между тях неразривни връзки. Тези, които детето създава с бащата, са от друго естество — по-малко зависещи от нуждата, те повече изразяват един вид свобода на избора. Именно по тази причина бащата е облечен с известен авторитет, за да вдъхне на детето свободата, която то може да придобие. Затова даже самото присъствие на баща, признат от майката, може да има разделящ ефект по отношение на чувствата на сливане между нея и детето.

Вторият баща невинаги има благоприятна роля

Ролята на втория баща разбира се е различна, според това дали реалният баща е мъртъв, изоставил е детето или пък се е оженил повторно след развода и продължава да поделя родителските правомощия с майката, която е поела детето. В първия случай ролята на майката е основна, защото тя дава на спътника си позволението да упражнява влиянието си върху детето. Но във всички споменати случаи, това онагледява като в негатив ролята на реалния баща.

Ели е на 12 години. Загубил е баща си при трагични обстоятелства, когато е бил тригодишен. Отгледан е от втория си баща. Разногласието между родителите понякога е драматично — майката е силно привързана към брат си, който е със СПИН, той пък е скаран с нейния съпруг. Ели се разкъсва между втория си баща и чичо си, когото вижда скришом. Става ясно, че за майката личността, която има правомощия върху момчето е ту съпругът й, ту брат й и това обяснява трудностите, които Ели изпитва да открие своето място. Всичко ще се нормализира, когато майката осъзнае това. Впрочем, благодарение на едно по-добро разбирателство със съпруга й, той ще възстанови връзките с чичото.

Отново от майката ще зависи и благоприятният изход за проблема на Натан.

Натан е на 14 години, трета година в колежа (8, клас). Баща му е в затвора. Майка му изгражда живота си отново с мъж, който е преизпълнен с добра воля. Тази промяна е плод на терапията, която майката на Натан е предприела. Приятелят й е поел финансовата издръжка на всички, самият той също е в терапия. Но майката трудно понася той да има влияние върху Натан, който също се е съгласил да прави терапия. Тя се противопоставя на неговото действие, въпреки че Натан се чувства по-скоро добре след като е имал агресивни прояви — нали той е заплашвал с кухненски нож приятеля й, за да я защити? Накратко, те за малко да се разделят. Сега всичко е наред. Майката и нейният приятел се ожениха и взеха Натан при себе си в новото жилище.

Бертран, на 16 години, последна година в колежа (9, клас), не понася дейността на втория си баща. В този случай той е интелектуалец, внимателен и близък с майка му, докато родният му баща е работник. Сякаш случайно, Бертран иска да стане техник. Той извършва някои неблагоразумия, прибира се късно и него ден вторият му баща го е набил, защото не е предупредил.

Целият проблем в този случай е да се види какъв мъж, какъв баща може да предотврати у Бертран известна феминизация, да го отдели от майка му и да извърши функцията на символичен баща.

За да приключа, бих искал да повторя няколко очевидни неща за онези деца, които имат шанса да открият втори баща:

1. Детето или юношата не харесват санкцията, заради нея самата (за щастие).

2. В замяна, те търсят авторитета по провокативен начин.

3. Обикновено те с лекота признават, че се нуждаят от този авторитет.

4. Ако майката разбере това, тя трябва да приеме упражняването на власт и влияние от партньора приел нейното дете.

5. Тя следователно приема тази власт, заради нея самата (с изключение — трябва ли да уточняваме, на грубости и насилие).

6. В случай на колебание е важно майката по-скоро да се консултира, отколкото да преминава към действие.

Между снизходителност и авторитет

Авторитетът няма добра репутация. Обикновено се смесва с авторитаризма. Впрочем вече споменахме, авторитаризмът е реакция на липсата на авторитет — той става еквивалент на строгостта, дори на злината. Злината е проява на садизъм, който се упражнява спрямо най-слабите — домашните животни или братята и сестрите в семейството. Обаче частица садизъм е необходима за всяка дейност, колкото и малко динамична да е тя, и човекът, който се страхува от подобен нормален садизъм не би дръзнал нищо повече да предприема. По същия начин истинският ръководител използва способността си за силно въздействие, за да увлече подчинените си към определена задача — той не го прави за собствено удоволствие и е признат от тези, които му се подчиняват.

Същото е и при родителите — онези, които са уверени в себе си, имат естествена власт, другите, които се страхуват от собственото си насилие, се сдържат, за да избухнат по-късно. Впрочем, децата пораждат у родителите разнообразни чувства — най-чистата любов е последвана понякога от най-мрачни чувства. Самият Франсоа Мориак се изненадал от себе си, че проклина внуците си, чиито викове нарушавали покоя на неговото убежище в Малагар. Няма нищо срамно в това. Понеже често реалността (писането например за Мориак) пречи на доброто разбирателство, което обикновено преобладава в детството. Със своя кортеж от повели, юношеството задължително донася раздор. Пубертетът, да кажем, изненадва всички протагонисти и въвежда почти неизбежния разрив на безоблачните отношения родители-деца. Представете си действително една любовна връзка — толкова по-интензивна, колкото е по-лишена от всякаква реализация, накратко — чиста, без обаче да е безплътна, защото тя е придружена от продължителни физически контакти — милувки, ласки, прегръдки. Тази идилична връзка е надживяла материалните случайности, ревностите от всякакво естество и даже бурите на съвместния живот. Нищо в крайна сметка привидно не би могло да сложи край на тази любов, толкова тя изглежда вечна и тя е такава, щом се нарича синовна обич. Но един ден, сякаш случайно, наглед безобидна фраза, произнесена от някой от двамата родители, прекъсва порива. Като взема за предлог някаква телесна промяна, дължаща се на пубертета, тази фраза обявява края на въпросното отношение. Естествено, общият живот продължава, раздялата не е непосредствена, но от този ден насетне нищо няма да бъде както преди. А, да разбира се, привързаността остава — „ние завинаги сме твои родители“ — защото родителите внезапно се оказват отново солидарни. Но юношата^[13] се чувства сам и го преживява като предателство.

И то е такова! Чрез какво чудо искате пубертетът сам да разтвори предишната любов, да изпълни отново с нея новопоявилия се юноша, за да го съсредоточи след това върху нов обект (в расинианския смисъл)? Да се поставим на неговото място — жертва на измяна, вие търсите помощ, но се натъквате на такъв консенсус, че не дръзвате даже да се оплачете — другари, довереници, приятели, възрастни, всички намират това за нормално. Единствено психолозите, без съмнение…, но кой ходи да се среща с психолог на 12 години? И после — да се срещнеш с психолог или психоаналитик, това потвърждава, че вашето искане е ненормално, болнаво, може би даже лудо! Остават ви две разрешения — угнетеността или бунта — при условие да премълчите основанието за това, разбира се. И именно така започва онова, което се нарича юношество.

Родителите, от своя страна, си дават вид, че нищо не разбират. Или по-добре, те продължават да ви се усмихват и да се оплакват даже, че не ги целувате вече — какъв връх само! Това наистина доказва, че възрастните са лицемери, които ви учат да бъдете лицемери, за да станете като тях. Не знаейки какво да правите с вашата любов, вие бихте били готови да я дадете на когото и да било — на бедните, на съседа по чин, на този преподавател само защото е различен, и даже да я преувеличите в страст към някой идол, независимо кой. Що се отнася до родителя, който ви е изменил, когато мислите за него или за нея, вие изпитвате изблик на мигновена и силна ярост, която се колебаете да назовете омраза.

Сега заемете мястото на родителя. Счита се за несъмнено, че трябва еднакво да обичате всичките си деца. Обаче едно от тях ви е избрало^[14]. Всички са съгласни и вашият партньор го приема. Това е именно детето, което ви позволява по-добре да понасяте семейния си живот, което отмъщава за вашето детство, което оправдава вашето съществуване на земята. То е дискретно, обичащо, внимателно — нуждае ли се истинската любов от доказателства, които да бият на очи? По-малко взискателно от любовник, то също така е и по-малък егоист. Наистина има и трудни моменти, при раждането на най-малкото дете например — вие сте помислили, че то се е ядосало от това. Впрочем, то се е разболяло, което Ви е разтревожило и е изискало цялата Ви любов. После всичко си е дошло на място — последното дете прилича напълно на Вашия партньор и впрочем се нуждае от Вас много по-малко, отколкото предходното (предходните) в същата възраст. Караниците, Възниквали епизодично, никога не са продължавали дълго. Но в един прекрасен ден всичко се променя. Вашето дете ви се е сторило различно, друго. То е наченало някакво сърдечно движение, което ненадейно е сподавило. Погледът му внезапно се е помрачил, без да знаете защо. Или пък размишлявайки, Вие изпитвате един ден незнайно какво смътно чувство, което незабавно забравяте. А сетне се случва и онзи сън, който бихте предпочели да не си припомняте и който не посмяхте да разкажете на никого — няма да се срещаш с психоаналитик само заради един сън, все пак! После направихте наистина идиотска бележка, нещо от сорта: „Виж ти, това е началото на пубертета“, или още: „Ето, неприятностите започват!“ С една дума, детето ви е укорило с пълно право, но както се казва: злото е сторено. И ето че прекрасният Ви сън е приключил — това е началото на юношеството на вашето дете.

В действителност нещата не би следвало да бъдат толкова откроени. Възпитанието на детето е белязано от етапи, които редовно трябва да му напомнят, че не е само с единия от родителите. Другият съпруг за щастие е тук, за да му го докаже. Братята и сестрите евентуално му го показват също. Но взаимната сила на някои чувства пренебрегва тези реалности и именно тя ще подхранва юношеската криза. Въпросната взаимност дори ще забърква конфликтите. Юношата се намира в благоприятно положение тогава да отправя упреци към родителите си — те обикновено са твърде затруднени, за да им отговорят! И затова е невъзможно да се вземе едната или другата страна. Всъщност юношата е бил формиран от своето възпитание и пубертетът само показва обосноваността на предходните етапи.

Фазата на противопоставянето между 14-ия и 24-ия месец е един такъв значим пример. В нея детето реализира първата си проява на независимост в същото време, в което то придобива (случайност ли е това?) основите на езика. Някои родители, вместо да се радват на съпротивата, която им оказва малчуганът и да й се усмихват, я изживяват като драма. Те реагират било чрез увеличаване на напрежението (и животът става ад, защото детето търси въпреки всичко да се утвърждава), било, защото са парализирани — като се опитват с всички средства да удовлетворят тиранина си или да заобиколят трудностите с лукави хитрости. Това не прилича ли вече на начина, по който някои родители се отнасят с юношата?

Едиповият комплекс е друг основен етап. Кой не е чувал как някое малко момченце нарежда, че по-късно ще се ожени за майка си, а някое момиченце — за баща си? Това не безпокои засегнатия родител, а партньорът му го намира за очарователно. Подобни декларации са повече или по-малко уверени — детето добре си дава сметка за ситуацията, в която се намира. Случва се обаче неговото твърдение да крие истинско убеждение, най-вече ако, без да го предполага, родителят отговори на желанието му, за да компенсира съпружеските си трудности. А липсата на категорично опровержение може да превърне Едиповия комплекс в неустойчив и да направи така, че неговото повторно активиране през юношеството да предизвика искания за любов или за надмощие, които са особено трудни за преодоляване тогава.

Трябва да се добави, че дори и когато са осъществени успешно, тези етапи не променят факта, че юношеството си остава много труден период, който съдържа поне два противоположни момента — от една страна, траур по определена любов на родителите, а когато това вече е извършено — пораждането на нова способност да се обича. Всичко това изисква добро психическо здраве. Тези операции в действителност съвсем не са лесни, а реализацията им не е идеална: траурът например никога не е пълен и може да се каже, че известна носталгия по дивната родителска обич обяснява някои по-сетнешни любовни състояния. Що се касае до „новата способност да се обича“, тя остава белязана от старата, което впрочем обяснява известни фиксации — у партньора се търсят, повече или по-малко осъзнато, определени черти, принадлежащи на единия от двамата родители. При всички случаи другият (този или тази, с която живеем) си дава по-често сметка за това от нас самите — той (или тя) ни кара да забележим подобно „фабрично клеймо“… при положение, че можем да се реваншираме.

Юношеството следователно съответства на едно психологическо преустройство (проиес), което някои се затрудняват да извършат — раздялата с родителите и създаването на ново семейство представляват в подобен случай условни действия, които „трябва“ да се изпълнят, без това да отговаря на вътрешна необходимост. Ако и партньорът е в същите обстоятелства, се поражда липса на реална раздяла с родителите на единия и на другия, което не би било драматично, ако двойката няма деца — тези същите рискуват да изгубят ориентирите си, тъй като бабите и дядовците им ще се превърнат в техни родители, а последните ще изпълняват ролята на по-голям брат или сестра. През юношеството това може да доведе до най-тежките кризи, които някога съм срещал в практиката: първият етап на юношеството всъщност е самите родители да са направили своето!

Родителите — лице в лице със собственото си юношество и със своя юноша

Юношеството на родителите, така потребно за децата, показва обаче един недостатък — родителите си припомнят прекалено собственото юношество, за да останат обективни! Те например мислят, че децата им ще ги ненавиждат толкова, колкото те в определени моменти са ненавиждали собствените си родители, докато те самите са още жадни за зависимост и ни най-малко не възнамеряват да се противопоставят. Има още доста области, в които родителите подозират юношите си в диаметрално противоположни действия на онези, които засегнатите могат да си представят — вследствие децата се чувстват неразбрани, а най-вече — взети за някой друг, което трудно понасят. Именно проследявайки родители в психоанализа, аз съумях да си дам сметка до каква степен този феномен (наречен проекция) е наложен в съзнанието. Майката например се поставя на мястото на дъщеря си, бащата на мястото на сина си и това може да предизвика фантазми или мечти, които биха могли да изглеждат обезпокоителни, ако се смесва въображаемото и реалността — всъщност тези фантазми (или въображаеми сценарии) и тези мечти са напълно нормални. Те са даже полезни, защото без да „превеждат“ несъзнаваното, дават известни сведения за желанията, които инак биха останали напълно несъзнавани. И ако мечтите и фантазмите изглеждат странни и дори шокиращи, то е, защото рядко се чува да се говори за тях или да си ги признаваме, тъй като всичко остава в сферата на интимното. Психоанализата, благодарение на Фройд, беше първата, която разбули този вид тайна, защото това беше необходимо за разбиране на несъзнаваното. На свой ред и аз ще се опитам да го направя (с необходимите промени, които дискретността изисква), за да се уловят несъзнаваните вплитания на родителите, изправени в лице с юношата.

Роланд има дъщеря на 15 години, Амандин, която е последвана от Люк, 11-годишен. Тя признава: „Когато Амандин ми казва, че нещо не върви, не зная как да реагирам. Казвам си, че е моя грешката, дето тя е такава, и това ме кара да се страхувам.“ В същото време тя не разбира, че дъщеря й би могла да се потиска, защото има слаби оценки и нищо да не предприема против това. Впрочем Амандин е в центъра на нейните грижи, тъй като страда от косопад, което много я безпокои: това се случва с мъжете, казва тя. Всъщност тя винаги е отказвала на Амандин да бъде твърде женствена, като я е възпрепятствала да си слага бижута например, когато е била малка. Ето защо агресивността на дъщеря й към нея й се струва оправдана. Тя се обвинява, че не е могла да поддържа образа на бащата — този на Амандин е изчезнал и от него няма ни вест ни кост. В сънищата й Амандин често изпълнява сексуална роля — било като провокира баща й пред нея, било като я смущава по време на интимни отношения с приятеля й. Роланд много е обичала баща си, който е предпочитал по-голямата й сестра. Този човек бил строг протестант, чийто баща е познал драмата на алкохолизма. Отношенията на Ролан със сина й Люк са ненакърними — наскоро той поискал да си вземе душ с нея. Тя много се затруднява да затвори вратата на стаята му. Обаче денят, в който успява, Люк спира да се напишква в леглото си!

Краткото резюме показва, че що се отнася до несъзнаваното, юношеството на децата им дава почти еквивалентен статут на този на възрастен. Напълно е възможно например виновността, която тази жена изпитва към дъщеря си, да съживява съперничеството, белязало отношенията с майка й, с произтичащото от това чувство за вина.

Жан-Пиер има син на 18 години, Тома, който му създава доста проблеми, най-вече защото не се учи достатъчно. Жан-Пиер е най-малкото дете в многобройно семейство. Бащата е отсъствал през цялото му детство — той е трябвало да работи в Япония и рядко се е завръщал. Жан-Пиер бил любимецът на майка си, юношеството му протекло трудно, защото чувствал баща си като чужденец. Той преживял поведението на майка си като същинско съблазняване, което го притеснява сега във връзката с жена му — случва се например да вижда лицето на майка си на мястото на това на жена си. Жан-Пиер е много благ и не понася децата му да страдат — той въпреки това реагирал, когато Тома надул силно уредбата си. Все пак аз съм бащата, решил Жан-Пиер. Обаче идеята, че Тома един ден ще напусне къщата, изпълва очите му със сълзи. Той даже направил нещо като депресия, когато Тома заминал за пръв път сам на почивка с приятели. Наскоро Тома ликувал от радост, защото току-що бил взел труден изпит. Жан-Пиер се чул да му казва сухо: „Това не заслужава две бутилки с шампанско“ тогава, когато Тома отивал да ги търси в избата. По време на психоаналитичен сеанс Жан-Пиер добавя: „Бих искал да съм сигурен, че ще ми достави удоволствие той да успее.“ И тогава си спомня, че не е бил сигурен, че ще достави удоволствие на собствения си баща, ако успее — този последният, блестящ човек, всъщност не понасял обстоятелството, че най-малкият му син е завладял съпругата му и не се осмелявал да си признае, че ревнува. Обаче му се случвало да реагира по твърде садистичен начин, когато — вече юноша — Жан-Пиер го е молел за нещо.

Благодарение на анализата Жан-Пиер осъзнава, че се поставя на мястото на своя син. Но то е и за да реагира като собствения си баща по отношение на него самия — в този момент Жан-Пиер обръща към Тома една агресивност, която идва от доста далеч.

Юношите лице в лице с родителите

Не само родителите „проектират“ върху юношата. Разбира се и те са просмукани в различна степен от образа на своите родители. Ако казвам образ, то е защото често те изживяват това много осъзнавано, било когато се отнася до взаимоотношения, които завързват със себеподобни, или пък за модели, на които се опитват да подражават или да се противопоставят.

Арманс, на 20 години, дълго време се е считала за „грозна и глупава“. Въпреки това тя е красиво младо момиче, което обаче страда от чувство за малоценност. Тя има, по собствените си думи, желание да бъде влюбена, но е напълно ужасена от идеята да заведе момче у дома или да го представи на родителите си. Нейният мъжки идеал, като всеки идеал впрочем, е недостижим. Тя удивително го приписва на майка си: „Моята майка ми даде общата представа за мъж, когото никога няма да намеря“, което не подминава прочутия Едипов комплекс… Тя споделя също, че „търси нещо неоткриваемо в мъжа“, а… момчетата, които я чакат, нямат нищо мъжествено у себе си. Родителите й се разбират много добре. За нея обаче баща й е мачо, а майка й — мазохистична жертва на женомразец. Колкото майка й е крехка, дискретна, свенлива, толкова тя намира баща си за огромен, гръмогласен и агресивен. Той се разхожда често из апартамента по слипове и има огромен полов орган. Арманс измерва сексуалната потребност на мъжете с големината на техния член, а този на баща й прилича на органа на слон! Но парадоксално, тя счита баща си за по-либерален, отколкото е майка й, на която се противопоставя. Арманс я намира твърде пасивна, подчинена. Но един ден, говорейки за момчета, тя признава: „Колкото по-малко се интересуват от мен, толкова по-добри ги намирам.“ Тогава осъзнава, че прилича на майка си, което намалява агресивността й към нея. Арманс е преживяла зле първия си сексуален контакт. Момчето не я обичало, от което тя почувствала нещо подобно на падение и даже някакви идеи за самоубийство. За нея чувствителността и сексуалността вървят ръка за ръка и останалите биха могли единствено да се съгласят с това. Тя е обичала платонично едно момче и в този момент се е почувствала с по-голяма стойност и даже — превъзхождаща другите, физиката на баща й винаги й е изглеждала като прекаленост и тя се страхувала, че ще мисли за него преди всеки сексуален контакт и че това ще я смущава, което никога не се е случвало.

Мъжкият идеал на Арманс е труден за определяне, но по всичко изглежда, че произтича от взаимоотношенията с родителите й. От една страна, тя е привързана към един мъжествен баща, но това привързване, както и онова, което допуска към майка си, е мазохистично в настоящия момент. От друга страна, тя е склонна да иска да лиши този мъж от неговата заплашваща мъжественост — ето защо тя също е привлечена от по-скоро женствени момчета. Впрочем, Арманс ще ми разкаже този изразителен сън — седнала е на коленете на баща си и присъства на спектакъл у дома. Огромният му крак е обут в женска обувка — сънят й следователно успява да го феминизира гротескно.

При момчето въпросът за идентификацията с бащата е централен. И как би могло да бъде другояче? Какъв друг модел да има то, ако ли не на мъжа, който го защитава, толерира взаимната му страст към неговата съпруга и му желае само доброто? И как самият ти да се превърнеш в мъж, ако нямаш пред себе си образец за подражание? Само че, ето, съществуват реалността и привидностите — последна от завършените образи, наследени от семейния дискурс или по-зле — заимствани от социалния конформизъм, е истината, която основава човешките отношения, истина, понякога болезнена за казване и която се прикрива от слабост. Впрочем не всяка истина е подходяща за казване, но детето долавя с острота слабостта на някои аргументи на възрастните, които юношата е в благоприятната позиция да изобличава: родителският авторитет се оказва в затруднено положение, когато се установи, че е престорен и неестествен в одобрената цел да предпазва детето.

Майката на Анри, момчето, чийто бащин образ се сгромолясва в юношеството (10-а глава, „Дъщерята и нейният баща“), вероятно има в съзнанието си представата какъв трябва да е за нея един мъж и един баща. Само че тази представа не й е дадена от нейния съпруг — именно на своя собствен баща тя се възхищава и именно него тя преоткрива в сина си. Авторитета, с който за щастие отглежда Анри, тя в действителност присвоява от баща си. При все това тя се е позовавала на съпруга си, за да възпита Анри. Именно това разминаване юношата открива лека-полека, благодарение на връзките, които създава с момичетата. И той ще трябва да реконструира своята личност върху една по-истинска основа. Това обяснява конфликтите и упреците, които той може да отправи сега към родителите си. Те също като него не са си дали сметка за проблеми, наглед доста отдалечени от тях.

Раздялата на юношата и на неговите родители

Ако нарекох „принудата към еманципация“^[15] една от причините за процеса на юношеството, то е, за да кажа колко същата принуда изглежда продукт на цивилизацията. Тази въображаема и социална принуда задължава наистина юношата и родителите му да се разделят реално. Създава се впечатление, че родители и деца призовават на помощ библейското слово, което от Битие постановява: „детето ще напусне своя баща и своята майка…“, за да се убедят по-добре, че подобно съжителство не може да продължи безкрайно, въпреки че често си остава желание, пропито със синовна обич. Защото в действителност родителите нито се избират, нито се напускат и даже ако вече не ги виждаме, те разбира се, са още по-присъстващи. Прочее самата географска раздяла също не е достатъчна, за да съумее да среже пъпната връв, когато нито едните, нито другите имат желанието, склонността или необходимостта да го направят. Трудно е да се дефинира истинската раздяла, както е трудно да се дефинира какво представлява юношеството. Или тогава би следвало да кажем — това е символична раздяла, но без да влагаме подсладения смисъл, към който отпраща споменатият епитет в разговорния език. И ако съществува някаква сигурност, във всеки случай тя е, че тази еманципация ще позволи на юношите да станат истински родители, без постоянно да се позовават на собствените си родителите относно възпитанието на децата си. Действително няма нищо по-лошо за децата от авторитет, който произтича не от родителите им, а от техните баби и дядовци. Впрочем, това рискува да се случи, когато родителите не са успели да направят своята юношеска криза.

Уилям, на 12 години, втора година в колежа (7, клас) е непоносим както у дома, така и в училище. Той укорява баща си, че нищо не правят заедно и че се уморява след пет минутен ход пеша. Майката го намира за очарователен (дословно), при условие че от него не се иска нищо. Тя се чувства самотна в отглеждането му. Съпругът й не й помага особено. Което без съмнение подбужда Уилям да заяви: „Не обичам татко, искам мама!“ При все това, възможно най-често, баща и син си сменят леглата. „Това му доставя такова удоволствие“, добавя майката. Той е същински малък господар у дома. Мъжът й я мъмри, когато закуската на Уилям не е сложена навреме. Но тя се хвали: когато беше малък, хората ни спираха на улицата, за да ни кажат колко прелестен го намират! Според нея съпругът й е бил отгледан по същия начин — той бил напълно разглезен от майка си. Впрочем на гости на сина си, тя държала особено да му занесе в банята чистия слип. Един ден тя даже заявила на снаха си: „Вие никога няма да го притежавате“, а една вечер й казала: „Оставете го на спокойствие през нощта, той сега е уморен.“

Струва ми се излишно да уточняваме в каква степен авторитетът на такъв баща може да бъде направен неустойчив и крехък. Неспособен да се противопостави словесно на сина си, той се опитва да му наложи материални ограничения. Но когато затваря Уилям в стаята, той излиза през покрива! Единственият реален авторитет в това семейство произтича от майката на бащата — но той изглежда толкова очевиден, неоспорим, непреодолим, че от това се превръща почти в невидим!

Между удължената симбиоза и преждевременните раздели на родители и юноши, полето и възможностите за действие са големи. Очевидно е, че не би могло да има едно и също отношение към юношата на 12 години и към един млад зрял човек на 25! Първият има нужда от присъствието на родителите си отвъд възрастта на „пълнолетието“, която, трябва да кажем, играе съвсем символична роля — даже се случва след тази караница доброволното приемане на зависимостта да смекчава конфликтите. В замяна, удълженото присъствие на зрелия младеж при своите родители означава трудност за придобиване на самостоятелност. Но, повече от всичко останало, значение тук има разумността на едните и на другите. Самият юноша например може да намери разрешение на семейните проблеми в подобна временна раздяла, каквато е интернатът.

Ерве, на 13 и половина години, трябва да повтаря втората година в колежа (7, клас) и е посъветван да смени учебното заведение. Той среща проблеми да учи у дома — заобиколен е с цяла чета приятели след часовете и винаги е ту у едните, ту у другите. Родителите се прибират късно от работа и се затрудняват да изискват домашните да са написани. Ерве полага усилия да се концентрира в клас и страда заради лошите си резултати. Мислите му винаги са някъде другаде — наближаващата ваканция или новите игри, които трябва да се купят. Той е много разглезен и е много подкупващ, и родителите му се чувстват напълно обезоръжени. Ерве разполага с такъв арсенал от бързи и точни възражения, че те дори вече не си дават сметка как той ги предизвиква, без обаче да надскача определени граници. Именно той намира разрешението с интерната, след разговор със свой приятел. Той му похвалил заслугите на някакъв много строг пансион, благодарение на който щял да си подобри училищната успеваемост. Ерве осъзнава, че има нужда от авторитет, който да го възпрепятства да се разпилява, и че този авторитет не може да произтече от родителите му. Той издейства от тях да го настанят в седмичен интернат, който се оказва не достатъчно строг по неговия вкус, но му позволява да учи! Още повече, благодарение на интерната, това голямо момче си дава сметка за привързаността към майка си — всяка вечер той плаче в леглото и бива утешаван от една възпитателка.

Още веднъж самият юноша ще търси другаде принудата, която родителите не смеят да упражнят. Но затруднението на Ерве да се труди имаше и друга, по-дълбока причина, макар и свързана със споменатото. Баща му не спираше да се оплаква от работата си, казвайки че тя е изморяваща и съжалявайки, че вече не е на възрастта на сина си! С това не само че не окуражаваше Ерве да го подражава, но и се поставяше на негово място, като даже му предоставяше аргументи, които няма как да бъдат парирани.

Поведението на възрастния следователно може да окуражи или да обезкуражи процеса на юношеството. Като всички промени наистина той не е лесен и изисква опекунската помощ на родителите. Но се случва и те самите категорично да се противопоставят на развитието на детето си.

Флор, на 14 години, последна година в колежа (9, клас), изобщо няма желание да учи. Тя започва да излиза с момчета и осъзнава, че това й пречи да влага достатъчно усилия в курса на обучение. Майка й не понася тя да се променя и я представя на купчина лекари или психолози, въпреки че Флор има добро ниво и не страда от тежки проблеми. Баща й е строг, но тя го одобрява и съвсем открито го предпочита пред майка си. Тя пък е имала много проблеми със собствената си майка, която според нея никога не я е признала.

Това противопоставяне може също да се конкретизира и в отказ от грижи — например родители, които отказват юношата да следва лечение, въпреки че той самият го иска.

Сабин, на 13 години, е много тревожна — тя постоянно се страхува нещо да не се случи с майка й. Само да закъснее с пет минути от предвидения час и Сабин изпада в паника. Баща й е напуснал майка й, когато е била двегодишна. Сабин има кошмари, в които винаги става въпрос за инциденти, които сполетяват майка й. Обяснението на тази тревожност е относително просто. Когато била на 10 години и се прибрала един ден от училище, Сабин заварила майка си заспала. Напразно се опитвала да я разбуди и разбрала, че майка й е погълнала опаковка с лекарства. Знаейки, че майка й е на лечение, тя проявила съобразителността да позвъни на терапевтката й по телефона. Тя, от своя страна, изпратила болничен екип, който отвел майката, без обаче да се погрижи за момиченцето! Прочее Сабин има пълните основания да бива обземана от паника, даже ако майка й е обещала никога да не го повтори. Обаче майката отказва Сабин също да се среща с терапевт, несъмнено по причина на едно болезнено поставено чувство за вина.

Майката на Сабин има двойнствена позиция. От една страна, с действието, което е извършила и знаейки, че дъщеря й ще я открие, тя е заела мястото на дете, а е предоставила на дъщеря си родителската функция. Но, от друга страна, тя възобновява тъй да са каже правата си, като й пречи да започне терапия. Което, по мое мнение, свидетелства за отказ да се раздели дори символично с дъщеря си, с която е в симбиоза.

Гладис, петнайсетгодишна девойка, има много възрастни родители, университетски преподаватели. Конфликтът с майката е изострен, щом като стигат до бой. Гладис е имала детство на момиченце-модел и всичко се провалило през юношеството. Тя самата не разбира какво й се случва, а родителите й я изнервят безпричинно. Те я оставят да прави терапия, но вече не понасят обстоятелството терапевтът й да не им казва нищо. Те биха искали най-сетне да знаят защо дъщеря им е враждебна, без обаче да попитат нея самата и като се наслагват в терапията с нежелателна намеса. Те отказват разбира се да разговорят за това с друг психолог с аргумента, че не са болни.

В действителност това са родители, които, без да го знаят, се противопоставят на процеса на юношество, който при всички случаи вече е отключен при Гладис и който впрочем терапията трябваше да направи по-малко конфликтен. Ето защо изглежда, че в някои семейства конфликтът, всъщност конфликтът на авторитета, е непреодолим, за да се премине през юношеството както от страна на децата, така и от страна на родителите.

Бележки

[1] Именно това е, което се разрушава в случая на реален инцест. — Бел.прев. ↑

[2] Зигмунд Фройд: „Един спомен от детството на Леонардо“, Издателска къща Български художник, София, 1991 г., стр. 46. — Бел.прев. ↑

[3] Виж стр. 161 „Doit-on ceber aux adolescents?“, 1999, Albin Michel (на това място в книгата авторът отново разглежда същия случай). — Бел.прев. ↑

[4] Виж „Parents, osez dire поп!“, изд. Albin Michel. — Бел.прев. ↑

[5] Този фантазъм, обичайно наричан „семеен роман“, се среща в много други обстоятелства. — Бел.прев. ↑

[6] Става дума за книгата „Doit-on ceber aux adolescents?“, 1999, Albin Michel, a не за предходната глава, публикувана тук. Бел.прев. ↑

[7] „Adolescence a problemes“, изд. Albin Michel ↑

[8] Става дума за книгата на Патрик Деларош „Родители, осмелете се да кажете не!“. — Бел.прев. ↑

[9] Виж последната глава на книгата „Doit-on ceber aux adolescents?“, 1999, Albin Michel. — Бел.прев. ↑

[10] Пиер Мал, френски психиатър и психоаналитик, реномиран специалист по проблемите на юношеството. — Бел.Прев. ↑

[11] А.Е.М.О. (възпитателна помощ в отворена среда) е временна мярка, която има предохранителната задача да отдалечи детето от установена или предстояща опасност и да благоприятства завръщането му в семейството. Освен да възобнови фамилните връзки и възпитателното място на родителите, мярката цели да възстанови и социалните контакти и включване. — Бел.прев. ↑

[12] т.е. научна секция, профил. — Бел.прев. ↑

[13] Този пасаж се съотнася много специално и към двата пола (юношата и девойката). — Бел.прев. ↑

[14] Този пасаж се отнася също за двата пола и за родителите, включително. — Бел.прев. ↑

[15] „Adolescence a problemes“, изд. Albin Michel. — Бел.прев. ↑