Велко Милоев
Еврика, Еврика…

Отначало гледката поразяваше. След първата обиколка еднообразието се натрапваше, а след деветата на Зброски му се струваше, че е видял вече всичко на Еврика. По равната, сива повърхност на планетата бяха пръснати странни възвишения в същото отегчително, лишено от оттенъци сиво. По размерите си те можеха да бъдат наречени големи хълмове или малки планини. Но имаха удивителни форми. Някои съчетаваха идеално правилни геометрични фигури, а други напомняха модерни скулптури. Лоунсъм обаче не откъсваше поглед от екрана.

— Трябва да си напълно лишен от въображение… — започна той. — Не, трябва да имаш много особено въображение, за да вярваш, че всичко това е възникнало от само себе си…

Лоунсъм предизвикателно погледна капитана, с когото деляха командната кабина на „Пътешественик“.

— Да, но резултатите от сондите… — вяло възрази Зброски. Беше му омръзнал този спор.

— Да — каза Лоунсъм — резултатите от сондите.

Еврика бе открита от автоматичен кораб-разузнавач. Снимките, които той предаде, предизвикаха сензация. Почти всички бяха на мнение, че формите са творение на чуждопланетен разум. Няколко дни по-късно се получиха данните от автоматичните сонди и поохладиха възторга. Образуванията на Еврика бяха от плътна вулканична скална маса. Имаха същия състав като огледално гладката повърхност на планетата. Все пак Еврика бе толкова странна, че дори хипотезите на най-отявлените скептици граничеха с фантастичното.

— Вулканична дейност при циклични колебания на гравитационното поле — звучи внушително! — заяде се Лоунсъм с безкрайно далечните си опоненти. — Но защо, кажете ми, са еднакви? Помисли си само — десетки хиляди форми, но само от трийсет и четири вида. Някои от тях имат хиляди двойници! Пит, виждал ли си някога природата така съвършено да дублира творенията си в макросвета?

— Не съм — призна Зброски. — Може би си прав тук — склонността към банално повторение като че ли е по-характерна на разума.

Наистина образуванията се повтаряха с удивителна точност. Най-многобройни бяха „куполите“. Високата стотици метри цилиндрична част завършваше със сферичен купол с безупречна геометрична форма. След това идваха „кулите“ — скучни тристенни призми с остри ръбове, малко по-високи от „куполите“. Те непрекъснато се появяваха на екрана и вече доскучаваха със своето еднообразие.

— Слушай, Пит — обърна се Лоунсъм към капитана, — няма ли най-сетне да кацнем?

— Още две обиколки — безучастно отвърна Зброски. — Знаеш инструкцията.

Той бе престанал да наблюдава на екрана пейзажа на Еврика и се задоволяваше с приборите. За еднообразието на гледката допринасяше един странен факт — колкото по-сложни бяха формите, толкова по-рядко се срещаха. Хората на Земята им бяха дали имена. Отначало те се струваха на Лоунсъм твърде произволни, но сега и той започна да вижда във формите „айсберги“, „замъци“, „свещници“ и „вятърни мелници“.

— Погледни, това е Пясъчника — уникална формация — каза изследователят. Действително образуванията под кораба приличаха на „кофичките“, които правят децата от пясък, с тази разлика, че бяха високи почти цял километър. — Не ти ли се струва странно това чувство за хумор, с което учените и космонавтите кръщават неизвестното и необяснимото?

— А защо не? — възрази Зброски. — Шегата е нашето малко отмъщение към мрачното могъщество на космоса. И за хилядите номера, които ни поднася. Космосът е некоректен противник.

Капитанът замълча. Погледът му бе привлечен от екрана. На хоризонта се появиха величествени ротационни форми, тесни в основата си и по-широки към върха — това бяха „чашите“. Те се срещаха сравнително рядко, но тук бяха седем, само на няколко километра една от друга. Бяха нарекли мястото „трапезата на великаните“.

— Но дали не си въобразяваме, че като даваме човешки имена на феномените на космоса, ние го правим по-разбираем? — продължи мисълта си Лоунсъм.

— Това е начин да го направим по-поносим — каза Зброски. — Трябва да се приготвиш. Навлизаме в последната обиколка. След два часа ще бъдем над една голяма и красива „чаша“, където ще ти построим малка, уютна станцийка.

— Ще бъде много мило — отвърна Лоунсъм. — Ще изпием по чаша кафе и ще се разделим за някакви си десетина години.

Хоризонтът плавно се завъртя. Корабът бе променил курса. Прелетяха над нещо като град от мрачни и гротескни кули, сякаш построени от някой душевно болен архитект-грандоман. След това под тях се простря гола и равна повърхност, без никакво възвишение, без нито една драскотина дори. После отново се показаха групи от форми. Корабът намали скоростта и увисна над тях. Лоунсъм изключи екрана пред себе си, отпусна се в креслото и притвори очи. По променения шум на двигателя разбра, че се спускаха. Какво го очакваше там долу? Паметник на велик разум или безсмислена игра на природата? Ако това стълпотворение от скални грамади, напомнящо ателие на мързелив скулптор, все пак беше дело на разумни същества, може би те щяха да се появят? Може би, Създателите живееха или идваха тук понякога? Какво го очакваше — мечтаната Среща или опасността?

Усети внезапен тласък. Червената светлина на пулта показваше, че бе задействувала някоя от системите за защита. Спускането бе спряло.

— Какво става, Пит? Защо не кацаме?

— Автоматичният индикатор не разрешава.

— Защо? Нали точно това място избрахме още на Земята?

— Защото тук просто не можем да кацнем. Погледни под нас! — в раздразнението на Зброски се прокрадваше някакво злорадо задоволство, като че ли той непременно бе очаквал някакъв номер от такава проклета планета като Еврика.

Лоунсъм включи екрана и насочи камерите. По лицето му се изписа недоумение. Вместо равната площадка на набелязаната „чаша“ на около половин километър под кораба стърчаха острите върхове на величествен „свещник“.

— Има някаква грешка, Пит. Провери координатите. Трябва да кацнем на „чаша“ близо до два „купола“ и един „айсберг“.

— Координатите са верни — отсече Зброски. — Автоматичният навигатор не може да сгреши. Огледай се и ще видиш и „айсберга“, и „куполите“. Липсва само „чашата“.

— Но „разузнавачът“ не може да пропусне такова нещо! — възкликна Лоунсъм.

— Но то е под нас — заядливо отвърна Зброски. — И ние за малко щяхме да се разбием върху него. Нима на Земята са сбъркали картите?

— Изключено е. Има само едно обяснение. Когато „разузнавачът“ е правил снимките, не е имало „свещник“. Имало е „чаша“.

Зброски го гледаше с очакване.

— Е, добре — усмихна се най-сетне Лоунсъм. — Във всеки случай мястото е интересно. Ще построим станцията наблизо.

Зброски продължаваше да го гледа в очите.

— Струва ли си, Лоунсъм? — бавно произнесе той. — Не ми харесва да те оставя тук. Еврика ни предупреди.

— Хайде, хайде, Пит. Еврика ни дава шанс да я разберем. Нека потърсим едно добро местенце за моята къщичка.

 

 

Звездолетът намали скоростта и се плъзна в орбита около планетата. Този път бяха трима. Данилов беше най-младият. Когато влезе в кабината на капитана, Белер седеше пред екрана и замислено наблюдаваше странния пейзаж на Еврика.

— Удивително! — каза Белер без да се обръща. — Отблизо всичко е още по-грандиозно, отколкото на филмите.

Данилов се приближи и надникна през рамото му.

— Да — каза той, — странни са наистина.

Капитанът извърна глава и го погледна някак особено.

— Не изглеждаш развълнуван.

— Нетърпелив съм — отговори изследователят. — Иска ми се час по-скоро да поговоря с Лоунсъм.

— А, може би и Лоунсъм е нетърпелив. Десет години са много време. Марио — обърна се той към навигатора, — засече ли вече сигналите му?

— Все още нищо — обади се Марио Руис. — Защо ли мълчи?

— Курс към станцията — нареди Белер. — И продължавай да го викаш. Антон, ти ще искаш да останеш тук, предполагам?

— Разбира се, капитане — отвърна Данилов. — Ако Лоунсъм е оставил някакви загадки и за мен.

— В такъв случай, мисля, че ще имаш достатъчно основания да останеш.

— Ти си скептик, капитане.

— Не, аз съм космонавт. И знам, че космосът е по-голям от всички хипотези.

— Аз нямам хипотези — каза Данилов. — От десетките кандидати за този полет всички имаха хипотези, само аз — не. Избраха мен.

— Правилно постъпиха — каза Белер. — В същност, теб изобщо не те интересува какво представлява Еврика и затова имаш най-големи шансове да разбереш това.

Данилов се засмя.

— И какво според теб ме интересува?

— Интересува те дали ти можеш да разбереш какво е Еврика. Ще бъдеш разочарован, ако Лоунсъм е разгадал тайната.

— По дяволите! — извика Руис. — По дяволите! Станцията я няма. А точно това е мястото.

За миг настъпи тишина. Данилов се наведе над екрана. Белер трескаво настройваше камерите.

— Нищо — каза той. — Нито „чашата“, нито станцията, нищо. Трябва да слезем на това място.

— Капитане, засякох сигналите на станцията — обяви Руис. — От орбита.

— Но Лоунсъм не може да излети със станцията, нито да живее дълго време в ракетата — възкликна Данилов.

Руис се взираше в дисплея на компютъра.

— Сигналите са от маяк — повтарят се автоматично, но никой не отговаря. Лоунсъм не е в ракетата, Антон. Или ако е…

— Ще настигнем ракетата и ще влезем в нея — каза Белер. — Дори там да намерим само тялото на Лоунсъм.

 

 

В ракетата нямаше никой. В мъждукащата светлина на аварийното осветление Данилов огледа кабината. Всичко беше на мястото си. Върху панелите спокойно премигваха контролните лампи. Трудно беше да се определи дали ракетата е напусната току-що или преди няколко години. Погледът му попадна върху празното кресло на пилота. Там имаше нещо. Данилов пристъпи и вдигна малък контейнер. Отвори капака. Вътре имаше бележник и касета с филмова лента.

— Можем да се връщаме — предложи Данилов. — Нищо повече няма да намерим тук.

Белер взе бележника и го разлисти.

— Дневникът на Лоунсъм — каза той.

Двамата се отправиха към люка.

 

 

„Най-напред трябваше да проуча «грешката». Отново картографирах Еврика. Натъкнах се и на други «грешки».

— На координати 1327–114 се намира не «купол», а «айсберг»;

— на координати 1538–2007 е пропуснат «небостъргач», а на 316–752 — «вятърна мелница»;

— «секвоята» от 265–1314 всъщност е на 290–1314;

— на координати 664–908 няма «замък». Там няма нищо;

— на още седем места има грешка в координатите на формите, на още четири — липсват означените форми, а на още 11 формите не би трябвало да ги има!

Планетата се променя! Формите като че ли се движат, разменят местата си, появяват се нови, а някои от старите изчезват. Днес формите са с осем повече, отколкото е регистрирал корабът-разузнавач…

… Още един интересен факт, който не сме забелязали на Земята — минималното разстояние между формите е константа за цялата планета — 2,73 километра. Тази дистанция се среща на много места, но и в най-гъстите струпвания никога не е по-малка.

… Всички сонди спират на единадесетия метър. До там изхвърлят хомогенна скална маса и… спират. Няма веществена преграда, няма промяна в състава. Силово поле…

… Скалата регенерира. Ако нямах координатите на сондажите, не бих могъл да кажа къде са правени — всички следи са заличени. Никакви белези…“

Данилов и Белер се спогледаха.

— Боя се, че няма да открием Лоунсъм — каза капитанът.

 

 

„Започва се. И то точно с моята «чаша». Първи сигнализира сеизмографът. Геодезичната проверка показа, че днес станцията се намира с почти цял метър по-близо до повърхността, отколкото в деня на построяването й. Може би ще изчезне или ще се превърне в нещо друго…

… Бавно, почти без сътресения «чашата» се смалява с около половин метър всеки ден. Опитвам сондажи наоколо. Някои параметри наистина напомнят вулканична активност. Изглежда моята «чаша» е нещо като вулкан, само че наопаки. При това толкова равномерен, че се натрапва мисълта за управляван процес…

… За всеки случай изнесох част от апаратурата. На съседния свещник монтирах камера. Ще снима автоматично по три кадъра в денонощие. По останалата част на планетата няма промени…

… Станцията вече е почти на повърхността на Еврика. Приключвам дневника. След малко ще извадя филма от камерата и ще ги изпратя с ракетата на орбита. Изглежда това е единственото сигурно място. Жалко е, че няма да видите края, но искам да съм сигурен, че материалите ще попаднат у вас. Ще остана в станцията. Черупката й ще издържи налягането на скалната маса поне до единайсетия метър. Това е единственият шанс да разбера какво има по-надолу. После ще се опитам да се измъкна с насочени взривове. А може би планетата сама ще ми помогне. Може би някой там ще ми помогне. Вярвам, че там долу няма само скала и слепи, неразумни сили. Може би там са създателите. Може би те ще ми кажат защо е всичко това.“

 

 

На екрана се виждаше сивият силует на „чашата“, а най-отгоре като кръгло око блестеше сребристата черупка на станцията. След това пробяга маркировката за началото на цайт-рафера и като по силата на зла магия огромното образувание започна да се смалява. Топеше се като восъчна фигура върху гореща печка. Данилов, Белер и Руис гледаха поразени. Безшумно и плавно, без никаква промяна по гладката повърхност наоколо планетата просто поглъщаше каменния колос. След малко отгоре остана само върхът на „чашата“ с малкото сребърно око върху него. После екранът светна, лентата свърши.

Известно време никой не каза нищо.

— Какво смяташ да правиш сега? — попита накрая Белер. — Искаш ли да слезеш долу, Антон?

— Засега не — каза Данилов. — Оставете ме да помисля.

 

 

Белер и Руис седяха в кабината за управление над поредната партия шах. Играеха вяло. Играта не можеше да разсее мрачните им мисли, породени от последните събития и подхранвани от безутешния пейзаж на Еврика.

— Как мислиш, капитане — промърмори Руис, — докога Антон ще настоява да се въртим около планетата?

— Докато сме тук, той е главният — каза Белер. — Той води изследванията.

— Е, и какво? Установихме, че междувременно още няколко форми са сменили местата си, две са изчезнали и са се появили пет-шест нови… Почвам да мисля, че той просто се страхува да слезем на Еврика.

— Не се страхува — възрази Белер. — Той е много амбициозен и това, което се случи, е голям удар за него. Готвел се е за продължителни изследвания, а изведнъж се оказва, че станцията я няма и ние разполагаме с много малко време.

— Точно затова мисля, че трябва здравата да се заемем с планетата. Имаме мощни енергетични инсталации на борда и ако решим…

Белер го погледна в очите.

— Колко далечни полета имаш, Марио?

Навигаторът енергично махна с ръка.

— Знам — каза той. — Знам, вече трийсет години си в космоса. И си започнал по един странен начин да се прекланяш пред него. И малко да се страхуваш.

— Научих се да го уважавам — каза капитанът. — Еврика не е консервена кутия, та да я отвориш и ако не ти хареса съдържанието, да го изсипеш в шахтата.

— Добре, добре — побърза да се съгласи Руис. — Но Антон само седи в лабораторията и мисли. Всичко, което може да се направи от орбита, го е направил още „разузнавачът“. И вече десетилетия учените си блъскат главите върху тези данни. Нима Антон мисли, че сега, за няколко дни, ще намери отговора?…

Руис изведнъж замълча. Данилов влезе в кабината. Изглеждаше изморен. Седна при тях и се загледа в играта.

Навигаторът премести офицера си дълбоко между фигурите на противника. Беше смутен и игра прибързано.

— Грешка — каза Белер. Той направи ход с коня и взе офицера на Руис. Данилов наблюдаваше втренчено как Белер махна черната фигурка, остави я настрана и на нейно място постави белия кон.

— Антон, какво ти е? Защо си толкова блед? — възкликна Белер.

— Нищо ми няма — усмихна се пресилено Данилов. Стана и излезе от кабината.

 

 

През този ден Данилов почти не ги беше молил за помощ в работата и след вечеря капитанът и Руис вече бяха започнали нова партия, когато изследователят влезе с няколко снимки в ръцете си. Белер забеляза напрегнатото изражение на лицето му, но тактично продължи да гледа дъската.

— Как си, Тони — попита той. — Какво прави Еврика?

— Обмисля следващия си ход — Данилов пристъпи и седна при тях.

— Прав си — тази планета наистина си играе с нас — подхвърли Руис.

— Не — каза тихо Данилов. — Тя изобщо не играе с нас. Според мен тя играе сама.

Сега вече Белер открито се взря в лицето на младия човек, за да се увери, че той се шегува. Данилов гледаше мрачно.

— И на какво играе?

— Шах — каза Руис и премести топа си.

— Точно така — потвърди изследователят. — Шах. Или поне нещо, което много прилича на шах. Но мащабите са огромни.

Сега и навигаторът вдигна глава.

— Полудял ли си, Тони?

— Възможно е — спокойно отвърна Данилов. — Възможно е планетата да е полудяла. Трудно е да се каже кога един разум се развива нормално. Във всеки случай това не е детска игра. Партията е твърде сложна. По-скоро това е зрялата дейност на един могъщ разум, който осъществява себе си в играта.

— Мислеща планета, която играе шах със себе си и използува за дъска цялата си повърхност, а за фигури — огромни скали — бавно и замислено произнесе Белер. — Смелостта е най-яркото качество на твоята хипотеза.

— Искаш да кажеш, че е абсурдна — уточни Данилов. — Хайде да разсъждаваме абстрактно. Ние сме висшите творения на природата. Но за няколко хилядолетия цивилизация не сме успели да си отговорим на въпроса — в какво е смисълът на нашето съществуване в космически мащаб? Е добре, ние изучаваме природата, натрупваме знания за нея и все пак тя не ни подсказва отговора. Не е ли обидно? Защо да не си представим, че разумното същество или може би милиардите разумни същества, скрити под силовото поле на единадесетия метър, като отговор на тези въпроси са намерили приложение на своя разум, смисъла на своето съществуване в играта?

— Не може да има игра без нещо, което да не е игра — възрази Белер. — Твърде беден е този „смисъл на съществуването“.

— Тази логика е черта на човешкото мислене, а не на природата — каза Данилов. — Но щом толкова я обичаш, чуй и това — природата изглежда създава разума на различни места и повече не се интересува от него. Тя не го „използува“. Защо? Чувал ли си израза „игра на природата“? Защо да не гледаме и на разума като на игра на природата? Може би тя само това може — да играе? Какво неестествено има тогава една цивилизация да избере за цел на своето развитие играта — игра, която става все по-сложна и интересна?

— Чувал съм израза „игра на природата“ — каза Белер. — Но и той е продукт на човешкото мислене. А моят собствен опит показва, че в много от природните явления е закодиран здрав, рационален смисъл.

— Може би е така — съгласи се изследователят. — Но когато става дума за разум, за цивилизация, смисълът не е нещо, което съществува и трябва да се открие. Това е въпрос на избор. Но, повярвайте ми, тази планета никак не е глупава. Представете си — какво огромно поле за игра, не трийсет и две фигури, а хиляди, и не от шест вида, а многократно повече!

— Грешиш, Антон — почти извика Руис, който досега мълчаливо бе следил спора им. — Сетих се нещо, което липсва в твоята хипотеза. Противникът! Всяка игра без противник е елементарна — тогава това долу не е партия шах, а игра на кукли. Няма ги черните и белите, Тони! На Еврика всички форми от даден вид са еднакви и отвън, и отвътре.

— Там е работата, че не са — с уморена усмивка възрази Данилов.

— Не са? — Белер и Руис скочиха от местата си. — Открил ли си нещо?

Изследователят им подаде една от снимките, които държеше. Разбира се, това беше Еврика. Но каква! Същите форми, същата огледално гладка повърхност, но вместо отегчителната сивота, която и сега изпълваше екраните, изображението на снимката беше изградено от различни цветове на червената тоналност — от ярко-оранжево до наситен пурпур. Самите форми бяха целите без оттенъци, но в шест различни цвята, а на повърхността цветовете бяха много повече и очертаваха различни геометрични фигури. В центъра на някои от тях се издигаха формите. Гледката беше фантастична. Напомняше карнавално шествие на великани върху мозайката на необятна зала и всичко това — залято от светлината на червени прожектори.

Белер въпросително погледна младия човек.

— Еврика — каза Данилов. — Еврика в инфраспектър. Корабът-разузнавач е правил спектралните снимки от голямо разстояние, от където всичко се слива. А от орбита е снимано само във видимия спектър. Има и други разлики освен в инфраизлъчването. Но това, в същност, няма значение.

— И все пак има нещо, което не разбирам — каза Белер. — Да приемем, че ти си прав — Еврика играе шах или нещо подобно. Но защо му е на такъв могъщ интелект целия този скален театър? Защо не играе „блинд“?

— Не зная — призна Данилов. — Може да е някакъв рудимент, свързан с произхода и материалния носител на този разум. Може да е проява на някаква своеобразна естетика. А са възможни и други обяснения…

Той замълча.

— Трябва да решим какво да правим — каза капитанът. — Макар че без станцията нямаме кой знае какви алтернативи.

— Моето предложение е да запалим двигателите и да включим програмата за връщане — каза изследователят.

— Просто така да се върнем! Без да предприемем нищо? — възкликна Руис. — Не, трябва ни поне едно честно реми.

— Не сега — каза Белер. — Ще се върнем тук подготвени за продължителен престой. Ще наблюдаваме и ще анализираме партията на Еврика. И ако това наистина е игра, ще се опитаме да разберем правилата.

— Е, добре — съгласи се Руис. — Еврика ще трябва да почака нашия ход. Но ще поиграем.

Белер замислено поклати глава.

— Ти искаш да се включиш в играта, но дали Еврика ще иска? Ако Антон е прав, тя едва ли ще има нужда от нас.

— Мисля — започна Данилов, — че всяка цивилизация има два принципно възможни пътя на развитие. Човечеството се е развивало изключително екстравертно — чрез технологията, навън към природата, към космоса. Еврика е типичен интраверт — предпочела е да остане вътре в себе си и да върви в дълбочина на собствения си разум. Само че според мен колкото и да е могъщ един разум, на един етап той ще изчерпи възможностите на интравертното развитие, възможностите за генериране и обработка на информация, ще се изчерпи дори огромното число варианти на тази огромна и мащабна игра. Ще изпита информационен глад. Рано или късно на Еврика ще й доскучае и тя ще потърси партньор.

— Това означава, че ще трябва да чакаме твърде дълго — каза Белер.

— Но ние можем да провокираме Еврика — предположи Руис. — Когато разберем правилата и когато се научим как да влияем на формите. С един добре обмислен, неочакван и интересен ход можем да я накараме да ни възприеме.

— А може би няма да има нужда от насилие — каза Данилов. — Може би няма да има нужда да чакаме. Може би Еврика вече търси партньор и ни го показва.

Руис, който бе застанал до екрана и наблюдаваше Еврика, рязко се обърна. Хвана се за облегалката на креслото.

— Свят ми се завива — каза той. — Свят ми се завива като си го помисля! Формите! Ти имаш предвид формите. Еврика ги е направила, за да демонстрира играта си. На нас.

— Да — кимна развеселен Данилов. — Радвам се че ти го каза. Това е най-доброто обяснение защо могъщият разум на Еврика има нужда от този тромав скален театър на повърхността.

— Трудно е да повярва човек — замислено каза Белер. — Вече повече от век сме в космоса и още по-отдавна спорим каква ще бъде срещата с другите. Но никога не съм си мислел, че контактът ще бъде игра.

— Какво пък — каза Данилов, — ако Еврика нищо друго не иска и не умее, можем и да поиграем.