Клео Протохристова
С жизнеността на голямата река

Да четеш Марк Твен е приключение. Книгите му събуждат тръпката от нещо, останало назад в детството — онова, което със знанието на опита наричаме опиянение от играта. В тях живее светът на непосредния тон, на ликуващи импровизации и неизчерпаеми изненади. Писателят не заема водещата роля в тази игра. С искрено, но и малко лукаво простодушие той се радва на обратите ѝ, съпреживява с момчешки възторг всеки успешен ход, удивлява се на неочакваната развръзка. Защото знае, че играта е неизтощима в своята изобретателност. Че може да се роди и там, където не си я очаквал… Както става в „Животът по Мисисипи“.

Тази творба предоставя на любителите на смислови съответствия почти неограничени възможности. В нея с изненадваща последователност различни по съдържание и стойност факти се вграждат в единна идейно-образна система, подчинена на представата за Мисисипи. Мястото, което книгата заема в творчеството на Марк Твен, характерът на композицията и повествователният ѝ поток, тематичната ѝ определеност, както и принадлежността на писателя към конкретна литературна традиция се оказват многостранно обвързани с централния и обединяващ образ на голямата река.

За творчеството на Марк Твен „Животът по Мисисипи“ е средищна книга — едновременно среща на особености, характерни за различните му периоди, и граница в неговия развой. Тази творба стои между „Том Сойер“ и „Хъкълбери Фин“ както хронологически (двата романа излизат съответно в 1876 и 1884 година, докато „Животът по Мисисипи“ е завършена след продължителен творчески процес в 1883 година), така и в съдържателен и идейноемоционален смисъл — като водораздел между безметежната ведрост на Том и неговия автор, от една страна, и тревожно напрегнатото шутовство в приключенията на Хък Фин, от друга. В същото време обаче тя служи и като връзка между тези най-популярни книги на писателя. В нея се кръстосват теми, мотиви и настроения, чрез които „Том Сойер“, „Животът по Мисисипи“ и „Хъкълбери Фин“ се обединяват в своеобразен епически цикъл, вдъхновен и организиран от устремната жизненост на реката. И трите книги — по сходен и все пак много различен начин — са белязани от носталгичния порив към идилията на детството и ранната младост, отъждествена с омагьосващото докосване до стихията на Мисисипи.

Двете функции на творбата — като граница и средоточие се осъществяват в удивителна непротиворечивост, защото колкото естествена е срещата на лъчезарно оптимистичните възприятия от миналото, пренесени сякаш от страниците на „Том Сойер“, с тръпчивия скептицизъм на трезвия поглед, характерен за „Хъкълбери Фин“, толкова по-ярка е тяхната противопоставеност, която води до обособяването на две контрастиращи части, обусловени и от характерната творческа история на книгата.

Начинът, по който Марк Твен е създал „Животът по Мисисипи“, също говори за особената функция на книгата в творчеството му. Първоначално били написани първите двадесетина глави, които се появяват като поредица очерци в „Атлантик Мантли“ от януари до юли 1875 година под общото заглавие „Едно време по Мисисипи“ (в окончателния вариант на книгата това са от IV до XVII глава). С тях писателят възкресява четирите години (1856 — 1860), които е прекарал като помощник-лоцман по корабите на реката. За тези години Марк Твен многократно споделя, че са най-щастливите в живота му. Трябва да го е теглела към спомена за онова време както любовта към Мисисипи, така и носталгията по лоцманството, професията, чиято патетична възхвала носи основния оптимистичен заряд на тази ранна част.

Към идеята за цялостна книга, посветена на Мисисипи, писателят се насочва години по-късно. За да опресни впечатленията си, през 1882 година Марк Твен предприема голямо пътуване по реката, което отново го среща с хора и места отпреди повече от двадесет години, живи в паметта му, но в действителност вече само смътно познати и често дори неузнаваеми. Настъпилите промени се оказват огромни. Докато лоцманските години на писателя са съвпаднали с най-активния период от живота по Мисисипи — краткото време, в което реката сякаш е олицетворявала хармоничния съюз на природата, техниката и човека, — сега вече речното корабоплаване рязко е западнало поради железопътните линии. Годините, безмилостни към всяка претенция за непроменяемост, са разкъсали невъзвратимо връзките между красивото видение и действителния облик на обстановката, която някога го е породила, превърнали са се в непроходима граница между минало и настояще, между безрезервно възторжения спомен и зле прикритото униние от срещата с реалността. Не само старите времена са си отишли. И възприятията на някогашния лоцман са се изострили, изпарили са се буржоазнодемократичните му илюзии и той все по-ясно вижда задълбочаващите се социални противоречия. И когато „Животът по Мисисипи“ се появява в окончателния си вид през 1883 година, определящо място в нея има съпоставката на обвития с ореол образ на безгрижното минало и горчивината от съзнанието за непоправимата му загуба.

Двете части на книгата са различни по дух и настроение. Писателят не е направил дори и опит да заличи границата между тях. Напротив, кратката двадесет и първа глава, озаглавена „Част от моята биография“, пряко се противопоставя на романтично-приповдигнатата интонация от сладостните възпоменания, за да даде начален тон за ироничната рефлексия спрямо настоящето, характерна за следващите четиридесет глави.

Особената роля, която представата за граница има в книгата, е свързана и с образа на самата Мисисипи. Тя в известен смисъл също притежава характеристиката на граница, едновременно разединяваща и свързваща. Именно Мисисипи среща и противопоставя основополагащите за културното съзнание на американеца от времето на Марк Твен дадености като Изток и Запад, Север и Юг, в които се въплъщават представите за цивилизация и дивачество, прогрес и застой, общуване и изолация, робство и свобода.

Асоциативната верига, изградена от последователно проявяващото се внушение за граничност в „Животът по Мисисипи“, включва и един значително по-абстрактен факт, залегнал в основата на Марк-Твеновата поетика. Защото по дух и темперамент, по форма и стилистика творчеството му принадлежи към една от най-оригиналните традиции в литературата на САЩ от миналия век, известна под наименованието „литература на границата“. Понятието „граница“ (Frontier) в американската историография първоначално означава непрестанно придвижващата се на запад линия, до която са достигали завоюваните земи. Впоследствие терминът разширява своето значение и в културологичните изследвания се използва като означение на средните, югозападните и западните щати, където за значително по-дълъг период се съхраняват формите на своеобразния социален и културно-битов ред, установен през началния етап на колонизацията, значително по-различен от културата в източните щати, развиваща се по европейски модел. Творчеството на Марк Твен носи характерните белези на така назованата литература на границата, която дава най-самобитните, произхождащи пряко от траперския и фермерския фолклор творби на американската литература, както и основен импулс за развитието на характерния „хумор на границата“ — грубоват, безпардонен, рожба на буржоазнодемократичния американски дух, и двойствен като него — едновременно свързан с интересите на широките маси, но и безразличен към проблемите на социалното неравенство.

Ред черти от творчеството на Марк Твен, особено на ранните му произведения, са родствени с фолклорно-хумористичната традиция на „границата“. Най-ярките картини от трилогията за Мисисипи са захранени от същия източник — гаменските импровизации на Том, цветистите сквернословия на лоцманите, както и наддумването на самохвалковците салджии от „Животът по Мисисипи“, неистовството на герои и сцени от пикареската за Хък. Марк Твен въвежда тази традиция в официалната литература, за да изчерпи докрай нейните възможности. Устойчивостта ѝ се е основавала на доверието на буржоазно-фермерската класа във вечността на собственото ѝ благополучие и в неограничените възможности на съществуващия социален ред. Трусовете в обществото и в съзнанието на американците от последните десетилетия на миналия век разрушават тази основа, за да дадат място за решителна изява на критико-реалистичните тенденции. Така наречената „литература на границата“ се съхранява точно в произведенията на Марк Твен и особено в онези от тях, които оформят „граничната зона“ в творческия му път.

Разколебаването на буржоазнодемократичните илюзии на писателя, което така откровено е показано в „Животът по Мисисипи“, предизвиква като реакция крайно изострената му художническа чувствителност към реката. В представата за Мисисипи присъствува надконкретен смисъл, който постепенно се оформя като символ на човешката свобода. При цялата си съдържателна пъстрота, въпреки центробежните сили, произлизащи от текстовото ѝ разногласие, творбата е здраво споена от властното присъствие на реката. „Животът по Мисисипи“ е химн на природното могъщество, неподвластно на ограничения и насилие. С присъщия си грубоват хумор писателят коментира неуспеха на последователните опити да бъде вкарана реката в някакъв предварително определен ѝ път:

„Дай ѝ на Комисията някоя европейска рекичка… и ще има да я преграждат, да я укрепват с камък и подсилват с колове, ще я укротяват, ще ѝ казват накъде да тече и тя ще си стои на новото място, ще изпълнява всичко каквото ѝ поръчат. Но Мисисипи не е такава река… Нагоре по течението искаха водата да тръгне на една страна, ама тя си беше наумила друго. И вдигнаха каменна стена. Но какво е за реката един зид? Щом го построиха, и го събори… Тук набиват колове, за да отблъснат водата от брега ѝ да не го подронва. Добре, ама не нахлува ли тя през преградата, а други брегове не подронва ли? Подронва ги и още как. Да не би да оградят цялото крайбрежие с колове?“

За всеки, който, макар и бегло, познава творчеството на Марк Твен, този откъс събужда непреодолимото усещане за нещо много близко. В малко странното, бащински снизходително и в същото време любовно-възторжено отношение на писателя към Мисисипи се оглежда като че ли чувството му към Хък Фин. Става въпрос не само за емоционалното пристрастие на Марк Твен, по силата на което реката и симпатичният калпазанин стойностно се изравняват. В контекста на характерната за творчеството му образносмислова система непослушанието означава неподчинение, свободно и непринудено съществувание. Оттам е и нетрадиционното внушение за Мисисипи.

В подкрепа на същата теза Марк Твен прави и лукави спекулации върху идеята за всевластието на реката, пародирайки скудоумието на претенциозните наукообразни писания, с които се е глумил винаги, когато му се е отдавал случай. Изхождайки от факта, че за последните сто седемдесет и шест години Мисисипи се е скъсила в долното си течение с двеста четиридесет и две мили поради проправянето на естествени прорези, писателят с демонстративна сериозност изчислява, че това означава „средно скъсяване с малко повече от миля и две трети на година“, а оттам прави извода, който „всеки уравновесен, трезв и спокоен човек, който не е сляп, нито идиот“, може да стигне — че „през древния силурийски период, от който през идущия ноември ще са изтекли точно един милион години“, в долното си течение Мисисипи е била дълга повече от един милион и триста хиляди мили, а след седемстотин четиридесет и две години ще обхваща само „една и три четвърти миля, така че Кайро и Нови Орлеан ще съединят своите улици“…

Тези преднамерено несъответни разсъждения отново водят до мисълта за самостоятелното, непредвидимо и свободно съществувание на Мисисипи, символ на самия живот, като него променлива, разнолика и необозрима.

В многообразното присъствие на реката, върху което се гради „Животът по Мисисипи“, има един на пръв поглед незначителен щрих, който обаче се оказва определящ за цялостното осъществяване на творбата. Това е моментът, в който Марк Твен възторжено възхвалява трепетното единение на лоцмана с водната стихия. В него се ражда и образът на реката книга:

„След време водата се превръща в чудотворна книга — книга, която на непосветения не говори нищо, но на мен се разкриваше цялата и ми предаваше най-съкровените си тайни така ясно, сякаш ги изричаше на глас. И това не е книга, която ще захвърлиш след първото прочитане, защото всеки ден ти разказва нещо ново. За всичките хиляда и двеста мили нямаше нито една скучна страница, нито една, чието пропускане не води до някаква загуба, нито една, която човек може да прескочи, убеден, че ще изпита по-голямо удоволствие от нещо друго. Няма книга, сътворена от човека, която да се мери с тази, никоя друга не буди такъв дълбок и непресъхващ интерес, искрящо нов при всеки следващ прочит.“

Този именно образ е дал на писателя ключ за собствената му творба. Като преобръща сравнението, Марк Твен изгражда повествованието в „Животът по Мисисипи“ като река от естествено редуващи се цялости и фрагментарни късове, чрез преливане и кръстосване на самостоятелни смислови потоци, с неочакваните плитчини, в които разказът сякаш всеки миг окончателно ще заседне, следвани от облекчителния тласък на стремителен бързей, с разпръснатите по цялостното протежение на книгата самостойни острови на вставените истории. Разказът му тече с естествен, но властен, издълбоко породен ритъм, спокойно и уверено, устремен по течението си, неуязвим срещу заплахата от монотонност с неуловимите за разсеяния поглед, но щедри към вглъбения читател деликатни смислови и образни движения и с разпръснатите като слънчеви петна ту леки отблясъци, ту зашеметяващи изблици на остроумие…

Цялото формално и съдържателно многообразие на книгата — спомени, пътеписни бележки, анекдоти, очеркови фрагменти, исторически и географски справки, индиански легенди, цитати от всевъзможни извори, част от началната работа върху „Хъкълбери Фин“ — се излива в разточително пълноводие, в което всеки елемент е равностоен на останалите, тъй като, породен от предходния, той ражда следващия, за да се включат заедно в общото течение. Тази необичайна композиция, основана върху отхвърлянето на каквато и да е ценностна йерархия, има като конструктивен център единствено образа на неуправляемото, но насочено във вярната си посока речно течение. На този повествователен принцип отговаря и жанровата подвижност на творбата, неподатлива за окончателна квалификация.

Подобно творческо решение съдържа голяма доза риск. Писателят се е доверил на естествено насочващото се движение на разказа, който той — както в лоцманските времена — по-скоро следи, стараейки се да намери вярното направление, отколкото управлява. Невинаги обаче открива най-добрата линия и затова на отделни места течението като че ли се позатлачва, сякаш се е заблудило. И когато авторът издевателствува над убийственото многословие на отегчително паметливия лоцман Браун, той едва ли е напълно свободен от ироничното самосъзнание за прекалената обстоятелственост на собствения си повествователен маниер.

„Животът по Мисисипи“ проявява някои от най-характерните черти на писателя Марк Твен — неподправена естественост, свобода на изказа, майсторски овладяно, поетично обагрено просторечие, дръзки и изненадващи сравнения, ловка игра със смисловите ударения, която неизменно държи читателя нащрек. В нея намира израз и великолепният му хумор — едновременно предизвикателен и безобиден, див и изтънчен. И още — талантливо необуздан и пълноводен като голямата река, която, вляла жизнеността си в творчеството на Марк Твен, получава от него сетен залог за безсмъртието си.