Розалина Дочева
За книгата на Патрик Деларош „Трябва ли да се отстъпва пред юношите?“

Това е третата книга на френския психиатър и психоаналитик Патрик Деларош от поредицата „Въпроси на родители“ на издателство Albin Michel. Преди това в същата колекция са отпечатани книгите му „Юношество с проблеми“ и „Родители, осмелете се да кажете не!“

В „Трябва ли да се отстъпва пред юношите?“ д-р Деларош и теоретизира, и илюстрира с помощта на различни клинични примери специфична за този момент проблематика:

— как да бъдат разбирани бунтът и агресивността на юношата;

— каква именно е ролята и функцията на бащата във въпросния период;

— какво крият училищните проблеми;

— как да се реагира на рисковите поведения на младежа, докъде да търпим трудностите на съвместното съжителство, как да му помогнем, когато се чувства зле и т.н.

Представената в настоящия сборник втора глава на книгата се спира на различни аспекти на юношеското насилие. В частност тя лансира хипотезата, че родителското натрапване може да бъде негов източник, както и че в насилието се съдържа призив, който следва да бъде чут и дешифриран. Защото насилието е форма на проява на човешкото същество, начин да покаже своето съществуване, способ за изразяване и най-сетне — провокация, търсене на реакция от страна на възрастния или на родителите. Насилието, разбира се, е осъдително. Но преди да го осъдим трябва все пак да се опитаме да разберем причинността му, отбелязва Патрик Деларош. И преди да поставим граници пред юношата, да си дадем сметка дали самите ние не сме ги надхвърлили. Само при това условие родителите ще спечелят отново уважението, което всъщност юношата предпочита да им дължи. Защото „добре разбраният авторитет не се състои в това да се потиска, а да се поддържат условията на взаимното уважение“, напомня френският психоаналитик.

Не просто на необходимостта, а именно на нуждата от бащин авторитет през юношеството, е посветена следващата, четвърта глава на книгата на д-р Деларош. Защото класически, юношеството разписва (или поне би трябвало да разпише) края на господството на майката. Бащата е призован да изпълни своята роля. Само че фигурата, която е потребна на юношата сега, съумява да съчетава и балансира близост с персоналност и затова не може да бъде нито приятел, нито подчинен. Още по-малко — деспот. Понеже истинската роля на бащата е не само да представлява закона, но също така — благодарение на идентификацията със себе си, която разрешава — да позволи например на сина си да действа като него. Така че жестокият баща (който често е ревнив баща), изпълнява само една от тези функции и не улеснява задачата на момчето. И, в края на краищата, ужасният баща съвсем не е забраняващ или сепариращ, заключава д-р Деларош.

И макар че нашата модерност е белязана по-скоро от някакъв вид „материализация“ на бащите, а също — от реално отслабване на родителския авторитет и от известно „загърбване“ на отговорността от семейството, то родителите според Патрик Деларош продължават да бъдат онази неминуема ос за идентификация и остават основен източник за референции на децата си. Затова те трябва да запазят своето място, да установяват правила (за да „кадрират“ юношата), да проявяват бдителност (но без да са натрапливи), да съгласуват индулгенция и авторитет, да придружават (но и да проявяват твърдост). Защото, ако любовта на родителите е разбираща, това също така предполага тя да бъде решителна и стабилна.