Артър Селингз
Формула в бяло

Колата се разтресе и спря напреки на пътя. Флетчър се отпусна за миг, възприемайки случилото се. Досега не бе блъскал човек, но не му беше нужен опит в това отношение, за да разбере, че когато колата се движи със 120 километра в час и в светлината на фаровете й се появи някой, този някой вече не се нуждае от първа помощ.

Потегли на заден ход и спря встрани от пътя. Краката му трепереха, когато слизаше, за да разгледа пътя. Широки и черни, следите от гумите се открояваха на лунната светлина, проточваха се стотина метра назад и изчезваха в нощния мрак. Реалността на гледката грубо го върна към действителността и Флетчър побягна назад, към края на следите. И изведнъж спря.

Следите наистина свършваха, още по-черни и заплашителни, на мястото, където той с всичка сила бе натиснал педала на спирачката. И… това бе всичко. Нито следа от кръв или разкъсано на парчета тяло, нищо от това, което очакваше. Дойде му на ум, че може би колата бе влачила тялото и се обърна да провери догадката си, но веднага съобрази, че в такъв случай щеше да забележи следи по пътя. Едва сега си даде сметка, че не бе почувствувал никакъв удар при катастрофата. „Навярно не се и усеща при тази скорост“ — помисли си той, докато внимателно оглеждаше мрака, очертан от дърветата край пътя.

Все още си мислеше за силата на удара, който навярно бе отхвърлил жертвата надалеч, когато някакво движение в храстите до пътя привлече вниманието му. Нещо се раздвижи за миг в петно от лунна светлина и пълзейки изчезна зад ствола на дебело дърво. Флетчър потръпна и се опита да си внуши, че греши: блъснатият по някакво чудо не беше загинал, движеше се… ето какво бе видял. Но не можа да си повярва, много ясно бе видял: змия, и то голяма. Колкото питон. А на хиляди километра наоколо такива големи змии нямаше.

Раздвижи се предпазливо, опитвайки се да не мисли повече за току-що видяното и да продължи търсенето на пострадалия. В края на краищата, ако от някоя зоологическа градина в този район бе избягал питон, това не го засягаше… най-вече сега. Но някакъв инстинкт, по-силен от разума, го поведе към дървото, Флетчър беше психиатър. Или наистина бе видял питон, или пък имаше халюцинации. Трябваше да знае. Внимателно заобиколи дървото.

— Добър вечер. — Един човек излезе от сянката.

Флетчър подскочи.

— Кой сте Вие? — попита той глупаво.

— Наричам се Левис — отвърна другият. — Живея в Сандервил, на четири километра напред по пътя.

— Какво правите тук? — Гласът на Флетчър трепереше. Той беше прегазил човек…, а нямаше и следа от тяло. Вместо него бе видял една огромна змия в област, където изобщо нямаше змии. И сега, мълчаливо и безгрижно, сякаш прекрачваше прага на къщата си, този непознат се появи от нощния мрак.

— Просто малката ми вечерна разходка. — Непознатият се усмихна бегло. — Свикнал съм. — После, също така леко, както се бе и усмихнал, смръщи вежди. — Защо?

— Нищо ли не чухте? Преди около пет минути блъснах някого на пътя.

Човекът сви рамене:

— Зад горичката се намира железопътна линия. Току-що отмина някакъв товарен влак.

Беше истина, Флетчър долови шума на отдалечаващата се композиция.

— Но не видяхте ли един… — Той замълча, внезапно смутен от мисълта, че ще го помислят за луд. Все пак имаше възможност да провери. Заобиколи дървото и се намери на открита площадка. На нея не можеше да се скрие нищо, още по-малко такава голяма змия, каквато бе видял… или му се беше привидяла. Очевидно беше, че другият мъж нищо не бе видял, иначе щеше да спомене нещо.

„Привижда ми се“ — заключи Флетчър без особено вълнение. Отлично знаеше на какви причудливи игри е способно човешкото въображение под въздействието на силен шок. Освен това трябваше да намери пострадалия. Обърна се към непознатия, който го наблюдаваше с любопитство.

— Бихте ли ми помогнали? — запита Флетчър и се върна на пътя.

Непознатият го последва. Разгледаха внимателно банкетите на пътя на десетина метра от мястото на катастрофата, но без никакъв успех.

— Сигурен ли сте, че наистина е имало катастрофа? — запита Левис.

Флетчър го погледна студено:

— Виждате ясно следите от гумите.

Човекът кимна:

— Да, но това не доказва, че е имало катастрофа. Лесно може да се сгреши на лунна светлина и преплитащи се сенки на дървета…

— Може би — промърмори Флетчър.

Припомни си силуета, изскочил пред колата… не, не приличаше на сянка на дърво. Във всеки случай едно нещо се налагаше, дори да не намереше никакво тяло.

— Така или иначе, ще съобщя за произшествието в Сандервил. Аз…

Млъкна, припомняйки си нещо. Човекът бе казал, че живее в Сандервил, на четири километра напред. Не назад или вървейки по пътя.

Напред. Това означаваше, че непознатият знае посоката на движение на Флетчър. Знаеше ли наистина? Дали преумореното съзнание на Флетчър не отдаваше прекомерно значение на един случаен израз? В същност, беше му все едно.

Погледна непознатия в очите:

— Бих желал да дойдете с мен в качеството си на свидетел — В следващия миг вече се проклинаше. Трябваше просто да му предложи да го откара. Човекът изглеждаше възмутен.

— Но аз не съм бил свидетел. Казах Ви, че…

— Въпреки това — Флетчър го хвана за ръката, — … ако това не Ви затруднява.

Левис се помъчи да се освободи и навярно щеше да успее. Беше нисък и силен.

„Но аз съм висок и силен“ — мислеше Флетчър, докато изведнъж почувствува, че вече не държи нищо. Ръката, в която се бе вкопчил, се огъна и после, в един толкова кратък миг, че Флетчър не разбра какво става, се превърна в нещо безформено. Пред него стоеше друго същество, един елен, готов да побегне.

Разумът го напусна мигновено, остана само страхът, който го тласна към елена. Животното отново се превърна в човек, който се опита да го удари, но Флетчър се дръпна и ударът го засегна по ухото. Усети болка, но не и замайване, докато собственият му юмрук се забиваше в слънчевия сплит на другия. Очите на непознатия се облещиха смешно, докато отчаяно се мъчеше да си поеме въздух. С още един кос удар в челюстта Флетчър го събори в безсъзнание, без да му оставя време за други превръщания. Все още дишайки тежко, той се загледа в неподвижното тяло. Някъде изкряка кукумявка и Флетчър изведнъж си даде сметка за налудничавостта на положението… изправен до един човек в безсъзнание, в очакване той отново да промени формата си! Но този път създанието не се промени. Каквато и да беше странната способност, която притежаваше, тя не се проявяваше сега, когато беше в безсъзнание. Каква беше тази способност? Хипнотизаторска? Флетчър не знаеше, но сега поне си бе възвърнал увереността, че сетивата му функционират нормално. Наведе се, взе мъжа на рамо и го отнесе до колата. Постави безжизненото тяло в багажника и го заключи. Преди да тръгне, разгледа предницата на автомобила. Нямаше никаква следа от удар. Сви замислено устни, седна на мястото си и подкара колата. През Сандервил премина без да спира. Нищо не му даваше основание да мисли, че в компетенцията на полицията влизат същества, които изглеждат способни да променят формата си по желание. Още по-малко основание имаше да мисли, че той самият може да се занимае с подобно същество… но поне можеше да направи един опит.

Съществото, проснато на дивана, промърмори и се раздвижи. Флетчър, който не беше седнал по-далеч, отколкото ако се касаеше за най-обикновен пациент, се наклони напред. Очите трепнаха и се отвориха, съществото спря невиждащ поглед в лампата над него, после погледна Флетчър.

— Тук сте на сигурно място — бързо и тихо каза Флетчър, замълча и продължи по-твърдо: — Вратата е заключена, а прозорците са снабдени с щори.

Безпокойството, трепнало за миг в очите на съществото, се превърна в злобно примирение. То седна, разтривайки челюстта си и попита:

— Къде се намираме? В полицейски участък ли?

— В моя кабинет. Аз съм психиатър. Вие ме уплашихте ужасно тази нощ, като се хвърлихте така пред колата… независимо от станалото после. Доведох ви тук, за да чуя обясненията ви.

— Значи сте разбрали нещо?

— Не е необходима особена проницателност, за да разбереш, че когато вместо тялото на блъснат човек виждаш огромна змия, после жив човек, който се превръща в елен и след това пак в човек, става нещо. Нещо толкова безсмислено, колкото например мисълта, че човекът, който се превръща в змия и елен, променя формата си само при смъртна опасност, както би постъпил всеки обикновен човек, вдигнал ръка да се предпази от удар. Така ли е?

Човекът кимна мрачно с глава. Флетчър почака и после произнесе бавно:

— Въпросът е да се знае… какъв вид човек сте?

Непознатият седеше, привел рамене, с поглед закован в земята.

Когато чу въпроса, вдигна очи и погледна меланхолично Флетчър.

— Не зная.

У Флетчър се зароди усещането, че непознатия говори истината и той на свой ред го погледна дружелюбно.

— Ще имате ли нещо против, ако се опитам да ви помогна?

Непознатият се усмихна горчиво.

— Не мисля, че е възможно. Но съм в ръцете ви.

— За бога, не съм и помислял да ви задържам насила. Работата може да се проточи и не бих могъл да ви държа под ключ, освен това, ако не сте уверен в добрите ми намерения, тази ваша способност… би могла да се уплаши и да стане доста опасна.

— Възможно е, наистина. Ако се опитате да направите случая ми публично достояние.

Флетчър избухна в смях.

— Та кой би ми повярвал?

Другият също се засмя, кратко и сякаш против волята си.

— Никой, предполагам. — И отново стана сериозен.

— Ако знаехте какво е да си… както съм аз, Вие…

— Всички имаме своите странности, зависи само от каква гледна точка ги разглеждаме — промълви Флетчър, наблюдавайки израза на непознатия. — Съжалявам! Звучи банално, но въпреки това можете да ми имате доверие!

— Много добре. Аз самият не успях да намеря разрешението, така, че рискът си остава за ваша сметка.

— Приемам — отвърна Флетчър с писалка в ръка. — Името ви?

— Джон Левис. — Той се усмихна. — Или Бил Смит, или Фред Джон. Избрах си Джон Левис.

— Разбирам. И останалото ли ще бъде чиста измислица?

Левис сви рамене.

— Няма много за измисляне. В средата, в която съм се развивал, не се задават много въпроси. Във формулярите е записано, че съм на двадесет и осем години, роден в Аляска, което е достатъчно далеч, за да имат хората желание да проверяват.

— Следователно амнезия. Но за останалото нека бъдем наясно. Кога и къде точно се намерихте без име и памет?

— В Орегон. Там по това време се строеше нов град. Някакъв работник ме намерил в една горичка.

— В каква форма бяхте? Боже мой! Искам да кажа…

Лицето на Левис трепна в усмивка.

— Добре. За да отговоря на въпроса ви, ще ви кажа, че бях в същия вид, както сега, в добро физическо състояние, но бях направо жалък. Не можех да говоря английски.

Флетчър вдигна вежди.

— И кога се възвърна способността ви да говорите?

— Не се е възвръщала.

— Искате да кажете, че сте учили всичко отново и изцяло?

— Точно така. Само че не мисля, че наистина е било отново.

— Преди колко време беше това?

— Приблизително преди три години.

Флетчър записа само една дума: „Интелигентен“. И наистина Левис говореше безупречно.

— И какво стана по-нататък? Как се справихте?

— О, не беше трудно, защото единственото, от което се нуждаеха там, беше здрави ръце. Чувствуваше се сериозна липса на работна ръка, така че след две години имах спестена нелоша сума и дойдох в тези краища, за да се опитам да разбера кой съм, ако е възможно.

— Смятате, че сте роден в тази област.

— Не, по-скоро там, където бях, нямаше достатъчно книги. А трябваше да чета, за да намеря евентуално обяснение. Занимавах се с психиатрия, медицина, фолклор, митология, окултизъм и какво ли не още.

Погледна към Флетчър, който си записа още нещо.

Но резултатът беше нулев.

— Вашата… хм… способност беше ли се изявила вече?

Другият го погледна предпазливо и Флетчър добави бързо:

— Ако се касаеше само за амнезия, щяхте да се обърнете към някой мой колега, нали?

Левис се отпусна, подозренията му отстъпваха пред уважението, което му вдъхваше проницателността на психиатъра.

— Да, тази способност, както казвате… случи се на строежа, работех там от шест месеца. Кранистите бяха окачили една греда лошо, откачи се откъм единия си край. Знаете ли, доста ужасяващо е да видиш как към теб лети и се огъва във въздуха една стоманена греда, разбива скелето над главата ти и… Първото нещо, което си спомням след това бе, че се намирах в съседната горичка, треперех целият и ми се струваше, че съм паднал, защото главата ми бе ниско над земята. Но стоях на краката си… на четирите си крака! Те бяха жълти, а имах и опашка, чувствувах я да бие, докато изпод един храст наблюдавах суетнята около произшествието. Бях се превърнал в пума. Ей така. Разбрах, че опасността е преминала… и отново се преобразих в човек. Върнах се на работното си място. Никой не ми обърна внимание. Всички бяха разтревожени от случилото се. Трима души бяха ранени. Един работник каза, че било странно и, че би могъл да се закълне, как видял… — Той млъкна и разтърси глава.

— Имаше само още един случай. Веднъж, докато плувах в едно езеро, си дадох сметка, че съм се отдалечил твърде много от брега. Почувствувах се застрашен и се превърнах в риба.

Флетчър довърши изречението, което пишеше, и вдигна глава.

— Тези превръщания са се случвали винаги в кризисни моменти, както тази вечер. А опитвали ли сте някога да се метаморфозирате съзнателно?

— Не се получава — отвърна Левис. — Изглежда само рефлексно.

— Така си и мислех — промърмори сърдито Флетчър. — Казахте, че сте чели книги върху митологията, фолклора, окултизма. Там естествено се срещат разкази за хора, които се превръщат в други същества.

— Зная. Но не и по моя начин. Във всеки случай не мисля, че съм омагьосан, ако тези думи не ви звучат глупаво от моя страна.

— Никак. Още повече, ако беше магия, не бих могъл да ви помогна. Нека разгледаме други възможности. Вие живеете с тази способност от три години, нямате ли някаква хипотеза?

Левис сякаш не бързаше с отговора си. Флетчър зачака. Накрая Левис се реши:

— Мисля, че съм дошъл от друга планета.

Погледна почти предизвикателно Флетчър, но психиатърът се задоволи само с едно окуражително:

— Да?

— Да, мисля, че съм претърпял злополука и съм загубил не само истинската си форма, но и паметта си. Нямам представа как съм изглеждал, но по всяка вероятност съм принадлежал към вид, можещ при необходимост да променя формата си, което би било безспорно предимство при посещенията на различни планети. Правдоподобно ли е?

— Повече от всяка друга хипотеза, която бих могъл да ви предложа в момента. Но каквато и да е истината, единственият начин да се доберем до нея е да премахнем това травматично задържане, което ви пречи да си спомните за предишното си съществуване. — Той погледна хладно Левис. — Това е рисковано.

— В какъв смисъл?

— Съзнанието си изгражда такова травматично задържане със защитна цел. И не се знае, как ще реагира при едно… нахълтване в забранена зона. А вашият случай е още по-опасен, защото, ако принадлежите към нехуманоидна раса, евентуалното лечение би могло да има неочаквани последици.

Левис се замисли.

— Ако Вие сте съгласен да опитате, аз съм готов. Но и Вас също ви заплашват две неща. Първо, тази моя способност би могла да реагира враждебно на евентуално лечение. Именно заради това досега не съм търсил услугите на психиатър… Впрочем, какво лечение смятате да приложите?

— Медикаментозна хипноза. Тя ще освободи съзнанието ви за въпроси, чрез които ще се опитам да възстановя картината на миналия ви живот. Ще се моля на небето способността ви да кротува. А каква е втората опасност, на която се излагам?

— Е добре, ако съм гост от друга планета, възможно е да имам някаква специална мисия. Враждебна например…

Флетчър рязко вдигна глава и му се усмихна.

— Седите срещу мен, загрижен за безопасността ми, а се опитвате да ме убедите, че сте чудовище!

— Говоря ви сериозно — настоя Левис.

— В такъв случай, готов съм да се сблъскам с тези опасности. Вярно е, че сте загубили паметта си и истинската си форма, но, ако сте имали враждебни намерения, от тях щеше да се запази поне следа. Но вече е полунощ. Апартаментът ми е в тази сграда. Имате ли нещо против да живеете при мен, поне докато трае лечението?

— Не. — Левис погледна заинтригувано психиатъра. — Честно казано, не разбирам защо си правите толкова труд заради мен.

Флетчър се засмя тихо.

— Свалете маската на психиатъра и под нея ще видите Шерлок Холмс. Струва ми се, че си избрахте не човека, който трябваше, за да ви сгази!

Левис се усмихна.

— Знаете ли, започвам да се надявам и едновременно с това да мисля, че съм си избрал точно човека, който ми трябваше.

Още на другия ден след обяд Флетчър разбра, че медикаментозната хипноза нямаше да го доведе до разкриването на загадката. Дори с освободено подсъзнание Левис не отговаряше на никакви въпроси относно живота си преди да се озове в горичката край Орегон, а към намеците за катастрофа на космически кораб реакцията му беше отрицателна. Флетчър започна да си мисли, дали да не употреби по-драстични методи, като например електрошока, когато го осени друга идея.

— Превърнете се в санбернарско куче — нареди той.

Левис незабавно изпълни неправдоподобната заповед, а малко след това, по нареждане на лекаря, отново се преобрази на човек.

Някъде в мрака трепна искрица светлина. Когато Левис се събуди, Флетчър му описа случилото се.

— Способността ви наистина е рефлекс, действуващ безотказно в безсъзнание. Очевидно, ако успея да ви възвърна паметта, ще възстановите и истинската си форма, но мисля, че паметта ви няма да отстъпи лесно. Затова нека променим реда на действие. Ще се впуснем в опити, целящи откриването на истинската ви форма. Това безспорно ще ни отнеме време, но мисля, че при успех паметта ви ще се възстанови.

За пръв път нещо, подобно на радост, трепна в очите на Левис.

— Добре. Аз самият съм си мислил, че ако успея да си възстановя истинската форма… но изоставих тази мисъл, щом разбрах, че метаморфозите са независими от съзнанието ми. Но, ако вие все пак успеете…

Флетчър поохлади ентусиазма му.

— Не бъдете прекалено оптимист. Дори да открия истинската ви форма, амнезията ви може да се окаже нелечима. Не бива да пренебрегваме и психическите смущения, които могат да настъпят в подсъзнанието ви по време на опитите.

Следващите две седмици Флетчър почти изостави работата си, взимаше само най-спешните случаи. И имаше защо. Преживяното през това време бе най-странното от всичко, което му се беше случвало дотогава. Щом Левис влезеше в кабинета, той заключваше вратата и спускаше щорите. Левис беше устойчив психически и след всеки сеанс настойчиво искаше точен отчет за всички промени, на които Флетчър го подлагаше, докато беше под хипноза. Психиатърът опитваше всички размествания и възможни комбинации, но без резултат. Подсъзнанието на Левис изпълняваше заповедите като добре трениран тюлен. В същност веднъж той се превърна в тюлен… и във всички други създания от земната фауна, с някои изключения. При едно от тях Флетчър помисли, че е открил търсената форма, но бързо с огорчение разбра, че Левис просто не познаваше този животински вид. Подновиха опита, след като Флетчър му го описа точно и по-нататък използуваха този метод за всякакви въображаеми същества. На практика през втората седмица те бяха напуснали Земята. Кварталните продавачи на вестници продаваха необичайни илюстровани списания с фантастика и стотици от техните илюстрации се материализираха за кратко време върху дивана на Флетчър. Веднъж, когато трябваше да приеме една особено екстравагантна форма, Левис изръмжа в съня си и Флетчър мигновено се напрегна. Именно това очакваше отдавна. Но надеждите му бързо се разсеяха от въздишката на задоволство, с която Левис се превърна в указаното създание. Това бе просто трудност при метаморфозата.

В края на втората седмица психиатърът бе почти готов да се откаже, което ужаси Левис.

— Е добре, но само, ако откриете някоя неизползувана възможност — подхвърли му Флетчър предизвикателно, тъй като Левис се занимаваше с бележките от опитите.

— Не виждам никаква. Може би ще се получи резултат, но при точно описание, цвета, размерите и т.н.

— Зная. Това е безкрайна работа, прилича на историята за маймуната и пишещата машина. Преди да се захванем с нея обаче, ще направя едно пътуване до Орегон. Може би ще открия някаква следа.

— Аз не намерих нищо.

— Е да, но все пак ви е засягало много лично.

— Но… нали няма да предизвикате никакви съмнения по мой адрес? Искам да кажа… — Левис прехапа устни и замълча.

Флетчър го погледна и каза:

— Бъдете спокоен, ще кажа само, че ви лекувам от амнезия. Така добре ли е?

Лицето на Левис грейна.

— Отлично. През вашето отсъствие ще прегледам още веднъж тези записки, за всеки случай, може и да сме пропуснали или недооценили нещо.

Флетчър отиде до Орегон със самолет. От аерогарата автобусът го откара до новопостроения град, който на практика беше вече завършен и повечето работници бяха отпътували. Но за щастие, човекът, който му трябваше, бе още там. Това бе някой си Браниган, едър майстор-ирландец, той именно бе открил Левис.

— Беше съвсем гол и дезориентиран — каза му Браниган на чаша бира. — Но не ни създаде трудности. Лекарят го прегледа и установи, че е годен за работа, като изключим загубата на паметта му, естествено. Беше отличен работник, един от най-добрите, които съм имал някога. С всичките тези млади некадърници и лентяи, които…

Флетчър търпеливо изслуша тирадата срещу младото поколение — очевидно Браниган бе преживял много трудности — после зададе въпроса, който го интересуваше:

— Намерихте ли нещо около него?

— Какво например?

— Е добре, да кажем някакви документи или парчета от метал например, каквото и да е? Мъча се да открия следа от истинската самоличност на Левис.

Браниган се почеса по главата.

— Май не съм чул нищо такова. Индиански съдове, оръжия… но нищо друго. Ние прекопахме земята на десетки квадратни километри наоколо. Ако имаше нещо, щях да зная.

Флетчър поблагодари с въздишка.

По обратния път мислеше усърдно, стараеше се да приведе в ред мислите си, но нищо плюс нищо си е пак нищо. Ако бе добър психиатър, поне за обикновените случаи, като Шарлок Холмс изобщо не го биваше — заключи той, разочарован от себе си.

Една мисъл се мярна в главата му. Шерлок Холмс… кучето в нощта… кучето, което не бе излаяло в нощта. Космическият кораб, от който нямаше следа… Това, разбира се, може би нямаше никакво значение. Но, ако все пак е имало космически кораб, а няма никакви следи от катастрофа, това би могло да означава…

Когато самолетът кацна, Флетчър слезе замаян от догадки, всяка от които водеше до безброй възможности. Една от тези възможности, по-вероятна от другите, водеше към някаква следа, която Флетчър искаше да проследи до край. Възможност за избор нямаше.

Левис унило го чакаше в кабинета му.

— Е?

Човекът тъжно поклати глава. „Помислили сте за всичко.“

— Почти за всичко — поправи го Флетчър. — Съгласен ли сте да направим един нов опит?

Левис кимна мълчаливо, в очите му трепна слаба надежда.

— Касае се за един опит! — предупреди го Флетчър. — Един, единствен, след хилядите, които вече направихме, така че не разчитайте твърде много.

Вкара минимална доза, почака малко, след това произнесе думата.

Тя подействува.

Вик, придружен от многобройни движения на тялото се изтръгна от устата на съществото, лежащо на дивана. Нищо подобно не беше се случвало досега. Съществото въздъхна и се преобрази. Очите му се спряха на Флетчър, без да го виждат, устни, оформени по нов начин, произнасяха странни думи.

Флетчър стоеше в напрегнато очакване.

Въздействието на опиата започна да затихва. Тялото се изправи, формата му се промени още веднъж, сякаш за да се разграничи от общите очертания и да се индивидуализира. Очите промениха цвета си на виолетов, погледът стана съзнателен.

— Как се чувствувате — запита Флетчър.

— Много добре. Спомените предизвикват такова объркване в съзнанието ми, възвръщайки се изведнъж! — Гласът също беше променен, в това нямаше нищо чудно, но съществото продължаваше да се изразява на превъзходен английски.

— Ще се опитам да възстановя картината. Вие ще продължите, ако сгреша някъде. О… как трябва да ви наричам?

— Рювил.

— Това презиме ли е или фамилия?

— И двете.

— Добре. И така… на мястото на предполагаемата катастрофа няма никакви следи, свидетелствуващи, че наистина е имало такава. Опитах се да си представя, какво всъщност означава това и стигнах до следното заключение: кацнал е кораб, но само, за да ви остави, и после е отлетял. Това на свой ред означаваше, че вече сте страдали от амнезия, което ме наведе на мисълта, че са решили да ви изоставят, защото по-нататъшното ви присъствие на кораба е било безпредметно. Не можех да възприема свидетелството за такава жестокост у представители на цивилизация, успяла да навлезе в Големия космос. Но такава цивилизация би могла — това се подразбира — да предизвика изкуствена амнезия у свой представител. Изкуствена и постоянна. Застрашена само от способността на вашия вид да променя формата си. Опитах се да се поставя на мястото на същество от друг свят, за което не знаех нищо, и разсъжденията ми протекоха в следния ред: Най-напред силите от вашия свят са искали да се освободят от присъствието ви, но за тях убийството е недопустима мярка от морална гледна точка. Тогава защо да не ви изоставят на някоя планета? Защото са се бояли, че ще използувате знанията, които имате. Следователно — за момента няма да се интересуваме от естеството на тези знания — паметта ви е била изтрита, още преди изоставянето ви на Земята.

Но оставаше опасността да си възвърнете истинската форма при подходящи условия, а заедно с нея и паметта. И така стигнах до най-трудния момент. Защо са избрали Земята? Защото не са я посещавали или пък са я посещавали инкогнито благодарение на способността си да променят формата си? Очевидно стигах до задънена улица. Тогава се сетих за мястото на Земята, където са ви изоставили. И всичко се подреди. Вие сте били под действието на това задържане на паметта, във физически неутрално състояние, а съзнанието ви, подобно на бял лист, е било готово да възприеме първата формула, която някой би написал на него. И когато към вас се е приближил работникът, рефлексът е задействувал… и вие сте се превърнали в мъж. Една форма, която не бихте имали никакви причини да напуснете, поне според техните предвиждания. Запитах се, дали разликата във формите е от такова решаващо значение. Очевидно, да.

Рювил се разсмя.

— Вярвайте ми, наистина е от значение. Не го ли знаехте?

— На Земята, да. Някои философи считат дори, че вашият вид е много по-различен от човека, отколкото бихме могли да си представим. Но едно или две неща не са ми ясни все още. Какво толкова опасно за вашата цивилизация знаете?

Рювил отново се засмя.

— Това е едно от нещата, които все още не мога да си спомня, но не ме вълнува особено. О, интригите на Варн… това е името на родната ми планета… те са наистина много умни и хуманни, както правилно ги определихте, но в известен смисъл откачени. Изглежда, колкото по-развита е една цивилизация, от толкова по-силни неврози страда.

— Но защо не са посетили Земята открито?

— Защото те никога не влизат в контакт с цивилизация, доближила стадия на междупланетните пътешествия. Когато дадена цивилизация стигне тази степен на развитие, тя често се главозамайва, преди да е уточнила целите си. В миналото имаше няколко злополучни инцидента. Но да! Разбира се. Те се боят това знание да не бъде предадено някому, но истинската причина за заточението ми е една ужасна дворцова интрига. Аз съм, по-скоро бях, член на една от управляващите фамилии на Варн.

— Защо тогава не са ви оставили на някоя примитивна планета, където знанията ви биха били безполезни?

— Защото… е, защото корабите на Варн посещават по-често такива планети, предполагам. Трябвало им е свят като вашия, със съвсем друга, хуманоидна култура. Беше жестоко от тяхна страна да ме заточат в област, населена горе-долу само с мъже. И… — виолетовите очи на Рювил заблестяха от възхищение… и наистина е великолепно, че успяхте да възстановите всичко.

Флетчър се поизкашля нервно и се изправи на стола си.

— Да. А какви са плановете ви сега? Да ни научите да строим междупланетни кораби?

В стаята отекна сребрист смях.

— Не, разбира се. Те са надценили значението, което придавах на университетските си занимания. Няма да зная откъде да започна. И после, за какво са ми космически кораби?

Рювил се изтегна с наслада и Флетчър трябваше да признае, че с безспорните качества, които притежаваше, познанията за строежа на космически кораби ставаха излишни.

— Не — продължи Рювил, приглаждайки с дългите си деликатни пръсти, златистата си коса. — Нося много други знания от Варн, които са далеч по-интересни.

Тя стана от дивана с едно-единствено гъвкаво движение, твърде бързо, за да може Флетчър дори да помръдне, даже да искаше. А и не искаше…