Доналд Уиникът
Случай XVI [0] (Питър, на 13 години)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Статия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
artdido (2014)

Издание:

Антисоциалното поведение — теория и терапия

Център за психосоциална подкрепа

Българска. Първо издание

Подбор и научен редактор: Диана Циркова

Графичен дизайн: Ненчо Попов

Художник: Виктор Паунов

Издател: Център за психосоциална подкрепа

 

Програма ФАР „Развитие на гражданското общество“ 2004

Проект BG 2004/016.711.01.01. Lot-2-041

История

  1. — Добавяне

Случаят, който следва, е още една илюстрация как много често основната част от работата бива свършена от родителите. Интервюто, проведено от мен с момчето, представляваше по-скоро незначителна част от общия ход на случая. От друга страна, то ми позволи да достигна до онзи тип история на случая, от който се нуждая — а именно историята, получена през пациента. Въз основа на това, аз вече бях в състояние да окажа на майката и бащата подкрепа в сериозните сътресения, които бяха необходими, за да бъде решен този проблем. Родителите успешно преведоха сина си през тези изпитания така, че, след преживян епизод на регрес, той започна нов процес на израстване — вече стъпил върху една по-здрава основа.

В този случай нямаше нужда да се работи със серии от рисунки.

Питър беше изпратен при мен от частния интернат[1] в който учеше. Дойде, придружен от писмо, написано до мен от училищния лекар:

Питър постъпи в училището през януари тази година и беше приет в един от домовете на училището, където негов личен наставник стана директорът на интерната[2]. Преобладаващото мнение там беше, че, макар и не особено умен, той си е „едно добро момче“. На два пъти му се случи да постъпи като пациент в санаториума, по време на което аз, както и останалият персонал, намерихме държанието му за крайно неприятно: той беше агресивен и безочлив към всички по един странно хладен и индиферентен начин. В тази ситуация той определено се държеше, като че ли превъзхожда другите във всяко едно отношение — или поне членовете на персонала със сигурност. Изглежда, че беше приет добре сред връстниците си. Склонен бях да отдам агресивността му на едно малко пресилено жадуване — нещо, което не е рядкост при новоприетите момчета.

Вчера директорът на интерната ме информира, че Питър е в основата за дълга поредица от нарушения, които са внасяли смут в живота на дома от началото на март досега. Първият известен случай бил, когато едно от по-големите момчета се завърнало от престоя си в болничното отделение и заварило възглавницата и чаршафите си накъсани на парчета. На следващата вечер намерили леглата на всички нови момчета в подобно състояние като в допълнение стените били напръскани навсякъде с мастило. Оттогава насам били констатирани множество кражби: на пари, портмонета, писалки, обувки и ръкавици. Освен това момчетата често намирали в умивалните писма от близките си — отворени и разхвърляни. Вероятно писмата са били вземани от масата за писма преди получателите им да успеят да си приберат пощата.

Директорът на интерната беше така любезен да напечата описание на всички тези събития, което аз прилагам към писмото. Няма никакво съмнение, че именно Питър е отговорен за всички (или почти всички) тези антисоциални прояви. От описаните случаи само в този с липсващите писалки е бил приписан единствено на него (разследването на случая с разкъсаните чаршафи, например, е въвлякло всички момчета от дома) и, когато тежестта на уликите в този случай най-накрая го е принудила да признае вината си, Питър доброволно е разкрил и истината за откраднатите и отворени писма — без те изобщо да са били споменавани от директора. Заявил е, че е искал получателите им да ги открият и да разберат, че някой е пипал личните им вещи, и че тъкмо заради това е оставял следи в умивалните.

Вчера си говорих за кратко с Питър и ми се стори съвсем уравновесен и спокоен. Каза ми, че е било установено, че „взема разни неща“, но не изглеждаше да е загрижен за евентуалните последици. Не си представяше какво ще стане с него в бъдеще, но отбеляза „сигурно няма да е лесно да се отърва от това (краденето) след като напусна училището“.

Когато го попитах за подбудите му, той изглежда се затрудни, но след това каза „За да им го върна!“. По-късно призна, че не е познавал повечето от потърпевшите от неговите действия до този момент. Не беше в състояние да обясни защо е вземал парите, обувките и ръкавиците.

Що се отнася до разкъсаните чаршафи, нападнал е леглото на едно от по-големите момчета, защото момчето му било неприятно. Оказа се, че двамата седели един до друг по време на музикалните занимания в оркестъра и че другото момче свири на същия инструмент като него. Според Питър, момчето имало неправилна постановка на пръстите — нещо, което той му бил обяснил като предложил да му покаже правилния начин. Отговорът на момчето на неговото предложение не му допаднал и оттам той решил да си отмъсти на чаршафите му. Въпреки сериозното предупреждение, наложено на целия дом, на следващата нощ той разкъсал също и чаршафите на всички нови момчета, включително и своите собствени (които бяха пострадали най-сериозно), за да излее яда си към едно от тези пет момчета. Същата тази нощ, той, подозирам, сам се беше разболял, като вероятно е погълнал известно количество паста за зъби, съдържаща хлорофил. През нощта повръщал дванадесет пъти подред докато най-накрая на сутринта беше приет в лечебницата, където за пореден път повърна обилно и остави следи от зеленикава блестяща течност. За съжаление, по същото това време бяхме насред бързо разпространяваща се епидемия от Winter Vomiting Disease[3] като само същата сутрин бяха постъпили пет нови случая с повръщане от същия дом. Макар и да бях озадачен от необичайната картина на болестта, за мое съжаление не бях в състояние да проуча нещата докрай.

Вчера го попитах изненадващо дали в действителност е вземал такава паста за зъби и той веднага отговори „Това беше като ядох Колинос“[4].

На мен ми се струва, че всички знаци говорят за появата на психопатна личност и затова препоръчах той да бъде върнат в къщи и да бъде потърсено мнението на специалист.

Днес се срещнах с бащата на момчето и останах силно впечатлен от куража и самообладанието, които той запази в тази, както ми се струва, критична за него ситуация. По всичко изглежда, че той е човек с високи качества.

Към писмото бяха приложени детайлни показания от директора на интерната, заедно с подробен машинописен запис на показанията на Питър, напечатани от управителя. Показанията излагаха фактите от изминалия срок и събитията, които бяха довели до разкриването на кражбите, както и обстоятелствата, при който Питър е бил интервюиран. Бяха налице редица обстоятелства във връзка с едни откраднати писалки; Питър беше писал до вкъщи да пита „Изпратихте ли ми кутия с писалки?“ и т.н. Почеркът на това писмо говореше за душевен смут, а и то бе твърде различно от друго едно, което е било написано няколко дни по-рано. Директорът беше получил анонимно писмо, което, според него, със сигурност било дело на Питър и което гласеше:

Не беше Питър дето открадна писалките, аз бях! И понеже го мразя, обвиних него. Обаче той напоследък се държи добре с мен, затова, моля Ви се, не го наказвайте! Моля Ви, накажете мен вместо него, ако можете да ме намерите. Аз съм от дом Е. Аз взех всичките писалки. Смятам, че всички от този дом са ужасни и най-вече Вие, да знаете. В най-скоро време възнамерявам да извърша самоубийство, така че, внимавайте!

От тези писма и от показанията ставаше ясно, че директорът на училището и училищният лекар намират момчето за сериозно болно в психиатричен смисъл и, на базата на наличната информация, тяхната диагноза беше „психопатна личност“. Бяха стигнали до заключението, че Питър трябва да напусне училището.

Първа терапевтична консултация

Семейна история

Момиче на 17 години

Питър на 13 години

Момче на 11 години

Питър дойде при мен заедно с баща си. Първо се видях с Питър за 40 минути, а след това си поговорих накратко с баща му. Контактът между мен и Питър беше по-скоро повърхностен: двамата използвахме играта на драскулки[5] като удобно извинение, за да избегнем по-прекия контакт. В този случай пациентът, Питър, пое инициативата като ми съобщи някои неща, които искаше да знам. След като ми разказа за седемнадесетгодишната си сестра и единадесетгодишния си брат, той сподели с мен един ранен спомен. Беше от тригодишната му възраст. Сестра му получила за подарък кръгъл аквариум с рибка. Тогава тя била на около девет години. Питър блъснал аквариума на земята и той се счупил. Горе-долу по същото време имало и друг инцидент, при който двамата със сестра му се изкатерили през капандурата на тавана и той прекатурил един солник, който счупил стъклото. В този случай станало без да иска, но в другия било нарочно. Стори ми се важно, че и в двата случая са били причинени някакви щети, както и че той съобщаваше за страх от насилие в самия себе си.

Каза ми, че много държи на родителите си, на сестра си и на брат си, но извън семейството е общувал много малко.

Попитах го как заспива, а той ми каза, че брат му си смучел палеца, а също и коленичел в леглото си или го клател, или пък го местел из стаята. Той самият също смучел палеца си. Нямаше спомен за предмети. Вкъщи заспивал бързо, но в училище лежал буден за около час всяка вечер, мислейки си за разни неща. В интерната се събуждал трудно. Вкъщи, изглежда, си играел съвсем нормално. Сестра му посещава дневно училище. Брат му е извън града, в хорово училище. Самият той е музикален, „свири на чело и пее“. Музиката била най-хубавото нещо, което му се е случвало. Отишъл е в частно училище-интернат единствено заради учителя си. Не знаеше какъв иска да стане. В подготвителното училище е „забърсвал“ по нещо от време на време, а сега, в интерната, кражбите станали сериозни.

Знаех, че не съм разчупил кой знае колко ледовете с тази консултация, но все пак бях останал на разположение, в случай, че искаше да ми се довери.

Интервю с бащата

Бащата първо заговори за разни физически заболявания, които могат да се лекуват с лекарства и хормони и се чудеше, след като самият той е имал полза от такова лечение, дали и момчето няма нужда от нещо подобно. Прие, когато отхвърлих тази възможност. Като малко момчето е имало ацидоза, а също така и доста проблеми с ушите, свързани с отоци и болка. Когато е бил в началното училище е получил остра треска, която са сметнали за полиомиелит, но не е довела до парализа. Прекарал е множество леки боледувания и всъщност никога не е бил напълно здрав физически.

Бащата описа другите две деца като каза, че по-голямата му дъщеря е бърза и нетърпелива, а по-малкият син е много жив и буден. Те всички много се обичат, но постоянно се дърпат за нещо. Майката, по всичко личи, беше открита жена, способна да се радва на позицията си в семейството. Момчето изглеждаше привързано еднакво и към двамата си родители. Винаги му е било трудно да понася шеги и закачки.

Питър се чувствал (според бащата) по-малко обичан от другите две деца. Това си е проличало, още когато бил на пет години или дори на три, когато новото бебе било на шест месеца. Питър сякаш изгубил позиции, когато брат му се появил на бял свят като съперник, а той самият вече не бил нито най-малкото, нито най-голямото дете.

Ето и свързващото звено между двете истории: и при двете възрастта три години е от особено важно значение!

Симптомите, за които говореше бащата, не бяха ясно изразени — като например склонността да привлича внимание, когато в къщата идват гости, да прави физиономии и т.н. Имало е все пак някои индикации за реакция на депривация[6] които са станали по-осезаеми в началното училище, когато на два или три пъти се е случвало да открадне.

Преди да постъпи в началното училище, Питър е ходел на детска градина, която се намирала близо до дома му и в която се чувствал щастлив, но времето там минало бързо. Винаги му е харесвало да е извън града. Веднъж, на тази ранна възраст, откраднал от парите за домакинството на майка си (1 лира), купил подаръци за приятелите си и ги раздал всичките.

Директорът на частното училище-интернат имал желанието да го задържи в училище като казал „нали за това сме тук“. Но антисоциалното поведение трябвало да се промени. Икономката вкъщи изглежда перфектно пасвала с представата на момчето за дракон; така и не разбрах каква е била в действителност.

Момчето показва дълбока привързаност към цялото си семейство, дори още повече по време на последните празници, след психиатричното си заболяване в училище. Имал е желание да е от полза на хората около себе си — в градината и в къщата — и действително е изпълнявал поставените задачи докрай. Не е имал нощни напикавания.

Важно е в този случай да отбележим как фазите на лично израстване се редуват със сривовете на душевното разстройство.

Два дни след тази първоначална консултация получих от бащата на Питър следното писмо:

От Вторник сутринта насам Питър изглежда уморен и летаргичен. Като изключим онова, което каза веднага след края на сесията ви: „Игра си с мен на драскулки (което обяснил) и през цялото време ми задаваше въпроси“ и, по-късно, когато си бяхме вкъщи, „Знае как да прави кръстосан разпит“, не ни е говорил нищо за времето, прекарано с вас. Ние нарочно не сме го и питали.

От време на време се интересуваме за нещата, които е правел в училище и той изглежда доволен да ги сподели с нас.

Ето и някои други неща, за които се сетихме: в говора му винаги е имало леко фъфлене. Като малко дете погледът му често ставаше „отсъстващ“, напрегнат (при последния преглед определиха зрението му като „отлично“). На седем години падна от едно дърво на земята, но нямаше никакви видими наранявания. Питър ще дойде сам при Вас в петък. Съпругата ми, разбира се, също много би искала да се срещне с Вас някой път.

Втора консултация (три дни по-късно)

Питър дойде сам. Очевидно щеше да е трудно интервю. Идеята да си играем заедно и този път нямаше да проработи. Усетих се как започвам да му задавам въпрос след въпрос, след което се взех в ръце и казах: „Звуча като някакъв следовател, обаче като никой, освен мен не говори май няма друг начин…“. Така че, вместо това, започнахме да играем на морски шах, което изглежда му доставяше удоволствие и в което той ме би. Опитах се да завържа разговор с него докато просто си рисувахме безцелно, но в това интервю той така и не се отпусна истински. Моментът, в който може би бяхме най-близо един до друг, беше когато ми каза, че не вярва проблемите да свършат, ако се върне в училището. Донякъде той имаше предвид, че момчетата винаги щяха да го помнят като крадец, а той няма да е в състояние да се реабилитира в очите им. Но имаше предвид също и че няма да може да се удържи да не го прави отново.

Централна тема

След това се оказа, че има огромното желание да си живее вкъщи. Винаги го е искал и е обмислял как да отиде в някое нормално училище като дневен ученик, така че да си живее Вкъщи, макар и баща му да му е казвал, че в околността няма подходящи училища. Обаче наблизо все пак имало някакво дневно училище и Питър не бил изгубил надежда, че може да открие такова място.

Приключих интервюто, което продължи около час. Невъзможно е да се пресъздаде с точност този час, защото в него по същество се случи съвсем малко. Мина ми през ума, че е възможно проблемът да е в това, че детето е с ниска интелигентност и затова помолих да му бъде направен IQ тест. Резултатът, получен при теста от колегата ми психолог, беше IQ 130.

Сега вече си уредих среща и с майката. Вече можех да се ползвам от онова, което бях научил: Питър копнееше да живее у дома си.

Консултация с майката

Майката и аз обсъдихме идеята Питър евентуално да заживее у дома си, така че да има възможността да го преоткрие и да му се порадва. По-късно би могъл да постъпи в местно дневно училище[7]. Описах й какво може да очаква от Питър и казах, че нямам представа колко дълго ще ползва дома си като психиатрична болница, в която да има възможност да регресира до зависимост и инфантилно поведение, но ми се струва, че тази фаза ще трае около година. Важното е да се каже на Питър: „Д-р Уиникът казва, че си болен и че ще трябва да напуснеш училище и да си живееш у дома. По-късно, когато се възстановиш и си достатъчно добре, може би ще ти намерим дневно училище.“

След това изпратих до училищния лекар следното писмо:

Току-що се видях с майката на Питър. Категорично съм на мнение, че това момче засега не трябва да се връща в училище — въпреки всички благоприятни обстоятелства, каквито са например прекрасното местоположение на училището, разбиращото отношение на директора, фактът, че училището познава родителите, както и високото качество на обучението там. Може да сте сигурен, че не ми беше лесно да дам този съвет, но, ако момчето се върне, това би създало само още неприятности, така че в крайна сметка ще му се наложи да напусне — и то най-вероятно в немилост, вместо като болен човек.

Това, от което страда момчето и което Вие самият сте приел за болест, е всъщност нарушение на емоционалното развитие, без да е налично физическо заболяване. В този случай лечението е възможно и то се състои в това момчето да си живее у дома. Смятам, че такова решение е приемливо за майката, макар и да не е съвсем приемливо за бащата.

След като се видях с майката, вече съм уверен, че мога да оставя на нея бремето на грижите за възстановяването на момчето от болестта. За мен би било напълно приемливо, ако в продължение на една година не прави нищо друго, освен да помага в къщата, да коси тревата или просто да прави всички неща, които обича да прави — стига да са конструктивни — дори и да си играе на влакчета като много по-малко дете. Все още не съм в състояние да предскажа до каква точно степен на регрес ще има нужда да достигне това момче в домашната си среда, преди да е в състояние да продължи нататък в своето развитие през стадиите на пубертета. Така или иначе, понастоящем той все още не е готов за пубертета.

Бих Ви бил благодарен, ако можете да уведомите директора за препоръката, която съм направил на родителите, както и ако му благодарите от мое име за неговите толкова ценни записки. Не е съвсем изключено момчето да се възстанови от болестта си и един ден да е в състояние да се върне, но сега не е времето да обсъждаме тази възможност. Въпросът за неговото повторно приемане няма да е актуален през следващите година-две. Мисля, че е по-вероятно момчето да отиде в някое местно дневно училище.

За Вас може да представлява интерес факта, че — по мое настояване — на момчето беше направен тест за интелигентност от образователен психолог и неговото IQ беше определено като 130, или „доста над средното“. От това, според мен, става ясно, че емоционалните затруднения на Питър повлияват доста сериозно учебния му успех.

Освен това написах на майка му:

Предстои Ви доста сериозна работа с Питър и затова Ви предлагам, да ми пишете, да речем веднъж седмично по някой ред — дори да е съвсем накратко — просто за да съм в течение за развитието на нещата. Ако това Ви се стори твърде затруднително, бихме могли да се уговорим да се чуваме по телефона.

Има и още нещо. След като се видях с вас, аз като че ли приех за даденост, че сме си изработили план за действие. От друга страна, давам си добре сметка, че не съм обсъдил подробно нещата с Вашия съпруг и затова само мога да допускам, че всички се съгласяваме с плана за действие, който препоръчвам. Надявам се да ме уведомите, ако приемам за даденост неща, които не са.

В този случай бях доста категоричен в препоръките си към родителите, защото чувствах, че очакваха от мен да поема пълна отговорност и да спра проявите на момчето в училище по начин, който намеря за удачен.

Обобщение на този етап

Това момче, което иначе беше с добри интелектуални способности и живееше в добро семейство, показваше сериозни симптоми от онзи тип, който аз наричам антисоциална тенденция. Запитано направо, то не можеше да обясни защо имаше нужда да извършва нещата, които вършеше. Така че изглежда беше налице известна степен на диссоциация, която при него все пак не позволява да се говори за „разцепване“.

Снемането на историята, което се състоя по време на психотерапевтичната консултация, достигна до констатацията, че възрастта 3 години е била от съществена важност. На тази възраст момчето е претърпяло относителна депривация. Разказът на бащата потвърждаваше това. С раждането на по-малкия брат Питър е загубил усещането си, че има свое място в семейството.

Сега момчето имаше осъзнатото желание да живее у дома си и за мен беше необходимо да разширя социалната си диагноза, както и да се убедя в способността на родителите да проведат лечението на собственото си дете. Затова и поисках да видя майката насаме и й отделих цял час, за да си поговорим на спокойствие. Не беше разумно да записвам онова, което излезе наяве през този час, в който майката беше свободна да говори за себе си както намери за добре. Това, което си записах обаче, бяха подробностите във връзка с най-ранните моменти от живота на Питър:

Семейството е щастливо. По-голямата сестра и по-малкият брат са и двамата на училище и на майката, която иначе има много пълноценен живот, все пак й се иска децата й да са си вкъщи.

Бащата е бил изключително ангажиран по време на войната, затова доста рядко е бил с Питър през първите три години от живота му. Когато обаче Питър станал на 3 г., а малкият брат е бил на 6 месеца, бащата вече е бил в състояние да посвети цялото си внимание на по-малкия си син. Вече е било твърде късно да даде на Питър онова, от което той е имал нужда. Тук се криеха и предпоставките за кризата, която Питър е преживял като тригодишно дете. В този смисъл, можем да кажем, че на три години той е бил лишен от баща си.

Ранна история

Раждане: бързо; бил е едро и здраво бебе.

Кърмене: 3–4 месеца.

Питър е имал бавачка, която се появила, когато е бил на 2 месеца и е останала с тях докато е бил на 5 години, а брат му — на 2. Тя е била праволинейна и властна жена, но в този период след войната не са имали друг избор. Майката винаги е била с Питър; тя е готвела и го е възпитавала у дома. Когато бавачката си отишла, той бил много доволен, но въпреки това продължавал да се вижда с нея.

Хранене: хранел се сам, бавно, окапвал се и не можел да бъде хранен набързо или насила.

Ходене по нужда: нормално.

Нощно напикаване: до 3-годишна възраст. През деня е сух.

Тръгнал на дневно училище на пет години и влязъл в подготвително на девет и половина; по това време бил „обичлив, мъничък и невинен“.

Сън: в последно време Питър се будел през нощта. Майката ми каза нейната версия за приспивните техники на децата: по-голямата сестра си смучела палеца, а също така използвала и парче от фланела с дълъг ръкав; Питър смучел палеца си докато станал на 5 години, брат му пък люлеел леглото си.

Майката каза, че е истинска майка и винаги се е радвала от все сърце на своите бебета и деца. Бащата работел непрекъснато: „Уморява се, което в неговия случай означава, че става потиснат. Било му повлияло добре приемането на тироид.“[8] (Оттук и идеята му да намерим лекарство за Питър.)

Друго обстоятелство беше, че на 6-годишна възраст Питър офейкал някъде за един ден. Казал „Бях около езерото.“ С оглед на това, което вече знаем, можем да разглеждаме това като симптом на страданието му. Никога не е имал идея какъв иска да стане, когато порасне.

Понастоящем, както сестра му, така и брат му учеха в интернати.

Майката ми написа следните две писма:

Благодаря Ви за писмото. Мисля, че планът за действие, който си съставихме, предвиждаше да наблюдавам Питър за известно време и да Ви информирам как се повлиява той от живота у дома и от новината, че няма да се връща в училище, както и че ще трябва отново да се срещнем с вас. Съпругът ми и аз много бихме искали да дойдем заедно да Ви видим. Има някои неща, които бихме искали да Ви питаме, а също и някои нови предложения във връзка с учението на Питър, които ни се щеше да обсъдим заедно с вас.

Денят след като се видях с Вас и казах на Питър, че няма да се връща в училище поне за известно време, той прекара сутринта в много мрачно настроение и беше доста сопнат, когато баща му го посъветва да преправи нещото, с което се занимаваше (дребна дърводелска задача). Това обаче отмина и оттогава насам небето изглежда безоблачно. Той с радост се занимава с различни неща в къщата и в градината. Играе си през голяма част от времето, без обаче да върши детинщини. Идва с мен на пазар и на разходка, спи по-добре и се храни нормално. Днес дълго време плува и се пече на слънце със сестра си, а в сряда ще ходи до Лондон с баща си, за да си избере въдица за рождения ден.

Казах му, че няма да се връща в училището този срок, а и вероятно цялата година. Говорихме си доста за дневните училища. Обясних му, както обяснявам и на другите хора, че е претърпял психична болест и че е най-добре да си остане в къщи и да се възстанови напълно.

И следващото писмо:

Пиша Ви само да Ви информирам какво става с Питър. Той е все така щастлив и проявява жив интерес към всичко в къщата. От време на време му доскучава и за кратко се чуди какво да прави, но бързо намира по нещо — като например градинарство, четене, измисляне на каламбури и т.н., а пък вчера започна да си прави самолет и се занимаваше с него много ентусиазирано. Сприятели се с един млад учител и съпругата му, които живеят наблизо. Те са настроени много добронамерено, разбиращо и топлосърдечно и, според мен, приятелството им има голямо въздействие върху него.

Понякога се оплаква, че не може да спи, но не мисля, че лежи буден твърде дълго време. Храни се нормално и изглежда направо невероятно добре, в сравнение с преди. Много е нежен и грижовен и често ме прегръща.

Доста често ходи да плува — има възможност да отиде на басейн, когато си пожелае. Не изглежда да се притеснява, когато там има и други момчета, които познава. От време на време го хващаше яд на неодушевени предмети и излизаше в градината да хвърля разни неща и да блъска. Но не му се е случвало през последната седмица.

Ще бъде ли възможно да дойдем да се видим с Вас?

Трета терапевтична консултация

Следващият път, в който Видях Питър, беше шест седмици след първото ни интервю. С него имах едно неангажиращо интервю с рисунки. След това се видях с родителите му, които ми разказаха подробности за това как той използваше дома си като психиатрична болница и споменаха толерантността на сестра му и брат му, които, разбира се, по някакъв начин ревнуваха, тъй като и двамата ходеха на училище далече от дома. Питър непрекъснато се намирал на работа в къщата и не е имало никакво антисоциално поведение. Станал е конструктивен в игрите си и родителите му започнали да търсят подходящо дневно училище, тъй като, по тяхно мнение, Питър изглеждал почти готов да тръгне на училище.

Няколко седмици след това, аз позвъних по телефона и научих, че Питър продължава да се подобрява. Вече било почти уредено той да тръгне като дневен ученик в едно местно училище. Написах на майката следното писмо:

Пиша Ви това писмо, за да имате нещо в писмен вид, в случай, че кандидатствате пред някое училище с Питър. Естествено, с готовност бих предоставил и допълнителни сведения, ако такива бъдат потърсени.

Като цяло, бих казал, че Питър е интелигентно момче с добър потенциал, което обаче в момента преминава през заболяване, което в същността си е нарушение на емоционалното развитие. Това заболяване по всяка вероятност ще бъде преодоляно с времето и все пак, докато беше в най-острата си фаза, то се проявяваше под формата на компулсивно поведение, което предизвика безпокойство в частното училище, в което учеше момчето. Той не е девиантно дете и за мен е важно да подчертая това, тъй като краденето при него беше само един от симптомите на страданието му.

Много е важно това дете да може да живее у дома си, особено през следващата една година от живота си и затова, ако е възможно, бих искал той да посещава обикновено дневно училище като продължава да живее у дома си.

Бях Ви помолил за момента да поставите неговото психологическо възстановяване над образованието му и вярвам, че, като го правите, по този начин Вие правите и най-доброто от гледна точка на образованието му. От това, което ми казвате, оставам уверен, че вече сте постигнали чувствително подобрение в здравословното състояние на момчето като сте му позволили да си остане у дома и аз не очаквам то да създава някакви особени проблеми в случай, че отиде в местно дневно училище.

Надявам се тази информация да Ви бъде от полза в първоначалната фаза на търсене на подходящо училище. Един месец по-късно получих от бащата следното писмо:

Отвори ни се възможност да запишем Питър още сега в едно друго училище от района, което представлява частно училище-интернат (само за пансионери), но така, че да е със статут на „домашен пансионер“.

Това стана възможно на първо място благодарение на отзивчивостта на директора на интерната, а след това, но не на последно място, и благодарение на неподправения интерес на управителя на дома, който, след като изслуша цялата история и прочете писмата Ви, заяви готовност, от свое име и от името на съпругата си, да даде на Питър шанс за подобаващо ново начало и подобаващи постоянни грижи, при условие че (1) съпругата ми и аз сме абсолютно убедени, че това би било вярната посока, тъй като само ние сме в състояние да преценим и че (2) Вие няма да сметнете, че ние безразсъдно сме пренебрегнали така състоятелния Ви съвет да намерим истинско дневно училище.

Колкото до (1), за мен и съпругата ми да имаме насреща си един такъв първокласен управител на дом и неговата съпруга, е една направо изключителна възможност (те са се оправяли чудесно с немалко от „трудните“ деца, както и с някои особено талантливи момчета, които, в по-неопитни ръце, лесно биха се превърнали в нещастни „аутсайдери“). За Питър това е на практика изключителна възможност да продължи на едно място, което вече добре познава — той почти не излиза от плувния басейн на училището, познава добре игрищата, сградите, концертните зали, службите в църквата; дори се е обучавал при майстора в работилницата му, а също и се познава с по-голямата част от учителите — като например този, който се грижи за фермата, с чиито деца е приятел. Единствената достъпна алтернатива е дневно училище, но там, като изключим директора, който е прекрасен човек, не познаваме никого от другите учители, а и, по стечение на обстоятелствата, за момента не познаваме никой от родителите на другите момчета; така че, що се касае до общуването и контактите, на Питър там би му се наложило да започне от нулата.

Колкото до (2), съпругата ми, аз самият и управителят на дома бихме искали да Ви питаме следното: Вашият недвусмислен съвет беше, че решението за Питър е истинско дневно училище. С оглед на всички горепосочени обстоятелства (съпругата ми и аз естествено ги намираме за напълно и даже изненадващо благоприятни) дали бихте одобрил желанието ни да се възползваме от тази възможност и Питър да стане домашен пансионер на местния интернат, като един от само тримата или четиримата дневни ученици в интерната?

Ако всичко това Ви създава достатъчно ясна представа, бихме Ви били изключително благодарни да ни кажете дали според Вас можем да пристъпим към действие.

В отговор на това аз посъветвах родителите да питат Питър по въпроса и, ако той отговори утвърдително, да действат.

Бащата ми писа отново (3 месеца след първата консултация, когато Питър е вече на 14 г.):

Искрено Ви благодаря за отговора Ви. Радваме се, че, според Вас, рискът не е напълно неоснователен.

Питър се включи активно в проекта още от самото начало. Беше с нас в къщата на управителя на дома и се разбираше доста добре с него и със съпругата му. Сега вече започва да говори за това и, според нас, изглежда искрено въодушевен от идеята. Утре всички заминаваме на двуседмична ваканция. По всичко изглежда, че като се върнем вече ще можем да задвижим нещата.

Два месеца по-късно се обадих по телефона на майката, която ми каза, че Питър е наред и е щастлив, че сега е в най-долния клас на местното училище-интернат като дневен пансионер и че се отдава с удоволствие на ръгбито.

Три месеца по-късно се обадих отново и майката каза: „Питър е изключително добре; изобщо не е пропускал училище поради настинки или пък пристъпи на треска и си играе по-добре с брат си и сестра си през почивните дни. Получава добри бележки в училище.“ Каза, че вторият срок ще е решителното изпитание.

Месец по-късно майката ми написа следното писмо:

Много Ви благодаря за писмото! В никакъв случай ни не е неприятно, искрено сме Ви благодарни за това, че продължавате да се интересувате от хода на нещата.

Питър е много добре, наддал е на тегло, малко е пораснал и се радвам, че благополучно пропусна да се разболее от настинка, макар и да беше на път. Изглежда, че започна да работи сериозно в училище и има добри бележки по френски, както и на есето по английски, а и се класира в горното отделение по математика в началния клас. Мисля, че все още не се е сприятелил истински с никого, макар по всичко да личи, че се разбира добре с всички. Винаги е весел, когато се прибира вкъщи и сега сме му взели куче — да му се радва и да се грижи за него.

Изглежда, че настроенията му се менят от радостно към противоположното, но сега вече е в състояние да разбира как се чувства и да говори за това.

Следващото писмо на майката (написано два месеца по-късно) гласеше:

Питър приключи добре срока. Отсъства един ден заради настинка. Към края беше много уморен — според мен от нервно изтощение — и прекара два дни в леглото с „възпалено гърло“. А през първата седмица от ваканцията имаше леко нервно потрепване на лицето си. По-малкият ни син сега си е у дома и двамата си играят по-задружно от всякога — а нервният тик изчезна, както и всички следи от умора. Стана втори по успех в класа, получи добри оценки и следващият срок продължава нагоре. Като чу тази новина, лицето му направо засия. Математиката изглежда е най-силният му предмет. Също така обича да ходи в работилницата по трудово обучение и сега си майстори кану — материалите му бяха подарени предварително за рождения ден. Явно все още не се е сприятелил с никого по-специално, но явно се погажда добре с всички.

Братът на Питър ще завърши своя интернат следващото лято и на нас много ни се иска след това да си го приберем в къщи. Доставя ни такава радост Питър да си е у дома, че бихме искали да можем да се порадваме заедно и на по-малкия ни син. Вероятно той би могъл да постъпи в друг дом от училището на Питър като дневен пансионер, както стана и с Питър, особено след като Питър е такъв пример в училище. Смятате ли, че би било зле за Питър, ако брат му дойде в същото училище? Той е много по-пъргав от Питър, но двамата сега са такива добри приятели! Ако приемем, че ще са в различни домове, не е ли възможно според Вас личното съревнование между двамата да се разсее в „съперничеството между домовете“, през което, така или иначе, всички преминават?

На това аз отговорих:

Радвам се, че Питър е имал добър срок. Въпросът, който повдигате, касае по-скоро брата на Питър; колкото до Питър, според мен той би трябвало да се справи с това, че брат му ще си е в къщи, въпреки че, както казвате, това е нещо различно от срещите им по време на празниците. Може би бихте могла да споменете тази идея на Питър преди това да бъде уредено. Радвам се, че няма да са в един и същи дом.

За мен е много важно, че ме държите в течение.

Майката ми писа отново три месеца по-късно, четиринадесет месеца след първата консултация:

Ето още някои сведения за Питър. Новините не са толкова добра този път, защото му се наложи да пропусне пет седмици от училище заради стрептококова инфекция в гърлото. Имаше невисока температура в продължение на две седмици преди лекарят да може да открие причината. Лекарят дори беше започнал да се пита дали причината не се крие в някакво нервно разстройство. Тогава двама от приятелите на Питър в училище получиха възпаление на гърлото, придружено с висока температура — с изявена картина — и от гърлото на Питър беше взета проба, така че проблемът излезе наяве. Докторът смята, че той може да е бил вирусоносителят.

У дома през цялото време (не беше все на легло) майстореше самолети. Никога не остава без занимания и обича да използва ръцете си. Сега отново е доста добре и му предстоят изпити, след като е учил само през половината от срока. Не смятам, че това особено много го притеснява, но, според мен, би искал да има висок успех. Завърши кануто, което правеше, получи се красиво, боядисано в синьо и бяло и го пуснахме успешно на вода в реката близо до Хенли. Това му достави огромно удоволствие и му спечели уважението на всички наоколо. Няма си истински приятел на неговата възраст, тъй като прекара вкъщи толкова много време. Но въпреки това е много щастлив и в добро състояние на духа. Сега е на 15, но гласът му все още не е мутирал. Предстои му да пътува сам на доста далечно разстояние — ще отиде при вуйчо си и семейството му за две седмици. Това ще му е първият път сам извън къщи след напускането на интерната. След като се върне, всички заедно заминаваме на семейна почивка при приятели. Надявам се всичко това да му помогне да се възстанови здравословно.

И отново, по-късно, писмо от майката:

Много съм Ви задължена за проницателното писмо. Пиша Ви за да Ви питам отново дали не бихте могъл да ме посъветвате. Питър не се справи добре на изпитите си. Имаше лош успех и много съжаляваше за това. Бях си мислила дали да не му предложа да вземе малко допълнителни уроци, за да си помогне и да навакса пропуснатото. С него бяхме говорили за това, но аз реших, че ще е по-добре да не го товаря. Сега обаче пристигна оценката на работата му. Бихте ли бил така добър да я погледнете? Тя е съставена от млад и неопитен класен ръководител и, според мен, Питър няма да остане в този клас следващия срок. Но все пак за мен е жалко, че учителят си е съставил мнението, че Питър е мързелив. Той нямаше как да е буден и енергичен, когато се завърна от боледуване в края на срока — отчасти и защото беше натъпкан с пеницилин. Бих искала да отида и да се срещна с този учител преди началото на следващия срок, за да му разкажа по-подробно за Питър, но не знам каква тактика да предприема. А и не знам как най-добре да помогна на Питър. Мога да приема за себе си, че оценките нямат значение, но знам, че той смята, че имат. Разбира се, по време на петседмичното си боледуване, той беше изгубил връзка с връстниците си, но все пак смятам, че сега е на път да се сприятели с едно-две момчета. Освен това му липсваха игрите в дома на интерната, в които много му се искаше да е можел да участва.

Съпругът ми замина за шест месеца[9], така че нямаме как да обсъдим това заедно. Бих Ви била много задължена, ако можете да ми дадете съвет. Не е необходимо да бързате. Питър замина и все още не е виждал оценката на работата си в училище. Смятате ли, че частни уроци по някой от предметите биха му помогнали преди началото на срока? Мисля, че не ме притеснява работата му в училище като работа, а по-скоро, че според мен би бил много по-щастлив, ако се чувстваше уверен в нея.

Отговорих на това писмо по телефона и изпратих обратно оценките на Питър.

Следващото писмо на майката пристигна двадесет и пет месеца след първия ни контакт.

Бих искала още веднъж да Ви пиша във връзка с Питър. Новините са много добри. Той изглежда много по-добре и е много по-щастлив. Трудно бихте могли да го познаете, тъй като е пораснал толкова много, че в момента е по-висок от съпруга ми. Все още е съвсем младолик. Бележките му в училище са добри и има само няколко пропуснати дни в училище от септември насам. Все още няма близък приятел в училище и изглежда по-скоро саможив, но удовлетворен от живота си. У дома е ангажиран с изключително много дейности — градинарство, готвене и други такива неща. Прекарва доста време в работилницата на училището, където се занимава с дърводелство под чуждо напътствие.

Има нещо, което бих искала да Ви питам. Миналият септември той прекара поредица от пристъпи на мигрена, с кратки интервали помежду им. И преди е имал такива, макар и не толкова често. Не бяха толкова тежки, че да трябва да си стои в леглото, но все пак достатъчни, за да го измъчат. Аз самата отдавна получавам такива пристъпи от време на време и бях открила, че те спират, ако пия желязо. Бяха ми предписвали желязо на таблетки и, откакто се роди дъщеря ми, винаги съм ги ползвала в различни периоди. Имах чувството, че биха се отразили добре на Питър. Така че започнах да му давам по една всяка сутрин с изключение на почивните дни, когато му давах по една през ден. Сигурна съм, че те му набавяха нещо, от което има нужда. Дали обаче съм постъпила правилно? Дали е възможно да са му навредили по някакъв начин, за който не знам?

Дъщеря ми (на 19 години) замина в чужбина да работи като домашна помощничка и сега Питър се наслаждава на това да е единствен в къщи. Много беше щастлив с брат си по време на празниците. Икономката на Питър е много привързана към него, а той изглежда е на път да си намери своя собствена ниша в къщата.

Миналия срок се бях разтревожила, когато се установи, че е излъгал в час, защото си бил забравил учебника и не можел да си признае. Разбрахме, защото учителят каза на съпруга ми, а пък и управителят на дома също бил информиран за това. Питър не ни каза и не знаеше, че знаем за това. Изглеждал напълно в състояние да посрещне нещата по един разумен начин, а въпросният учител, за щастие, прояви разбиране.

Благодаря Ви още веднъж за помощта Ви!

Писах на майката отново:

Хубаво беше, че получих писмо от Вас тъкмо когато се канех да Ви пиша и да Ви питам за Питър. Новините изглеждат добри.

Бих искал да Ви уверя, че не виждам причина Питър да не взема желязо на таблетки. И все пак недейте да бъдете разочарована, ако, въпреки това от време на време, пак получава мигрена. Или ако започне да получава запек, смятам, че би било добре да спрете таблетките, поне за известно време.

Шест или седем години след първия контакт писах на майката, като я помолих да ме информира какво ново има около Питър, и тя ми отговори (по това време Питър беше на 22 години):

Много пъти съм си мислела да Ви пиша, но все си казвах, че ще изчакам още малко, за да съм сигурна, че всичко е наред. Мога да Ви кажа само хубави неща. Питър остана в това училище пет години — първите пет като дневен ученик, което значеше, че закусваше и вечеряше у дома, а целият останал ден прекарваше в училище. През последната година стана пансионер, а през последния срок — отговорник на дома. През цялото време беше добре и се чувстваше щастлив, но така и не се сприятели истински с никого. Влезе в отбора на „Стрелящата осморка“ и игра футбол за дома. Висок е метър и деветдесет и четири и е едър! Положи зрелостни изпити по математика, физика и химия, но взе само химията, която беше основният му интерес. Сложи си на сърцето да влезе в университета, макар и да не получи насърчение от страна на преподавателите си. Отново се подготви за зрелостните изпити по математика и физика, като работеше с преподавател от Лондон и живееше в къщи. Мина и по двете и беше приет в един далечен университет да учи биохимия. В писмата си звучи много щастлив. След като взе изпитите си, получи временна работа за през ваканциите в изследователския отдел на една лондонска фирма. Ходи на студентски лагер в планините на Северна Шотландия, а после и сам обиколи планините, като пътуваше на автостоп само с раница на гърба.

Остава само да видим дали ще може да се справи с работата по подготовката на защитата си.

Благодаря Ви още веднъж за цялата помощ, която ни оказахте, когато толкова много се нуждаехме от нея. Макар и да не ни се е налагало да идваме отново, за нас беше толкова важно да знаем, че можем да разчитаме на Вас!

Много благодарим, че сте така любезен да се интересувате от Питър. Сигурна съм, че това, което Ви казвам, ще Ви зарадва. Така и не сме говорили след това с Питър за посещенията му при Вас или за проблемите му от онова време. Смятате ли, че би трябвало да го направим в някакъв момент?

Отговорих й:

Искрено Ви благодаря за дългото Ви и интересно писмо. Естествено много се радвам да науча новините около Питър. Не виждам причина да му обръщате специално внимание и да му говорите за посещенията му при мен, но може би един ден тази тема ще се появи от самосебе си.

Заключение

Ето един случай на момче, при което антисоциалната симптоматика беше доста сериозна. Към него се подходи именно като към болен, а не като към нарушител и му се позволи да използва собствения си дом като вид психиатрична болница. В рамките на около година той се възстанови от абнормното си психиатрично състояние като цялата работа беше оставена на майка му, семейството му и възможностите на местното училище-интернат да се адаптира към неговите специални нужди.

Ролята, която изиграх, се състоеше най-вече в това да кажа категорично: това момче е болно, на него трябва да му се каже, че е болно, и трябва да му се даде време да се възстанови по естествен път от психиатричната си болест.

Оказа се, че главният фактор в етиологията на неговото състояние е била една относителна депривация, преживяна на 3-годишна възраст, до която беше довело лишаването на момчето от баща по време на първите три години от живота му по причина на войната.

Бележки

[0] Преводът е направен no Winnicott, Donald, Therapeutic Consultations in Child Psychiatry, Basic Books, Inc., Publishers, New York, 1971, стр. 296–314. — Бел.прев.

[1] Повечето от образователните институции, споменати в тази статия, спадат към традиционните за Великобритания частни училища-интернати (public schools), водещи началото си още от Средновековието. Те са реномирани заведения (предимно за момчета), предлагащи основно и средно образование с широк профил и адекватна подготовка на учениците, желаещи да кандидатстват в престижни университети като Оксфорд и Кеймбридж. Учениците, учебният процес, както и целият живот в интерната, са разпределени в няколко автономни общежития или „домове“ (houses), всеки от които има свой собствен управител (house master) и свои специфични вътрешен peg и култура, герб, спортен отбор и т.н. Принадлежността към определен дом/колеж и съревнованието между домовете/колежите е обща черта на училищата и университетите във Великобритания. — Бел.прев.

[2] Headmaster — „управител“, „директор“, но и „главен учител“ или „главен ментор“. — Бел.прев.

[3] Winter Vomiting Disease — вирусно заболяване, причинено от малкия кръгло-структуриран вирус (SRSV, Norwalk-Like Virus). Силно заразно, но рядко опасно за живота. Обикновено се изразява във внезапни и силни пристъпи на повръщане. Преминава за 24 до 36 часа. — Бел.прев.

[4] Kolynos — марка паста за зъби, популярна във Великобритания през 40-те и 50-те години на XX в. — Бел.прев.

[5] Squiggle game. — Бел.прев.

[6] Deprivation — едно от водещите понятия в интерпретацията на антисоциалната тенденция при Уиникът. Най-общо казано, с него той има предвид лишаване от родителска любов и/или сигурност така, както това бива преживяно от детето. — Бел.прев.

[7] Т.е. общо държавно училище за приходящи ученици, без пансион. — Бел.прев.

[8] Thyroid — лекарствен препарат от щитовидна жлеза. — Бел.прев.

[9] (бел, авт.) Майката изглежда не можеше да види особеното значение, което имаше отсъствието на бащата в случая. — Бел.прев.

Край