Петя Миронова
Отлитащите думи (Фрагменти вместо предговор)

Текстът, който ви предстои да прочетете, не е изпълнен с мемоари от вида „Какви бяхме ние!“ Нито е опит за възстановяване на времето, когато един човек е бил млад и слънцето е греело другояче.

Това е роман на два бряга. На единия се намира онова младо войниче, на което се случват разни неща и което неотдавна е било набедено, че е от школата на Вайсман, Мендел и Морган. Било ли е? Сън ли е? На другия бряг е петдесет и седем годишният мъж, който с обич и горчива насмешка описва собствените си реакции в една своя отминала възраст. Между тях е текла реката на събитията, довличала е едно, друго е отнасяла, по течението или срещу него са плавали личности и салове. Мостът, ако приемем, че съществува, е мислено еднопосочен: от петдесет и седем годишния към деветнайсетгодишния, който си представя световната революция чрез лозунги и песни. Безразсъдно красива младост.

Но освен за неистовия ентусиазъм от първата половина на петдесетте години това е и роман за властта, за разминаването между братя, за необходимостта от вяра (или по-скоро за езическата жизнерадост на потомците на нашия си бог Тангра, която ни кара да се отнасяме скептично към прекалената отдаденост на една религиозна догма), накратко: за превратностите в едно разлюляно време.

Наех се да напиша тези редове, понеже се боях чрез предговор оценка от критик в книгата да не нахлуе скръбта. Към баща ми критиката се отнасяше с благосклонно мълчание и не виждам причини да промени искрено отношението си към него едва сега. Гнети ме реквиемният тон. Въпреки че за мен светът вече никога няма да бъде същият. Загаснаха светлините, защото представлението, дадено от моя най-добър приятел, свърши. И сега стоя сред тъмната зала и не знам къде е вратата. Не ми остава друго, освен да се надявам на следващото представление — вече не като дъщеря, а като майка. Но миналото е по-добро с това, че всички неща са по местата си. Спомените не ти изневеряват: В своята съпротива срещу забравата можех само да си създам позиция: заминал е задълго и ме е помолил, докато го няма, да поддържам стопанството му, за да не буреняса; да не подивеят лозите, овошките и животните. Настани ли се веднъж запустението, нищо вече не помага и целият труд по облагородяването ще е отишъл на вятъра. А неговото стопанство от опитомени думи, мисли и идеи е богато…

Дните от живота са ни дадени, за да разберем защо. И до последния от тях не можем да си отговорим, но ако получим още сто живота, пак ще сме на същото място и все същата потребност от дни ще чувствуваме. Това е простата и последна загадка на чудото живот. Другите са сложни и по-лесни.

Мирон Иванов беше изключително самокритичен човек. „Пази добитъка от болести, пази думите от безсмислие. Това са празни тегели, които не са дрехи за никого.“ Един от многото негови афоризми. Неизменно всеки ден, на разсъмване, в продължение на трийсет и пет години той сядаше зад пишещата машина. Независимо от всичко. След 30 издадени книги, 30 радиопиеси, поне 15 театрални, много сценарий за телевизионни и естрадни програми татко винаги държеше написаното именно тази сутрин да е много добро и при грам колебание беше готов да го скъса, да го изгори в камината… и да започне отначало. Понякога губеше кураж — що се отнася до пиесите му за театъра, дълго и съвсем несправедливо пренебрегвани; но не и вярата, че трябва да създава драматургия. В едно свое не толкова отдавнашно интервю (сп. „Отечество“, януари 1989 г.) каза:

„Започнал съм интересен експеримент. Пиша едновременно седем романа, единадесет повести и се опитвам да ги комбинирам така, че да се получат възможно повече книги, които да звучат по един начин в една комбинация и по друг начин — в друга… Не споменавам имената им, защото още не ги знам, не мога да ви кажа кога ще стане това, защото авторските прогнози за собствените книги не бива да се разглеждат сериозно. У нас книгите се продават или не независимо от това, какво мислят за тях авторите им, а понякога и рецензентите им. Не съм чул още някой да каже: Ей, това беше една лоша книга, но се продаде, благодарение на хубавите рецензии и хвалбите за нейния автор!“

Всъщност това не е единственото му изказване за ползата от критиката. През 1984 г. в литературна анкета сподели:

„Никога не мога да посоча повече от две или три рецензии за мои произведения. И не ме интересуват… Реакцията е толкова външна и толкова неточна, че човек просто трябва да се бронира и да каже — не ме интересува какво ще пишат. Усещането за нещо изпълнено — да. Обаче че се дигнало шум… никой не го знае този шум колко е подхранван… Организиран е целият този хор от човеци, дето ни слагат в групички, дето ни подреждат да върви А. непременно преди Б., Б. преди В. — точно пакета! И къде е книгата и каква да бъде. Просто като че ли програмирано…“

В общи линии тези схващания, изразени съвсем прямо, станаха причина за конфликта му с главния редактор на едно литературно издание. Беше му казал: „Вие сте осъдени никога да не знаете какво работите. Ето ти си главен редактор, непрекъснато ти пишат едни положителни рецензии, което не е истината. Когато слезеш, никой няма да каже за тебе една дума, което пак не е истината. Никога няма да разбереш точната истина.“

Позволявам си да говоря неща, които обикновено се казват от по-голямо разстояние във времето. Дори и една паметна плоча да сложат на някого, трябва да са изтекли десет години, след като се е поминал. Не по-малко. Намирам това за разумно — времето отсява царствено точно кое струва и кое не струва. Но това се отнася до монументалните произведения, а думите, отлитащите думи, трябва да бъдат написани в момента и намясто. Защото иначе се превръщат в интелигентска носталгия от типа „така стана, а ето как можеше да бъде…“ и да си представяме какво би било, ако не бяхме постъпили тъй и тъй, ако не тегнеше вето над еди-какво си. Изведнъж се оказва, че забраните сме си създали сами. Написах горните редове в момент, когато въпросният главен редактор си беше на мястото. Същото, което заемаше и тогава. По времето, когато бяха готови коректурите на тази книга, събитията вече го бяха помели. Няма смисъл да споменавам името му, от него вече нищо няма да зависи. Има неща, които трябва да бъдат отбелязани сега и тук без злоба и придирчивост, с пожелания за добро здраве — просто в интерес на истината.

Определени литературни среди не обичат журналистическата популярност, каквато Мирон Иванов имаше. Може би не е редно да го казвам, но в определени периоди хората, които гледат телевизия, предаванията на „Лъч“, на „Всяка неделя“ го идеализираха. Той получаваше стотици писма, рядко минаваше ден, в който да не го спират на улицата непознати, за да му разказват своите болки. Пътуваше безспир, кръстосваше България, седмично навърташе хиляди километри. Боледуваше с всеки обществен недъг, до който се докосваше. Странно е, но сред по-спокойните литературни кръгове на класиците тези вестникарски рефлекси се възприемат като лош тон и едва ли не като желание да се флиртува с публиката. А добре би било освен за популярността, получена от екрана, от радиото или от страниците на „Стършел“, да се мисли и за ползата на онази милионна аудитория, сред която има и хора, загубили вяра, излезли от равновесие в това пълно с отрицания и парадокси всекидневие, които хора намираха по някоя истина за себе си, по някой лъч светлина, даваща им сила да понесат проблемите си.

През март 1988 г. го помолих да престане да ходи непрекъснато на снимки и по срещи с читатели. Беше смутно време за нас, носеха се слухове, а той, между два инфаркта, живееше само с лекарства за сърце, пътуваше често с температура. Време, когато уважаваните автори предпочитаха уводните статии с генерализиращи мисли на тема „преустройство“. Баща ми отговори, че се срамува за мен и не е очаквал толкова недостойна реакция. За него никога не е имало демаркационна линия между вестникарство и писателство. В анкетните карти като професия посочваше „журналист“. Не се страхуваше от преексплоатиране на таланта, нито от връщането към стара тема. Трескавите пътувания са били нужни — едва сега разбирам — на неговия дух, желаещ да стигне до повече хора, да общува с тях, за да им каже екзистенциални истини, които е прозрял, без пет пари да дава дали срещите му ще се оценят като търсене на популярност на един суетен писател или като вестникарство. А и как да не търси, когато сатиричните му книги бяха издавани в незначителни тиражи? Сатира, издавана в голям тираж, доскоро беше комай нещо съмнителна. Нищо че сатиричните романи в нашата литература се броят на пъсти.

Като споменах връщането към стара тема, спомних си че е време да обърнем поглед към „Ония сънни, радостни години“. Казал е, каквото е бликнало от кристалния извор на спомените, и само дни, преди този роман да остане недовършен, татко отговори на едно войнишко писмо, изпратено до списание „Армейска младеж“. Писмото гласеше: „Моля ви, дайте ми съвет как да устроя живота си след казармата. Имам още една година тук и непрекъснато мисля върху този въпрос. Ефрейтор Георги М.“

А ето и отговора, който съдържа вероятно и мислите на писателя за неговия герой, всъщност не — който хвърля мисления мост към отвъдния бряг, където се намира другото „аз“, останало на деветнайсет години.