Мелани Клайн
За престъпността

Господин Председател, дами и господа,

Когато преди ден-два Вашият секретар ме покани да говоря на дискусията тази вечер, отвърнах, че приемам с удоволствие, но за толкова кратко време не бих могла да подготвя доклад или друг значим принос по темата. Казвам това тъй като днес всъщност ще се опитам само да обобщя някои от заключенията, до които съм достигнала по други поводи^[1].

В статия^[2], която представих пред Секцията през 1927 година, се опитах да покажа, че криминални тенденции се наблюдават и при развитието на нормалните деца и нахвърлих някои предположения за факторите, които обуславят асоциалното и криминално проявеното развитие. Установих, че при децата има проявления на асоциални и криминални тенденции в развитието и те ги отиграват отново и отново — разбира се по своя си детински начин — в зависимост от това, колко силен е страхът от отмъщение на родителите като наказание за агресивните им фантазии. Децата, които, макар и несъзнавано, се опасяват да не бъдат насечени на късове, обезглавени, погълнати и т.н., изпитват нуждата да буйстват и да бъдат наказани за извършените пакости, тъй като реалното наказание, колкото и сурово да е то, е доста успокояващо в сравнение със смъртоносните нападения, които те и без друго очакват от фантастично жестоките си родители. В статията стигнах до заключението, на което се позовавам и тук, а именно: не слабостта или липсата на Свръх-аза (както често се предполага), или, казано по друг начин, не липсата на съвест, а непосилната суровост на Свръх-аза обуславят характерното поведение при асоциалните и криминално проявените личности.

По-нататъшната работа в областта на детската анализа потвърди тези предположения и предложи по-задълбочено разбиране за механизмите, проявяващи се при подобни случаи. Първоначално малкото дете изпитва агресивни импулси и фантазии към родителите и впоследствие ги проецира върху тях като по този начин детето придобива една фантастична и изкривена картина за хората около себе си. Но едновременно с това работи и механизмът на интроецирането, така че нереалните имаго биват интернализирани и, в резултат на това, детето усеща, че е в ръцете на чудовищно опасни и жестоки родители — всъщност във властта на вътрешния си Свръх-аз.

В ранната садистична фаза, през която преминава всеки индивид, детето се защитава от страха, породен от разярените обекти — както интроецирани, така и външни — като удвоява във фантазиите си нападенията върху тях. Целта му е, отървавайки се от обектите, да усмири непоносимите заплахи на Свръх-аза. Така се затваря един порочен кръг: тревожността на детето го тласка към разрушаването на обектите му, това на свой ред увеличава тревожността му и отново го запраща към нападение на обекта. Този порочен кръг съставлява психологическия механизъм, който изглежда е в основата на асоциалните и криминалните тенденции в развитието на индивида.

Когато в хода на нормалното развитие садизмът и тревожността започват бавно да заглъхват, детето намира по-удачни и по-социално ориентирани начини за справяне с тревожността. Подобрената адаптация към реалността подпомага детето в усилието му да укрепне срещу фантастичните имаго през връзката с реалните родители. Докато през по-ранните етапи на развитието агресивните му фантазии срещу родителите, братята и сестрите предизвикват тревожност — най-малкото заради опасенията, че тези обекти ще се обърнат срещу него — то сега тези тенденции се превръщат в основа на зараждащите се чувства на вина и желание да поправи стореното във фантазиите. Подобни промени настъпват и в резултат на анализата.

Анализата на играта показва, че когато агресивните нагони на детето и тревожността му са много високи, то не спира да къса, реже, чупи, мокри и гори каквото му попадне като например хартия, кибрит, кутии, малки фигурки за игра, които представляват родителите, братята и сестрите му, тялото и гърдите на майката. Също така откриваме, че подобни агресивни действия се редуват със състояния на дълбока тревога. Но когато в процеса на анализа тревогата постепенно изчезва и садизмът намалява, чувството за вина и градивността излизат на преден план. Така например малкото момче, което ненаситно е начупвало на парчета дървени пръчки, сега ще се опита от късовете да направи молив. За целта ще вземе парчета графит от моливите, начупени преди това, ще ги подпъхне в цепнатината на късче дърво и най-накрая ще увие къса грубо дърво, така че да го направи да изглежда по-хубаво. От общия контекст на представения материал и от асоциациите на детето става ясно, че този ръчно изработен молив представлява пениса на бащата, осакатен от детето във фантазиите му, а също и неговия собствен пенис, за който се страхува да не бъде осакатен като отмъщение за стореното.

Колкото повече нараства нуждата и способността за възстановяване на стореното и колкото повече укрепва доверието в околните, толкова по-благ става Свръх-аза и обратното. Но в случаите, при които в резултат на силно изразен садизъм и завладяваща тревожност (ще се огранича само до изброяване на най-важните фактори), порочният кръг на омразата, тревожността и деструктивността не може да бъде разкъсан, индивидът остава под натиска на по-ранна тревожност и запазва защитните механизми, присъщи на този ранен етап. И ако тогава страхът от Свръх-аза, било то поради външни или интрапсихични причини, прекрачи определени граници, индивидът може да се види принуден да унищожава хора и тази принуда може да се превърне в основа за развитието на криминално проявено поведение или на психоза.

Виждаме как едни и същи психологически корени могат да захранят както параноята, така и престъпността. Във Втория случай някои фактори могат да усилят склонността у престъпника да потиска несъзнаваните си фантазии и да ги отиграва в реалността, фантазиите за преследване са характерни и за двете състояния: тъкмо защото се чувства преследван, престъпникът решава да унищожава другите. Естествено в случаи, при които детето не само във фантазиите си, но също и в реалността се чувства донякъде преследвано от грубостта на родителите или от мизерните условия на живот, фантазиите му многократно се усилват. Често срещана тенденция е да се надценява важността на незадоволителната реална заобикаляща среда, в смисъл, че вътрешните психологически трудности, които донякъде разбира се произтичат от заобикалящата среда, не са оценени по достойнство. Следователно от степента на интрапсихичната тревожност на детето най-вече зависи дали подобренията в заобикалящата го среда ще придобият някакъв смисъл.

Едно от нещата, които прави престъпниците непонятни за останалия свят, е липсата на нормални човешки чувства у престъпника, но тази липса е всъщност привидна. Когато по време на анализата се достигне до най-дълбинните конфликти, от които произтичат омразата и тревожността, там разбира се откриваме и любовта. У престъпника любовта не липсва, но е така дълбоко скрита и погребана, че нищо друго, освен анализата не би могло да я прояви. Тъй като за малкото бебе омразният преследващ обект е заедно с това обектът на цялата му любов и либидо, престъпникът е всъщност в позицията да мрази и преследва собствения си любовен обект. Това е непоносима позиция, затова всичките му спомени и осъзнаването на любовта, към който и да е обект, трябва да бъдат подтиснати. Ако, в края на краищата, светът е пълен единствено и само с врагове — както всъщност се чувства престъпникът — то тогава омразата и деструктивността му са, от негова гледна точка, в голяма степен оправдани. Подобно отношение облекчава част от несъзнаваните чувства на вина, изпитвани от престъпника. Омразата често се използва като най-ефективното прикритие на любовта, но не трябва да забравяме, че за човек, подложен на продължителна опасност от преследване, първото, и всъщност единствено важно съображение, е сигурността на собствения му Аз.

И така, да обобщим: в случаите при които основната функция на Свръх-Аза е да предизвиква тревожност резултатът ще е развитието на необуздани защитни механизми в Аза, които са неетични и асоциални по своя характер. Със заглъхването на детския садизъм и с промените, настъпващи в характера и функциите на Свръх-аза, така че да поражда по-малко тревожност и повече чувство за вина, се активират защитните механизми, които залягат в основата на моралните и етичните нагласи — детето започва да се отнася внимателно към своите обекти и да е подвластно на социални чувства.

Знаем колко е трудно да се установи контакт с възрастния престъпник и да бъде излекуван, макар че нямаме основания да сме твърде песимистични в този случай, но опитът показва, че установяването на контакт и лечението на криминално проявени и психотични деца може да е успешно. Изглежда, че най-доброто лекарство срещу младежката престъпност би била анализата на деца, които проявяват признаци на абнормално развитие в едната или другата посока.