Валдемар Балдхед
Теорията на професор Медоус

— Да, добре, добре, ще направя, както искате. Наистина, по това време храня Дик, но щом сте си направили труда и… Кой е Дик ли? Делфин. Моля?… Да, истински делфин. В същност, той е вече опитомен, с което съм много горд. Имам сред морските същества няколко приятели, а Дик е моят любимец номер две. С него се срещам всеки понеделник, сряда и петък на половин миля от брега, на място, известно само на нас двамата. Играем си заедно в морето, но не безвъзмездно. Този нехранимайко е ненаситен просяк, без някакво лакомство няма защо да влизам във водата… Най-много обича да яде шоколад, ако кажа това на зоолозите, няма да повярват. О, погледнете там, господине, над онази полица, там е поставена неговата снимка… Симпатична муцуна, нали?… А този мъж с шапка и очила съм аз. Виждате ли го как ме гледа?… Когато съм с него, мога да не се опасявам от акулите, той ме пази като бавачка и ме предупреждава своевременно. Не можете да си представите колко интелигентен е този звяр, познавам много хора, които са по-глупави от него с поне четиридесет точки! Той никога не греши, идва само в понеделниците, средите и петъците. Понякога дори ми се струва, че разбира какво му говоря. Веднъж викнах на моя кормчия да ми подаде… Моля?… Да, да, извинете ме, разприказвах се… Но да, разбирам, че вие не сте дошли… Естествено, господине, вече преминавам към същността. Няма начин, днес Дик ще трябва да се забавлява сам. Може пък това да е полезно за него, смятам, че вместо да гони моята яхта и да се тъпче с шоколад, този мамин син трябва да си потърси някоя стройна и сравнително кротка делфинка. Макар че, от друга страна, може би по-добре е, че е ерген, понеже усещам, че когато се ожени, мошеникът ще кани и нея на пиршество, а аз ще трябва да се грижа за двойна порция. Фирмите-производителки на шоколад ще удвоят печалбата си в резултат на моята симпатия към този чревоугодник… Ох, извинявам се, прав сте, отново се отвлякох, кълна ви се, че повече няма! И така, вие искате да знаете… Сега, сега, да установим най-напред от какво да започна?… Да, знаех си, че точно така ще отговорите. На въпроса: От какво да започна? Хората като вас отговарят: от началото, особено, когато знаят какво е това начало. Но дали и вие го знаете? Ако смятате, че да, тогава защо настоявате да ви разкажа цялата тази история? Блъфирате или само искате да проверите подробностите?… Началото е теорията за кръга на времето. Познавате ли задълбочено теорията за кръга на времето?… Е, хубаво де, моля ви да не повишавате глас. Както желаете, господине, няма да задавам въпроси, а само ще отговарям на вашите. Прекъснете ме, ако нещо не разбирате. И така, ако трябва да стартираме от началото, трябва да започнем от кръга на времето. Съмнявам се дали сте чели „Ротацията на времето“, но сигурно сте чували за теорията на баща ми по радиото, телевизията или може би сте чели нещо за нея в печата. Доста се писа за нея, разпалили се бяха такива ожесточени спорове, че сам престанах да се ориентирам във всичко това. Най-вече — в специализираните издания, но също и във „Вашингтон пост“ и в „Ню Йорк херълд трибюн“ излязоха уводни статии на тази тема. Наистина, журналистите държаха най-много на сензационната страна на въпроса, нали знаете, господине, обикновено по учените се хвърлят развалени яйца, за вестникарите подобен номер е голяма работа, те просто дебнат такива аларми, но в същото време трудно може да се измисли по-добра реклама. Ен Би Си записа с баща ми две програми и дискусия върху книгата му… Тя бе четвъртата му книга. Старият беше физик, преподаваше в няколко висши учебни заведения и правеше различни изследвания, които обикновено специалистите остро критикуваха. Той се научи да танцува върху огъня на обвиненията и човек трудно можеше да го притисне до стената… Наричаха го алхимик, което на него изобщо не му правеше впечатление, въпреки че поради тази причина беше принуден непрекъснато да сменя работата си. Помня как се влачехме с майка ми по целите Съединени щати, също като първите заселници на Запад. А подир нас се влачеха журналистите и трупаха пари от налудничавите идеи на баща ми. Сред вещите си возехме кутия от телевизор, пълна с изрезки от вестниците. Още преди да тръгна на училище, помагах на стария да ги сортира и подлепва. Не знаех буквите, но големите заглавия с презимето на баща ми увличаха въображението ми. Буквите от това презиме бяха първите, които научих и запомних. Всички тези статийки, памфлети и сензационни бележки бяха дреболия, те представляваха само прелюдия към колосалната популярност, която спечели баща ми години по-късно, след публикуването на „Ротацията на времето“… Той беше споменал за първи път за кръга на времето във втората си книга. Казвам: споменал, защото там се съдържаха само отделни елементи на окончателната версия на теорията, която се роди по-късно. В тази книга баща ми правеше анализ на електромагнитните напрежения в кръга на Вернхорст и на произтичащите от тях възможности за изследване на зависимостите на времепространството. Още тогава той беше скицирал най-общо своята теория, но предпочиташе да не я публикува, преди да се е стабилизирал и да се е утвърдил в научния свят, за да си осигури по този начин неприкосновеност от страна на академичните авторитети, които добре помнеха неговите предишни „безотговорни номера“. Трябваше да се поутеши, да увеличи теглото и достойнството си, да изчака няколко динозаври на почтена възраст, негови закоравели врагове, да напуснат нашата грешна земя и да се пренесат в лоното на Великата неизвестна. Затова през следващите петнадесетина години той се занимаваше предимно с традиционна физика, направи няколко интересни открития и дори а-а да получи Нобелова награда. В действителност той се беше посветил на усъвършенствуване на теорията на кръга и на създаването на психофизически усилвател, основан на концепцията на Вернхорст… Междувременно майка ми успя да се помине, а аз пораснах, завърших университета и започнах да помагам на стария… Точно тогава, когато започнах да работя в неговия Институт, баща ми публикува своята нова теория в книгата под заглавие „Ротацията на времето“. Не знам колко време я е писал, може би през всички предишни години. Той живееше с нея, живееше с нея така убийствено интензивно, че едва ли забелязваше мен, майка ми и каквото и да било около него. Просто ни търпеше. Непрекъснато променяше съдържанието на книгата, правеше поправки, до последния момент допълваше таблиците и графиките. Дори на два пъти изтегли текста от печатницата и на коректури обърна с краката нагоре един от разделите, за което издателят му намали хонорара. Той забрани да се рекламира книгата му, преди да се покаже в книжарниците, това условие беше упоменато в договора. Трепереше от страх да не би някой да открадне идеите му от печатарските шпалти, та беше си вербувал в печатницата шпионин, „трето око“ — плащаше на един от печатарите да контролира отпечатването и да му донася за всичко. И постигна своето, впрочем, той винаги постигаше своето, беше като кръстоска между танк и най-упоритото муле на света. Книгата се оказа бомба, нейното избухване разтърси целия научен свят. Днес тя е вече библиофилска рядкост, имам предвид, естествено, първото издание, после имаше много други издания, дори излезе в джобен формат. Последваха конференции, срещи, дискусии в обкръжението на академични звезди в тоги. След експлозията в научните среди настъпи експлозия на рекламата в средствата за масова информация и — естественото последствие — популярността в мащаба на Мики Маус, само че популярност много по-кратка, като славата на спортиста. Вие помните ли, господине, кой спечели в Мексико златен медал в скока на височина?… Ясно, не помните, никой не помни, макар че от името на Фозбъри остана наименованието на стила Фозбъри флоп, което се използува и до днес. В скоби казано, Фозбъри беше мой идол, аз също тренирах скок на височина. Като хлапак направо го обожавах, а снимката му с автограф бях закачил в спалнята си, над леглото, но после тя изчезна някъде при поредното ни преместване. Фозбъри се казваше Дик, та затова кръстих с неговото име моя делфин. Дик скача почти четири метра нагоре, съумява да изтръгне от ръката ми шоколада, който държа, когато съм седнал на мачтата… Какво?… Да, да, връщам се към същността на въпроса. И така, както казах, баща ми беше като спортист. В същност, той си и беше спортист, умееше да печели. Спечели слава, но после тя започна да избледнява и ако не беше тази ужасна случка, вероятно името му никога повече нямаше да се появи на първите страници на вестниците… Днес го помнят само физиците. Но тогава, след публикуването на „Ротацията на времето“, той беше звезда и форсираше рекламата на своята особа и своята теория без каквито и да било скрупули. По онова време той можеше да си го позволи: беше престанал да бъде Медоус или алхимикът Медоус, беше станал професор Медоус, слава с международен авторитет. Можеше и същевременно — беше принуден. Беше принуден поради две причини. Първо, дългогодишните изследвания го бяха разорили финансово напълно, бяха погълнали цялата зестра на майка ми и наградите, които беше получавал за традиционните открития. Книгата, а още повече — вдигнатият около книгата шум, — му донесоха истинско състояние. По-важна беше обаче втората причина — баща ми искаше да вдигне около теорията си възможно най-голям шум, за да може да примами медиумите… Винаги имахме най-много проблеми тъкмо с медиумите. Не, не става дума за шарлатаните, обикновено те се разшифроват след няколко часа, понякога и след няколко минути. Проблемът е да се открият автентични медиуми, каквито се срещат извънредно рядко. Ставаше дума за ясновидци или поне за лица с предразположение към ясновидството, както и за лица, у които е наблюдавано функционирането на нещо, което може да се нарече генетична памет. Класически пример в случая е събитието, станало в нашата страна, от което баща ми живо се интересуваше. Впрочем, интересуваше се не само той, цели години това събитие беше в умовете на учените у нас и в Европа, особено в Германия. Именно — петдесет и четири годишната съпруга на един пастор от Ню Мексико, не си спомням как беше презимето й… момент, сега, може би… не, не помня! Във всеки случай, казваше се Мери, но тук името е съвсем без значение… И така, тази възрастна жена се оплаквала от упорито и силно главоболие. Била лекувана с какво ли не, но без резултат, в което няма нищо чудно, вие сам, господине, знаете каква стока са лекарите. След известно време уважаемият пастор загубил вяра в нашите ескулапи и решил сам да се захване с лечението. Той бил любител-хипнотизатор, ей така, за собствено удоволствие, но някой му подсказал, че хипнозата може да лекува. Е, и той хипнотизирал съпругата си. Тогава започнали да стават чудеса. При поредните хипнотични сеанси Мери започнала да говори на немски, макар че не знаела този език и никога не била си служила с него! Монолозите й били записани на магнетофонна лента и подложени на филологичен анализ. Оказало се, че нейният немски език е езикът от епохата на Бисмарк. Но не това шокирало учените, а резултатът от анализа на съдържанието на това, което тя говорела. При един от сеансите Мери заявила, че когато била на шестнадесет години и се наричала Гретхен Готлиб, била убита в гората, където чакала в каретата своя баща, кмета на града. Историята била проверена. Оказало се, че Мери действително произхожда от семейство на немски емигранти и че в това семейство около 1870 година се случило описваното нещастие — убита била шестнадесетгодишната Гретхен Готлиб. Този случай бил обясняван или по-точно — били правени опити да се обясни, именно чрез съществуването на генетичната памет, или пък, както казвали други учени, с паметта на вида, която позволява да се реконструират събития от почти древни времена, предавани от поколение на поколение чрез гените. Възниква въпросът как да се освободи тази памет. С хипноза? Били проведени многобройни експерименти с нищожен ефект. С медикаменти? Чрез психически упражнения, медитация, йога? Това е въпросът! Увлекателно, нали?… Че какво?… Че всичко това няма нищо общо?… Господине, вие благоволявате да се шегувате! Тези неща имат много близка връзка с нашия разговор, защото в крайна сметка баща ми беше този, който конструира психофизическия усилвател, който… Моля?… Уважаеми господине, имайте още малко търпение, вие самият поискахте да ви опиша събитията възможно най-подробно, а сега ме гоните като кираджийски кон… През цялото време се придържам прецизно към същността на въпроса, не бъдете нетърпелив. Разказах ви с подробности за случая с госпожа Готлиб, само защото той има съществено значение за разбирането на теорията на моя баща. Опитвам се да ви обясня нещата колкото се може най-просто, но ако те ви се струват твърде комплицирани, ще пристъпя към тях от друга страна. Ще поопростя това-онова, моят родител би се вбесил от подобно вулгаризиране, но по този начин всичко ще стане по-ясно… Хммм, как да… Уговорихме се да не задавам въпроси, но, надявам се, господине, ще ми простите това изключение от правилото. Искам да ви попитам дали някога ви се е случвало да се окаже, че познавате великолепно мястото, разположението на улиците и площадите, фирмите над магазините и околния пейзаж там, където сте се озовали за пръв път през живота си?… Вървите си по улицата на градчето, в което — абсолютно сигурен сте, — никога не сте били, не сте можели да бъдете, а знаете какво ще видите зад следващия ъгъл! Или сънувате този град, преди да го посетите за първи път. Същото е и с човешките лица. Наистина, съществуват двойници, а нощем жените така си приличат, като съседните кадри на филмова лента, ха, ха, ха, ха, ха, ха!… Извинявам се, прав сте, знам, че не сте дошли тук да се шегувате и знам, че работата е сериозна, просто се забравих. Но, съгласете се, че понякога се случва човек да види лице, което го заинтригува, и започва трескаво да рови в паметта си, получава се главоблъсканица, често безнадеждна. Тогава, ако не успеем да отворим подходящата вратичка в обраслата с плевели градина на паметта, прехвърляме отговорността за неразшифрованите асоциации върху някакъв стар филм или случайна среща преди години. А подобен отговор не винаги е истината. Проблемът за двойниците… Не бих искал да се разпростирам върху тази тема, още повече, че изследванията на баща ми върху двойниците завършиха с неуспех, заведоха ни в задънена улица, но това стана поради липсата на съответния брой идеални обекти, така наречените феномени, поради допуснати в течение на работата грешки. Обаче, мога да ви уверя, този проблем е изключително интересен! По едно време баща ми прекъсна изследванията, понеже се увлече да изследва връзката между еднояйчните близнаци. Поредният проблем, не по-малко интересен! Знаете ли, господине, ако единият от близнаците си счупи ръката, другият чувствува страшна болка на същото място, дори ако в същото време се намира на друг континент. Ако единият се разболее, и другият заболява от същата болест, ако единият умре от инфаркт, другият получава характерен пристъп и понякога се случва, че също умира… Събрахме такива специфични случаи около двадесет, а общо те образуваха мозайката на постамента под теорията на баща ми. Проблемът за секретите на човешката памет заемаше сред всички тези проблеми централно място. Именно тези улици, фирми, пейзажи, които някога вече си виждал… Вие не отговорихте на въпроса ми дали сте се сблъсквали с нещо такова през живота си, случвало ли ви се е такова нещо?… Ето, виждате ли! Това се случва не само с вас, подобни впечатления изживяват много хора, дори без голям риск да сгреша бих казал, че почти всеки. На младини баща ми сам на два пъти беше преживял подобно нещо и започна да разсъждава върху него, да търси причините. В своето търсене той тръгна по друг път, различен от пътя, който бяха избрали другите, увлечени преди него от тази загадка ентусиасти, и така стигна до своята теория за кръга… Сега ви моля да ме слушате внимателно, защото и ние стигнахме до най-важното. Ако искам да ви поясня всичко подробно, ще трябва да повторя не само цялата „Ротацията на времето“, но и резултатите от по-късните изследвания. Ще си спестим това, аз ще се постарая да говоря сбито, ще ви представя едно опростено описание и една проста мотивировка, толкова лапидарни, колкото е възможно… Впрочем, вече е… четири часът! Виждате ли, господине, как лети времето… Не сте ли гладен?… Тогава да пийнем нещо. Уиски или джин? Или може би… Както искате. В такъв случай се връщам към своя разказ. Основният въпрос гласи: защо кръг на времето? Отбележете, че всичко, което е съществено във Вселената, има кръгла или почти кръгла форма. Земята, движението на планетите, човекът също може да се впише в окръжност, още античните, а след тях, с още по-голямо увлечение, големите ренесансови творци са го правели, търсейки идеални пропорции и модули на човешкото тяло, най-вече — художниците и архитектите. В наше време с тези неща се забавляваше Корбюзие, това е известно… Правата линия ли? Дори децата знаят, че тя се изкривява в пространството, следователно, ако непрекъснато се закривява, ще образува затворена система, кръг… Моят баща, господине, отхвърли линеарната концепция за времето и пространството и прие за епицентър на своите разсъждения кръга на времето. Сама по себе си тази идея не е първооткривателска, понеже тази хипотеза върви по петите на човечеството може би от античността, обаче теорията на професор Медоус предполагаше точно начертано и детерминирано движение на единиците време по обиколката на кръга. Казано най-просто: баща ми твърдеше, че всеки момент или всяко събитие, реализирали се във времето, се повтарят многократно. Всичко не само е било, но и ще се случи отново, ще се повтори. На децата това може да се обясни най-елементарно с някакъв исторически факт. Например, че битката край Гетисбург, дори ако се е случила само веднъж, в бъдещето ще се случи пак, и то многократно!… Разбира се, съществуват доказателства в подкрепа на теорията, поне така твърдеше баща ми. Без съмнение сте чували за Деникен, онзи швейцарец, който издирва следи от представители на извънземни цивилизации на Земята. Той откри и публикува с много шум разни иконографски паметници от миналото, изобразяващи скафандри за космически полети, космически кораби и други подобни неща. Постави също много въпроси от рода на: в резултат на какво чудо древните хора са можели да преместват на големи разстояния каменни блокове, които съвременната техника не е в състояние дори да помръдне от мястото им? Деникен твърди, че всичко това, тези старояпонски фигурки в космически скафандри и тези каменни блокове, тежки по двадесет тона, са остатъци от супертехниката, която преди векове са донесли на Земята жителите на друга планета. Най-важното обвинение, което светът на науката отправи към Деникен, гласеше: ако скафандрите на иконографските паметници отпреди векове и хилядолетия приличат толкова много на използуваните от съвременните земни космонавти, това означава, че онези извънземни жители са приличали физически много на хората, а това е очевидна безсмислица. Обаче това обвинение олеква, ако се приеме теорията за кръга на времето. Защото баща ми интерпретираше другояче фактите, които привеждаше Деникен. Баща ми твърдеше, че някога хората са извършвали космически полети и са притежавали високо развита техника. И че сега този етап започва да се повтаря в кръга на времето… Разбирате ли, господине?… Както вече казах, представата за кръга на времето не е нещо ново в човешката история. Само че, за разлика от старите теории от този тип, мъгляво неопределени и избиващи на мистика, научноизследователският апарат в теорията на баща ми беше добре разработен. Теорията съдържаше точни математически детерминанти. Според нея — отново представено по най-прост и най-кратък начин, — честотата, с която се повтарят събитията, е право пропорционална на величината на диаметъра на кръга, умножен по коефициента на сгъстяване на така наречената основна, тоест, първична маса. Трябва ли да изяснявам това по-подробно?… Добре, тогава да продължим по-нататък. В „Ротацията на времето“ баща ми беше изложил своята теория толкова задълбочено и на професионално равнище, че някои раздели от книгата могат да бъдат разбрани само от специалистите. И специалистите — естествено — най-живо реагираха. Но достатъчно беше да се направят приличащи на това, което аз ви изложих, вулгаризиращи резюмета във вестниците, за да се заинтересуват от теорията и обикновените хора. Баща ми получаваше купища писма. Едни го наричаха шарлатанин, други — гений, както обикновено става в подобни случаи. За много хора той беше поредната сензация, нещо като чудовището от Лох Нес, но имаше и такива, които се бяха увлекли сериозно, подсказваха на баща ми идеи, разказваха му примери от собствения си живот… Знаете ли, господине, в Азия например най-голям интерес предизвика онзи раздел, в който баща ми обясняваше рейнкарнацията въз основа на своята теория. Впрочем, тук дори терминологията съвпада — един от най-големите ламаитски празници, при който церемонията се ръководи от самия Далай лама, се нарича Калахакра, което означава именно Кръг на времето. Азиатските теолози оцениха постиженията на баща ми в тази област като сензационни, което, разбира се, не значи, че приеха всичко с овации. Във всеки случай те бяха принудени да признаят, че неговият, както те го нарекоха, „западен поглед към рейнкарнацията“, е оригинален и заслужава внимание. Най-много не им хареса — отново ще цитирам, макар и може би не съвсем точно, — „че професор Медоус упорито свежда святата духовна промяна до математически формули, физически закони и геометрични фигури“. Това е свързано с онази част от теорията на баща ми, която твърди, че обиколката на големия кръг се състои от малки кръгове, чиито обиколки са съставени от още по-малки кръгове и така нататък. Най-малките кръгове представляват човешката екзистенция… Но не това е най-важното… Баща ми се интересуваше най-вече от основата, от най-големия кръг на времето, кръга на Вселената. За да може да изчисли точно диаметъра на този кръг и да установи дали живеем във втория оборот на този кръг или в… Моля?… О, не! Смятах, че ме разбрахте, когато говорех за Деникен! Именно тези исторически и предисторически паметници, които швейцарецът интерпретира като доказателство, че представители на извънземни цивилизации са посещавали някога Земята, баща ми интерпретираше като свидетелство за онази високоразвита техническа цивилизация на човечеството, която е съществувала по време на предишния период. Така че не може да се говори, че сегашният оборот е първи, поне… във всеки случай баща ми упорито поддържаше това мнение… Аз нямам установено мнение по въпроса, повтарям само схващанията на баща си. Той не знаеше колко оборота вече са извършени, но беше сигурен, че поне един е минал… И за да може да задълбочи познанията си в тази област и да изчисли диаметъра на кръга, баща ми се нуждаеше от медиуми. Преди издаването на книгата му беше трудно да открие добри медиуми, затова бързаше да я публикува, макар че в теорията му не всичко беше изпипано докрай. Той си даваше сметка за риска от публикуването на една незавършена окончателно хипотеза, но беше сигурен, че само популярността, която книгата щеше да му донесе, щеше да привлече към него и по-голям брой медиуми. Та старият търсеше хора, които биха могли да докажат някакъв факт на съществуване на генетична памет или медиуми-ясновидци, разчитащи миналото или бъдещето. Тези медиуми помествахме в кабината на конструирания от баща ми психофизически усилвател и им давахме рисунка, изпълнена с кръгове с различна големина и нарисувана от лицето, чийто живот, минало и бъдеще медиумът трябваше да разчете. Проводниците, които свързваха главата на медиума с измерително-контролния апарат, също изобретение на баща ми, пренасяха на екрана подлежащото на измерване напрежение на реакцията на мозъка. Съответните данни подреждахме в таблици, въз основа на които щяха да бъдат направени изводите… Нямате представа, господине, каква каторжна работа беше това. Баща ми беше приел, че на първия етап база за правене на изводи може да бъде изследването на минимум тридесет медиума с подходящи способности. Но откъде можехме да вземем такива парапсихологични феномени?… В течение на първите две години изследвахме дванадесет души, като изхвърлихме зад прага стотина мошеници. Девет от тези дванадесет души бяха жени, но този медиум, който вас ви интересува, беше мъж. Медиум номер тринадесет… За него ни уведомиха по телефона, обаждаха се анонимно, някакъв тип, който не искаше да се представи. Съобщи на баща ми за някакъв хипи на име Андерсон. Каза, че младежът кисне в кръчмата „Блу Мун“ в Детройт и чете съдбата на хората, след което остави слушалката. Подобни обаждания по телефона имаше много. Общо взето, звъняха разни шегаджии или мошеници, най-често първите. Бяхме много резервирани по отношение на тези обаждания и не им гласувахме доверие, но — повярвайте ми, — винаги ги проверявахме! Тези справки струваха ужасно много пари и време, но баща ми се страхуваше да не пропусне някой случай. Казах ви — трябваха ни най-малко тридесет! В случая, за който говоря, бяхме двойно резервирани. Хипи! И при това — наркоман! Те всички разчитат миналото и пътуват в бъдещето, възнесени по своите сини ливади. Достатъчна е една порция ЛСД или няколко дръпвания от цигарата с марихуана… Какво?… Да, да, през цялото време говоря за него. Доведохме го в института и му обещахме голяма пара̀, ако отговаря на изискванията. И какво да ви кажа — оказа се фантастичен! Баща ми беше във възторг, никой от медиумите, с които се беше занимавал дотогава, не беше проявил такива способности, каквито притежаваше този хлапак… Беше на двадесет и три години. Русоляв, окосмен и по гърба, с винаги широко отворени очи, нали знаете, перманентно отсъствуващ. Очевидно беше, че хич не му пука за нас, но му бяха необходими пари за наркотици, та послушно се съгласяваше на всичко. Говореше с тих, хрипкав глас, на южен диалект, някак си пренебрежително, като че ли против волята си, странно меко и ритмично, приличаше на говорещ робот. Но това, което говореше, беше феноменално! Както винаги, старият започна от самите нас. Това беше станало ритуал. За начало му подаде лист с кръгове, надраскани от секретарката му Кейт. Андерсон седеше в кабината и държеше листчето в молитвено свитите си ръце. Не го гледаше, започна да говори след около една минута… Баща ми беше на седмото небе! Андерсон разказа за няколко случки от живота на Кейт, повтори няколко разговора, които тя беше водила с баща ми, дори описа белега на левия й крак. Той никога не беше я виждал, не беше се срещал с нея и едва ли е можел да научи нещо за нея по нормален начин. Разказваше също и за баща й, за дядо й, за прадедите й, все по-дълбоко във времето, за което копнееше моят родител. Попитахме Кейт истина ли е… Тя самата знаеше за прадедите си по-малко, отколкото Андерсон, но това, което знаеше, съвпадаше идеално!… След това оставихме Андерсон да си почине. Помолих баща си да опита с мен. Съгласи се. Нарисувах тридесетина кръга. Андерсон беше гениален, четеше в живота ми като в отворена книга. Когато стигна до моята среща преди няколко нощи с Бети, една колежка от университета, извиках: стига! и изключих усилвателя. Баща ми не само че не се ядоса, а започна да се смее. Заплаши ме с пръст и рече: безсрамнико! Бъди щастлив… С това завършихме първия ден. Андерсон беше изчерпан, а се оказа изключително ценен, за да можем да си позволим да излагаме на опасност здравето му, пресилвайки го. Отложихме по-нататъшните експерименти за следващия ден. С баща ми установихме списъка на няколко души, наши близки познати и приятели, които щяхме да включим в бъдещите изследвания. Нали разбирате, господине, това, което правехме с Андерсон през първите дни, беше не толкова научна дейност, колкото проверка на личността и способностите му, а за целта ни бяха необходими познати хора, иначе нямаше как да проверяваме дали говори истината… И така, няколко души ни дадоха листчета с кръгове. Сред тях беше и листчето, което Гледис беше нарисувала… Вие вероятно знаете, че Гледис беше моята мащеха? По-млада от мен! Баща ми се ожени за нея няколко години след смъртта на мама. Запознал се с нея на някакво парти… Просто невероятно — тя била „зайче“ в клуба „Плейбой“, да не повярва човек! А моят дъртак никога не беше ходил в такъв клуб, никога не беше виждал „Плейбой“, да не говорим за евтините порно издания, в които има снимки на такива момичета, можеше да се очаква, че ги презира. Изобщо, изглеждаше, че жените не го интересуват и сигурно наистина е било така през годините, когато работеше върху „Ротацията на времето“. Той живееше само с книгата, почти не забелязваше майка ми, тя му служеше за готвене, за да ме възпитава мен, за уреждане на дребни проблеми… Но после, след нейната смърт и след успеха на „Ротацията на времето“, когато стана солиден професор и VIP, и когато си отдъхна от напрежението през последните години, започна да му липсва мадамата. Спомни си или може би организмът с отпуснатите нерви му припомни, че е мъж. Беше ясно като бял ден, че първата, която му се пробута, ще има колосален шанс. По някаква случайност му се пробута Гледис, малка, евтина мацка, на която й се беше приискало да преспи с прославения професор Медоус! В началото тя и хабер си нямаше, че той иска нещо повече, че и откъде да го има?… Не можеше дори да мечтае за брак с него, просто не й минаваше през ум… После я хвалеха колко интелигентна, по-скоро — колко хитра, била, та така бързо забелязала, че чудото е възможно. Той нямаше нито време, нито желание да се шляе из клубовете, нему му беше нужно съблазнителна жена в къщи, да му е под ръка нощем и да играе ролята на госпожа професорша Медоус денем, когато се наложи. Осъзнавайки ситуацията, тя разигра партията безпогрешно и постигна максимума на възможното — доведе го до амок, накара стария глупак да се влюби в нея!… Впрочем, нямаше нужда чак толкова да се изсилва. Краката й бяха дълги като Емпайър стейт билдинг, а бюстът й — като на Ракел Уелч — достатъчно е, нали? За него беше достатъчно да откачи… Но да се върнем към онзи експеримент. Никога няма да забравя този ден — беше десети юли, най-напред дадохме на Андерсон листа с кръговете на доктор Дейвис, един приятел на баща ми, и едва след това листчето на Гледис. Всичко, казано за нея, съвпадаше идеално. В един миг прескочи към прадедите й, няколкостотин години назад, а после се върна към съвременността и тогава започна едно!… Той описа стаята с розови тапети и огледален таван — това беше спалнята на стария и Гледис. Описа я подробно. Когато спомена, че на нощното шкафче има календар, аз го попитах коя е датата на него. Отвърна, че четвърти юли тази година, значи — седмица по-рано… Андерсон говореше толкова изразително, че просто виждахме с очите си описваната сцена. Гледис влиза в стаята, последвана от някакъв млад и висок мъж, мургав, облечен в спортна риза, дънки и сандали. Южен тип, келнерско-италиански, класически жиголо от категорията на онези, които живеят в безкраен празник между морето и спортната кола и си изкарват прехраната, като ухажват богатите момичета на произволна възраст… Андерсон говореше както винаги безстрастно, изплюваше подробностите бавно и равномерно, като компютър. Ужасно беше да се слушат тези думи, изричани с безчувствен, нечовешки глас. Погледнах баща си — беше пребледнял, станал бял като хартия, ръцете му трепереха. Помислих, че ще прекъсне медиума, че ще изключи усилвателя, но той — не. Искаше да изслуша всичко, до край. Измъчваше се, но се държеше. Това беше мазохизъм. Страшно го болеше, но поглъщаше, всмукваше чутото, сякаш то го упойваше. Лицето му дори не трепна, само очите му се присвиха и дишането му се учести… Когато Андерсон свърши, баща ми изхвръкна от лабораторията. Без да каже нито дума. Вие знаете какво се случи по-нататък, всички знаят… Вестниците побесняха от радост, отново в течение на няколко седмици името на професор Медоус пулсираше с големи букви на първите им страници… Тогава старият подкарал колата направо към къщи… Не… не съвсем директно. По пътя се отбил да купи револвер и шест куршума. Заварил я да се пече на слънце в хамака… И веднага изстрелял всички куршуми в устата й, именно в устата й… Може би ако… Но не, мисля, че той би я убил във всеки случай. Когато той изслуша, а по-точно — видя, тази сцена с жиголото, понеже той имаше невероятно въображение, мозъкът му преобразуваше буквите и звуците в цветни картини по-бързо и по-ефектно от повечето хора — почувствува се опозорен и унизен и цялото негово колело на времето изпадна от оста си, изтърколи се, разбирате ли? Обхваналата го натрапчива мисъл потискаше всички други. Пред очите му стоеше само гнусната сцена… Стрелял като луд, дори след като тя била вече мъртва. После поискал да стреля в себе си, но куршумите свършили. Седнал в креслото, изчерпан до дъно и забил поглед в тавана. Когато дошли ченгетата, тръгнал с тях като навита на пружина кукла. Нищо не казвал, не отговарял на задаваните въпроси, усмихвал се на всеки, който се обръщал към него, и мълчал…

В болницата на затвора получи инфаркт. Нямаше шансове да преживее, това беше третият му инфаркт… Да, никой не знае кога ще дойде краят му. Човек е изпълнен с надежда и вяра във възможностите си, не очаква нищо лошо, излъчва жизнена радост, перчи се и вярва в късмета си, който ще го закриля вечно. Само другите умират, за нас смъртта е нереална, не мислим за нея. Тя се отнася към ближните ни, за нас — не. Но тя идва, скъпи ми господине, по-рано или по-късно, пада внезапно, като ястреб, отнема ни мисълта и оставя само празна телесна обвивка като изпразнена кофа за смет. Банална фраза, нали?… Най-мрачната банална фраза на света. Искаме да живеем, да се носим безкрайно дълго по обиколката на нашия кръг на времето, а изведнъж… В същност, какво става с това време?… Ами че то вече се смрачава, часовете бягат като побесняла хрътка! Нищо чудно, при нашия толкоз приятен разговор, нали, мили ми господине?… Цялото ви търпение се е изчерпало ли?… Крайно време е да свършвам?… Умолявам ви да не крещите, господине, аз и без друго вече свършвам и при това ще говоря почти само за свързани с вас проблеми, така че би трябвало да се заинтересувате! Преди това обаче трябва да си пийна нещо… Е, така е по-добре… Странно, измина половин ден, откакто нахълтахте тук, защото другояче не бих могъл да нарека вашето нахално настояване да разговаряте с мен на четири очи, а аз не се чувствувам уморен!… Е, добре, за какво говорехме? За това, че смъртта идва неочаквано, често — тогава, когато сме убедени в поредния успех, когато ни се струва, че сме подскочили много високо и ще покорим летвата на рекордна височина. Но не всичко може да се прескочи, човек трябва да притежава умение хладно да оценява собствените си възможности. Иначе губи, драги ми господине… Дик например никога не скача за шоколада, ако вижда, че той е на непостижима за него височина. Трябва да се постъпва като него, онзи, който не го прави, се излага на неприятности. Да вземем за пример теб, приятелю… Ти дойде тук, убеден, че, както се казва, съм ти паднал в ръцете. Направи голям скок и увисна над летвата, която в случая беше нашият разговор. Но от другата страна не винаги има мек дюшек… За да не удължаваме излишно тази трагикомедия, ще премина към истинската същност на въпроса. Ще бъдеш неимоверно учуден, приятелю… Моля?… О, не, не мога да се съглася с това. Става дума за трагикомедия и ей сега ще го докажа. Комедия имаше и тя вече свършва, понеже всяка игра трябва да има край, докато трагедията наближава с приближаването на звездите, тъй като трагедията обича да се облича в одеждите на тъмнината… Но да приключим с псевдопоетичните метафори, да преминем към конкретните факти… Ще бъдеш изненадан, приятелю, от това, което сега ще ти кажа: познавам те от една година!… Да, точно от единадесет месеца. С други думи, запознахме се един месец след като семейството на Кейт ти възложи да издирваш момичето. Наблюдението беше двустранно. Ти се ровеше във всичко, свързано с баща ми и мен, а моите момчета наблюдаваха теб и работата ти и ти пробутваха измислени истории и документи, подготвени от мен. Не им беше трудно да открият, че преди да станеш частен детектив, си бил шантажист. От мига, в който научих този факт, бях спокоен, макар че ти беше сменил името и документите си. Можех да си играя с теб без каквито и да било опасения, защото знаех, че ще дойдеш тук, преди да представиш трофеите си на своите работодатели… На практика твоите доказателства бяха невероятни глупости, ти научаваше само онова, което аз исках да знаеш. Едва сега ще научиш истината. Кейт ми помагаше да отстраним Гледис, аранжирайки мистификацията с Андерсон. Кейт го откри. Но след смъртта на стария и Гледис тя стана нагла, започна да иска прекалено много… Прекалено много пари и — брак! Сам ще се съгласиш с мен, че не можех да се оженя за съучастничката си в престъплението, нима после бих могъл да спя спокойно?… За да мога да спя спокойно, трябваше да я премахна… Преди нея Андерсон го беше сполетяло същото. Той беше начинаещо актьорче, купихме го за хиляда долара. Изигра гениално ролята си на фантастичен медиум!… Не можа да откриеш и следа от тях, приятелю, но ти нямаш никаква вина за това, просто не можеше. Дори най-сръчната полиция на света не би могла да го направи. Дори труповете, които мафията зазидва с бетон в основите на небостъргачите, теоретично могат да бъдат открити, но не и Кейт Браун и Фил Андерсон… Ако си спомняш, в началото споменах, че Дик е моят любимец номер две. Тогава ти не ме попита кой е любимецът ми номер едно. Ако ме беше попитал, може би инстинктът ти щеше да те предупреди и ти щеше да се опиташ да се чупиш от моя дом без разговори, или поне нямаше да се държиш така самонадеяно и арогантно с мен. Впрочем, едва ли нещо щеше да се промени… И така, моят любимец номер едно е Мет. Мет е акула. По-малка от онази, която си гледал във филма „Челюсти“, но с не по-малък апетит. Срещаме се при скалите около южния нос на залива. Сигурно ме обича, мисля, че би ме изхрускал с удоволствие… Обожава хората. Пещерата му е там някъде и той доплува винаги, когато усети кръв… Сега разбираш ли, приятелю?… Пълзиш по петите ми от една година, без да забелязваш, че аз ти подхвърлям примамките, аз. В крайна сметка, както и очаквах, допълзя до дома ми и започна да ме плашиш. Ти смяташе, че с шантаж ще измъкнеш от мен повече, отколкото ще ти заплати семейството на Кейт… С тази цел и не ги информираше в течение на издирването… Сбърка! Като не сподели с тях подозренията си относно мен, ти не се подсигури и… Какво, какво?… Пак грешиш, приятелю, не ме плаши, няма с какво да ме плашиш. Аз не съм толкова недосетлив, за да не се надявам, че преди да влезеш в пещерата на лъва, ще оставиш кратка информация с името и адреса ми у някой доверен човек. Ти остави дори две. Една у нотариуса, другата — у приятеля си. В последно време нотариусът си имаше финансови проблеми, но ние му помогнахме да ги преодолее, при условие, че ни предаде твоя плик срещу чек и две обещания: че ти повече никога няма да се появиш при него и че самият той няма да загине в нещастен случай през следващите двадесет и четири часа. Затова пък твоят приятел нямаше късмет. Не само че не искаше да ни даде плика, но се опита и да те уведоми за това, че искаме да го получим. Горкият човек… днес сутринта се спъна, падна в морето и попадна на Мет… Потиш ли се, приятелю?… Нощите в последно време са безобразно горещи. Но да се върнем към същността — ти си гол, скъпи мой Пинкертон, бронята ти е смъкната. Аз съм ти благодарен, че дойде тук с тази своя забавна арогантност. Съвсем не беше необходимо да ти разказвам историята на моя баща и историята на своя живот, но това ме забавляваше. Забавлявах се да се правя на човек, натикан в задънена улица, и да гледам как ти, който не беше дошъл тук да се шегуваш, се превръщаш полека-лека в арлекин… Когато човек има толкова много пари, че да не се налага да работи, почва да скучае и започва да търси с какво да разнообрази живота си. Може би разказът ми беше малко уморителен, прекалено дълго го разтягах, но имах конкретна цел. Ето, че се смрачи. Дори ако някой те е видял как пристигаш в дома ми, сега ще те съзре как си отиваш, жив и здрав зад кормилото. Нали знаеш, нощем всички котки са черни… Само ще трябва да заемеш дрехите си на едно от моите момчета… Морис се казваш, нали? Та, послушай, Морис, ще ти дам един съвет. Хората се делят на тарикати — умни и глупави, предпазливи и непредпазливи, късметлии и кутсузлии и. Ти си от втората, а аз — от първата категория. Наистина, късметът и кутсузът са ирационални фактори… Моят късмет се основаваше на това, че баща ми реагира така, както аз предвиждах, макар че по принцип можеше да реагира другояче или нещо да му попречи да извърши престъплението… Но и на късмета трябва да се помага… Ти наистина си работлив и упорит, с една дума — добър детектив, но на този ужасен свят не е достатъчно да си добър — печелят само много добрите. Аз съм от тях… Работливостта и упоритостта, които притежаваш, Морис, не водят към успеха. До успеха води липсата на скрупули и съвършеното лукавство. Вземи присърце моите думи и приложи тези принципи през следващия си живот, когато се осъществи твоята рейнкарнация. Ако изобщо се осъществи, не съм абсолютно сигурен в това… Аз не се и опитах да я постигна, би трябвало да продължа изследванията на баща си, да положа каторжен труд. А аз съвсем не държех на работата, човече, повръща ми се, като си помисля за работа! Държех само да получа мангизите на стария и да преживея живота си в танци на слънчевата му страна. Известно ми беше, че с това свое сърце баща ми няма да го кара още дълго. И какво, трябваше да оставя оная проститутка да заграби цялото състояние, което той щеше да остави? Щях да бъда последен глупак и после щях да плащам през целия си живот за тази глупост. Животът е само един и не си струва да чакаш той да се повтори на кръга на времето. А пък и ако ще се повтори, нека се повтори сладък и златен, без пот!… Ще ти кажа нещо под секрет, Морис. Аз наистина вярвам в кръга на времето и в неговите по-малки кръгове по обиколката му. Всичко се повтаря. Животът непрекъснато се повтаря, помага му човешката глупост и подлост… Аз избрах второто, то е по-доходно… Баща ми — напротив… Кръг на времето! Старите, шестдесетгодишни глупаци като баща ми винаги попадат — и ще попадат — в лапите на „зайчета“ като Гледис. Така е било от сътворението на света… И това, Морис, е най-добрият пример в подкрепа на теорията на професор Медоус, бог да го прости… Умори ли се, Морис?… Видът ти не е много добър… Накрая ще се забавлявам малко в ясновидство. Ще ти разкажа една историйка, една от многото, които ще се повтарят в кръга на времето. На всеки там милиони, може би дори — билиони години, един тип, който се смята за голям тарикат, ще поисква да шантажира друг тип, който е наистина тарикат. Ще пристига в неговата вила в Майами, оставяйки предварително събраната информация в доверени ръце, за да бъде в безопасност. Тогава онзи, вторият, преструвайки се на уплашен, ще се забавлява, като разказва на първия за теорията на професор Медоус, а когато завърши разказа си, ще натиска с крака си копчето под масата. Тогава в стаята ще влиза „горилата“ на втория и ще постави револвера си на двадесет сантиметра от главата на шантажиста, така, както сега Джери държи дулото зад тила ти. И знаеш ли какво ще става после?… След изстрела момчетата на Медоус-младши ще напъхват тялото на бунака в найлонов чувал и ще го закарват далече в морето, при скалите, край които живее старата акула Мет… Интересно, Морис, колко пъти ще се повтори това на кръга на времето?