Асен Г. Христофоров
Планинари

Щом се разчу из Самоков, че в града се образува планинска спасителна служба, и Николайчо загуби спокойствие. Едва го свърташе в ярмомелката, гдето работеше. Той обичаше планината, другаруваше с най-добрите планинари в града и искаше на всяка цена да бъде включен в групата на спасителите. Затова излизаше привечер и търсеше онези свои приятели, които бяха застанали начело на групата. Но как да им разкрие желанието си, как да им каже да вземат и него? Той съзнаваше че не може да мери сили с тях и това го хвърляше в отчаяние. Пък и нали всички го наричаха с умалителното Николайчо, защото бе по-дребничък и доста плах.

Всъщност Николайчо не бе по-млад от онези, които бяха застанали начело на групата. С Кънчо бяха съученици, а и Васил Даркев, когото всички наричаха Светла, не бе по-възрастен от тях. Само Михал ги превъзхождаше. Тоя бивш партизанин бе снажен за двама и сякаш се бе сродил с планината през годините на славната борба. Той не бе тъй чевръст като Кънчо, нито безумно смел като Светла, но някаква особена сила и несмутимо спокойствие лъхаха от цялата му фигура и от широкото, добродушно лице. Да, Николайчо ще трябва да се обърне най-напред към Михал и на него да разкрие мечтата си.

Една вечер той ги срещна край голямата чешма в града. С тях беше и Иван, който правеше нова карта на Рила. Николайчо тръгна с тях и всички отидоха в градската градина. Те пак говореха за планината, но Николайчо бе много разсеян и едва следеше разговора. Гледаше широките рамене на Михал, взираше се в едрото му лице, сякаш го виждаше за първи път, после дълго не откъсваше поглед от ръцете му. Те бяха широки, досущ като мечешки лапи, пък и пръстите му бяха едни такива — дебели, кръгли и много жилави. Никой не бе виждал Михал да изпусне щека, когато кара ски, или да изтърве ледокопа по някой стръмен и заледен скат, а и очите му гледаха тъй добродушно.

Виж, с Кънчо и Светла бе по-друго. Кънчо можеше дори да уплаши човек със свирепия си поглед — същия поглед, с който измерваше наклона, преди да се спусне със ските по най-стръмните и опасни скатове на Рила. Сините очи на Светла гледаха по-меко и ласкаво, но в тях сякаш винаги пламтяха малки иронични пламъчета. Тъкмо от тия пламъчета се боеше Николайчо и затова не бързаше да попита дали ще го вземат в групата. Ето и Иван е нещо замислен и все гледа надолу, а главата му сякаш потъва в широките рамене. Тоя Иван познаваше всяко кътче на планината и бе ходил безброй пъти в нея, за да прави снимки и чертежи за бъдещата карта на Рила. Но какво ли говореше Иван?

— Приказвах и с Борис — казваше картографът. — Не, не с нашия, а с оня момък от Говедарци. Знаете го, Заптието го викат. Съгласен е да влезе в групата…

Светла и Кънчо кимнаха одобрително, а сърцето на Николайчо затуптя в гърлото му. Той познаваше височкия младеж от Говедарци, бе дори излизал с Борис в планината, но сега му докривя, че тримата му другари предпочитат чуждия момък.

— Лошото е, че всички често отсъствуваме от града — обади се Михал. — Трябва да има и неколцина, които да са винаги под ръка.

— Вярно! — съгласи се Николайчо. — Вие все отсъствувате, а пък аз…

— Какво ти! — прекъсна го Кънчо и смръщи вежди.

— Аз съм си все в ярмомелката — едва продума Николайчо и сведе поглед.

Михал изведнъж разбра и предложи да вземат и него в групата, Светла се усмихна и ласкаво го потупа по гърба, само Кънчо го гледаше недоверчиво.

— Не ти трябва беля, Николайчо — бавно рече той. — Някой ден ще се каеш, пък може и да ни посрамиш!

— Не, няма да ни посрами! — отсече Михал.

Спокойната увереност, с която бе изрекъл тия думи, се предаде и на самия Николайчо.

— Няма да ви посрамя — отвърна той и думите му звучаха като клетва.

Тъй Николайчо влезе в групата на планинските спасители. Още в първия съботен ден те се разделиха на двойки и потеглиха към различни хижи във високата планина. На Николайчо и Заптието отредиха да дежурят към хижа „Иван Вазов“. Двамата обходиха Седемте рилски езера, пренощуваха в хижата сред Пазардере и се върнаха през Мальовица в неделя вечерта. Времето бе хубаво и нищо особено не им се случи из пътя, а на Николайчо му се щеше да се проявят по някакъв начин, да намерят заблудени туристи и наставнически да ги упътят към хижата. Когато той призна огорчението си, неговият другар дори го смъмри.

— Чуден човек си ти, Николайчо! — каза Заптието. — Защо искаш някой да пострада? По-добре никому лошо да не се случва…

Дълбоко в себе си Николайчо чувствуваше правотата на тия думи, но искаше някак да осмисли излета в планината и да се прояви. Тая мисъл не излизаше от главата му.

Две недели по-късно ранният есенен сняг посребри голите чуки на Рила. В събота преди обед, когато потеглиха с Кънчо към хижа „Заврачица“, сбутана в горния край на Маричината долина, времето бе топло и ясно, а това сякаш натъжи Николайчо. Наистина и тоя път не се случи нещо особено. В хижата стигнаха късно след пладне, нахраниха се и Кънчо се заприказва с новия домакин, а Николайчо излезе да се поразтъпче. Той тръгна надолу по реката, после сви вляво, по другия ръкав на Марица, който води към езерата в подножието на връх Манчо. Тоя връх винаги го подтискаше със суровото си величие и Николайчо побърза да го обходи, да стигне час по-скоро при езерата. Той се озова там тъкмо навреме.

Няколко ученици от Радуил се силеха да възлязат право нагоре по стръмните западни сипеи на непристъпния връх и Николайчо ги възпря. Разбрали опасността от каменопади, учениците го послушаха и тръгнаха с него. Едва отминали и стотина крачки, грамаден блок се откърти почти от самия връх и литна надолу, повличайки със себе си същински поток от малки и големи камъни. Те подскачаха със свистене по стръмния скат, вдигаха цели облаци от прах и накрая се сгромолясаха с адски трясък край балваните при горното езеро.

След още две недели, към края на октомври, Николайчо се озова със Светла в хижата край Грънчарското езеро, легнало в подножието на връх Суха вапа. Светла бе служил като домакин в тая хижа и не можеше да се наприказва със своя заместник, а на другото утро спа до късно. Николайчо не рачи да го събуди и тръгна сам нагоре, към седловината Джанка. Поспираше из пътя, защото снегът бе тънък и хлъзгав, а наклонът доста стръмен. Той обръщаше лице към слънцето и не можеше да откъсне поглед от гледката. Планината бе цяла огряна от утринното слънце, но гъсти пепеляви облаци покриваха западните разклонения на Родопите. Там някъде протичаше Места и се спускаше през тясна клисура към Якоруда, но сега тоя познат край се намираше сякаш в дъното на истинско море от облаци. Тъй беше винаги през есенните дни, когато мъглите притиснат полетата и високите котловини.

Николайчо искаше да възлезе на седловината и после да се изкачи на връх Ковач, за да хвърли поглед към далечния Пирин. Той си представяше как Пирин ще блесне изведнъж пред погледа му, приказен и величествен, цял покрит със сняг — като огромен син кораб над морето от млечни пари, които навярно се стелеха и над високото Разложко поле. Уви! Още преди да се изкачи на седловината, гъстите облаци над Родопите се надигнаха, плъпнаха нагоре по долината на Грънчарица, затулиха хижата и езерото и бързо запълзяха към Джанка. Веднъж излязъл на билото, гдето снегът бе по-дълбок, той видя и други космати облаци да се стелят над широкото плато. Тук някога като малък той бе бягал от полудивите биволи, които пасяха лете по тия пустинни места. Той познаваше платото и тръгна напосоки към върха със смътната надежда, че мъглите най-сетне ще се вдигнат и Пирин ще извиси снага на юг.

Мъглата ставаше все по-гъста и Николайчо реши да обходи върха. Той тръгна на запад, по посока към Рибните езера. Тук някъде минаваше лятната пътека и той се взираше в снега, дебел почти до коленете, за да открие очертанията на двете бразди, които бележеха пътя. Приятно му бе да върви като призрак в тая безкрайна сива пустош, в която снегът се сливаше с мъглата и гдето нямаше ни едно дръвче или по-голяма скала за ориентировка на туристите. Той имаше много вярно чувство за посоката, пък и компасът бе в джоба на анорака му. Приятно му бе да гази новия сняг и още отсега се канеше идния път да вземе и ските.

След време му доскуча и той реши да се върне по стъпките си, но изведнъж откри пресни отпечатъци на туристически обувки в снега. Дирите идеха право към него, после-рязко свиваха вляво или на север, гдето протича началният ръкав на Бели Искър. Той тръгна по тия стъпки и скоро разбра, че те описват широка дъга, свивайки все наляво и по-наляво. Къде ли водеха тия дири?

Стъпките в снега го озадачиха и той се зае да разкрие тайната им. „Двама са“ — помисли Николайчо, взирайки се в отпечатъците на обувките в снега. „И двамата са мъже“, добави той на ум, защото знаеше, че туристическите обувки на жените оставят по-малки и тесни отпечатъци. „Заблудили са се“ — реши той накрая и ускори крачките. Той разбра, че пред него са вървели неопитни планинари, защото вторият не винаги бе стъпвал в дирите на първия, който проправя пъртина. Те навярно бяха и доста уморени, защото и двамата бяха залитали на места, както личеше от разровената снежна покривка. Често са спирали един до друг, утъпвайки снега наоколо, и Николайчо зърна не една угарка от цигари. Спирали са да се посъветват и в смущението си са палили цигарите една от друга, после пак са отминавали нататък, завивайки все по-наляво и по-наляво.

Половин час по-късно Николайчо разбра, че двамата заблудили се излетници се движат в кръг пред него. Той достигна мястото, гдето бе видял дирите за първи път, и пак пое вляво, изпълнен с тревога за тях. Провикна се с все гърло, но гласът му замря в гъстата мъгла. Трябваше да побърза и да ги настигне, преди те да се залутат надолу към мокриците на реката. Да имаше молив и хартия, а също и някакво колче, той би оставил малка бележка по пътя, колкото да ги накара да го почакат и да не се въртят в тоя омагьосан кръг.

„Така е — размишляваше Николайчо. — Загубиш посоката и неволно тръгнеш в широк кръг. Левият крак е по-слаб от десния и прави по-къса крачка, особено в дълбок сняг. Вървиш и неусетно се отклоняваш все по-наляво, а мислиш, че вървиш в права посока. След време достигнеш собствените си дири и затвориш кръга, а мислиш, че други вървят пред тебе и бързаш да ги догониш. Бързаш, бързаш, но никого не срещаш, защото вървиш по собствените си дири…“

Срещата бе неочаквана и за двете страни. Николайчо просто се натъкна на тях в мъглата. Те бяха приседнали в снега и пушеха мълчаливо, уж да се сгреят, а всъщност повече от притеснение. Той ги видя едва когато стигна на две крачки от тях.

— Здравейте! — поздрави ги Николайчо.

— Здраве желаем! — отвърнаха те в един глас.

Те бяха войници и Николайчо неволно се усмихна. Гледаха го изненадано и чакаха той пръв да продума. Навярно мислеха, че и той се е загубил в мъглата, но скоро разбраха грешката си и отдъхнаха с облекчение. Тръгнали от Рилския манастир към Якоруда, но май били сбъркали пътя…

Николайчо пощади честолюбието им и не им каза, че бе вървял цял час по дирите им. Той ги поведе към хижата. Изпървом те тръгнаха в обратна посока, описвайки широк полукръг, преди да стигнат до неговите самотни дири в снега, после тръгнаха право на изток. Войничетата се бяха ободрили и бъбреха за домашните си, за старшината в манастира и за какво ли не. Николайчо ги слушаше доволен и все вървеше напред в гъстата мъгла. След около час време, когато мислеше, че са обходили връх Ковач, пред него изневиделица израсна набита човешка фигура. Беше Светла, тръгнал да го търси поради падналата мъгла. На Николайчо му стана дори неприятно, но нима можеше да се сърди на своя верен другар! Пристигнаха в хижата и почерпиха войниците с по чашка чай, после ги отправиха надолу по шосето за Якоруда. С това завърши и тяхното дежурство.

По Димитровден над Рила изви снежна буря, а три дни по-късно, когато небето се изясни и жълтото слънце пак огря планината, по нея имаше много дебел сняг. Спасителите смазаха и стегнаха ските, които щяха да им служат чак до късна прелет. Николайчо излизаше почти през неделя в планината с един или друг от групата. Най му бе драго да върви с Михал, макар че едва смогваше да го догонва със ските. Еднъж възлязоха над хижа „Мусала“, гдето упътваха туристите в мъглата, друг път нощуваха в хижа „Мальовица“, а на утрото се изкачиха по Заешката пътека. Михал не се разделяше с ледокопа и почна да дълбае стъпала в твърдия сняг на грамадната пряспа, която затулва горния край на стръмния улей. Мнозина минаваха по тая прочута пътечка, но често се случваше някой да се подхлъзне и просто да литне тридесетина метра надолу, преди да се залости в гъстия клек под стръмната пряспа. Понякога срещаха и заблудени туристи или неразумни скиори, които не познаваха лавиноопасните места, дори и младежи с премръзнали пръсти на краката. Те помагаха на всички като истински домакини в планината.

Зимата вече преваляше и мартенското слънце грееше весело през ясните дни, когато на Николайчо се случи голямо премеждие. Тоя път той трябваше да спасява не другиго, а себе си. В късна вечер непознат турист се обади по телефона от Боровец и съобщи, че пазачът на хижа „Заврачица“ бил счупил единия си крак. Впоследствие новината се оказа пресилена, но спасителите се вдигнаха на крак. Призори на другия ден петима потеглиха с камион за Боровец, после надянаха ските и поеха по шосето към страшната Черна скала. Николайчо вървеше подир Михал, а подир него следваха Кънчо, Светла и един друг самоковец. Лека сгъваема шейна бе прикрепена към раницата на Михал и почти закриваше широкия гръб на бившия партизанин. Те бързаха, но снегът не бе твърд и затрудняваше вървежа. Това ги тревожеше и Светла все се упрекваше, че не бил тръгнал още посред нощ. Той бе инструктор-отчетник на всички рилски хижари и приятелски връзки го свързваха с пазача.

Когато стигнаха до Черната скала, Михал спря за минутен отдих, а Николайчо свали ските и пролази почти до ръба на отвесната стена. Друг път Марица бумтеше долу в бездната, но сега здрав лед сковаваше водите й. Николайчо се загледа на изток към далечната бяла равнина, прошарена тук-там от първите черни ивици на влажната земя. В дъното на равнината, нейде към Костенец, невидим локомотив стелеше тънка струя дим над дремещите под снега ниви. Николайчо въздъхна, после се загледа в отсрещния тъмен рид, цял обрасъл със смърчова гора. Дърветата бяха заскрежени от недавнашната мъгла и изглеждаха като захаросани в ясните лъчи на слънцето. Николайчо се унесе по девствената красота на любимата планина, но нечий глас го сепна.

— Гледайте, погледнете нагоре! — викаше Кънчо. — Вижте как мъглите превалят билото!…

Оловни облаци подаваха тъмни пипала зад билото, нейде отвъд горното течение на реката. Други прииждаха отзад и тласкаха първите надолу към спокойната и огряна от слънцето долина. Те се тълпяха едни връз други, блъскаха се и се премятаха, сякаш се рояха във въздуха, после пак плъпваха надолу.

— Лошо ни се пише! — рече Светла и се усмихна, а сребърният зъб блесна в устата му.

— Южнякът е — пак се обади Кънчо. — Подранил е тая година.

Той се взираше нататък със смръщени вежди и присвити очи, сякаш се заканва на бурята, а Николайчо го гледаше и му се чудеше. Такъв бе Кънчо открай време — готов да се пребори с природните стихии и да се бори с някаква тъпа ярост, като че ли те бяха негови лични врагове, с които отколе търсеше разплата. Затова и сега, когато забелязаха приближаващата се буря, Кънчо пое водачеството и пръв потегли нагоре. Той поспря едва когато възлязоха на откритото плато при Саръгьол, високо около две хиляди метра над морското равнище. Бурята сякаш ги чакаше тук, в тая открита долина. Ядният вятър ги блъсна в гърдите, помете прясно навеян сняг и го захвърли в очите им, а те само нахлузиха качулките и се спуснаха стремглаво надолу към бившия летен дворец.

— Карайте внимателно! — провикна се Михал, но вятърът заглуши гласа му и просто го задави.

Те не спряха нито за миг край двореца, защото снежната фъртуна вече беснееше и ги задъхваше. Михал поведе колоната надолу, към долината на Марица. Без да са се наговаряли предварително, всички очакваха да починат и да подкрепят сили в грамадната барака над левия бряг на реката. В нея от десетина дни живееха двама геолози, които правеха някакви проучвания в тоя затънтен край. Планинарите ги бяха срещали край Марица и ги познаваха.

За тях мислеше Николайчо, останал последен в колоната. Той едва виждаше другия самоковец, който караше ските пред него. Вятърът го задъхваше, виелицата премрежваше погледа му и той често падаше в снега, после ставаше с мъка, оправяше ските и пак поемаше подир другите. Топли вълни извираха откъм гърдите му, обливаха изпружения му врат и хвърляха тъмни сенки пред очите му, но той продължаваше да тласка ритмично ските и също тъй равномерно да забива ту едната, ту другата щека в дебелия сняг. Бурята му пречеше да вижда дирята пред себе си, но той усещаше и най-незначителното отклонение, после присвиваше колене и пак наместваше ските в следите, които оставяха другарите му. Пътят от двореца до бараката на геолозите му се видя неимоверно дълъг и той въздъхна с облекчение, когато се намери пред нея.

Геологът и техникът ги посрещнаха изумени. Те бяха запалили малка газена ламба посред бял ден и се взираха в някакви чертежи върху масата, но бързо прибраха книжата, приготвиха чай и поднесоха по канче на всекиго. Сами в тоя глух дол, те се радваха като деца на всеки гост, с когото можеха да поприказват и да се разтушат. Геологът почна ла увещава планинарите да не тръгват, преди да стихне бурята, но Светла бе непреклонен, пък и техникът подметна, че не бил виждал пазача на хижата от три дни насам. Това само усили тревогата на младите хора и те побързаха да се стегнат за път.

Вятърът се втурна през отворената врата и загаси ламбата. Те се сбогуваха с домакините, измъкнаха се един по един и пак поеха нагоре. Гората край тях редееше, ниски клекови храсти все по-често се изпречваха край пътя, а ските затъваха в прясно навеяния сняг и те напредваха бавно, много бавно, напрягайки всеки мускул и всяка жила. Наоколо бе тъмно, макар че имаше доста време до здрачаване. Вятърът сякаш идеше от всички страни, блъскаше ги насам-натам, събаряше ги, издуваше анораците и пълнеше очите им с лепкав сняг, но те продължаваха да вървят.

След време наближиха малкото мостче въз левия ръкав на Марица, който води към езерата. Тук те поспряха и просто опряха глави един о друг, за да се предпазят от вятъра. Тая кратка почивка възвърна чезнещите сили на Николайчо, но той прехапа устни, когато Михал заяви, че трябва да свалят ските.

— Ще газим в снега до хижата — крещеше Михал, за да чуят думите му, но гласът му сякаш трепереше от вълнение.

Никога преди Николайчо не бе виждал Михал тъй смутен. Той огледа и другите, но всички мълчаха и бяха свели глави. Тоя път дори и Светла не намери повод да се пошегува. Той пръв свали ските и ги привърза към раницата, после погледна към Михал и рече да тръгне, но бившият партизанин го изпревари и излезе напред. Той бе най-едър и нему се падаше да проправя пъртина за другите. Още при тръгването той просто хлътна в снега и тялото му се смали. Крачеше бавно и тежко, кривеше снага ту наляво, ту надясно, навремени изриваше снега с ръце и стъпка по стъпка проправяше път за другите. В откритата и широка долина на Права Марица вятърът духаше с ураганна сила, отмяташе ските им, събаряше ги в снега и ги задушаваше, но те продължаваха да вървят един подир друг. Тук нямаше ни едно закелявяло дръвче, а само каменни грамадаци, полузакрити от навеяния сняг. Михал хлътваше в измамните трапове между скалите и с мъка се измъкваше, утъпвайки широк кръг около себе си — като мечка, когато се валя в овесена нива. Николайчо вървеше като слепец по петите му — вървеше, падаше, пълзеше и пак се изправяше задъхан и треперещ, а пред него все се мерджелееше призрачният силует на Михал, който се провираше като валяк в дълбокия сняг.

Тъй вървяха повече от час. Михал най-после спря, задъхан от умора. Другите се струпаха край него с гръб към вятъра. Никой не продумваше, защото трябваше да крещят, а всеки пестеше сили. Сърцето на Никслайчо биеше лудешки от умора. Всяка измината минута го убеждаваше, че тоя път бурята ще ги надвие. Тъй му се искаше да се върнат при геолозите и там да дочакат стихването на виелицата, но не смееше да продума. Прималя му и той седна в снега, но някой го сбута в ребрата. Беше Кънчо. Той го вдигна, после избута другите и мина напред, за да проправя пъртина. Михал само махна с ръка, сякаш искаше да каже нещо, но почака да отминат всички и тръгна подир Николайчо.

То не беше буря, не беше и ходене, а страховита борба за всяка крачка, за всяка педя от пътя към хижата. Кънчо все вървеше напред, но след четвърт час той тупна като покосен в снега. Сбраха се край него, а той се поизправи, отметна качулката и разтвори уста, сякаш не му достигаше въздух.

— Да се върнем в бараката! — неочаквано предложи Михал, прегърнал троица с грамадните си ръце.

Светла се възпротиви, а Кънчо заклати неодобрително глава.

— Отдавна трябваше да сме стигнали в хижата! — ехтеше гласът на Михал. Ще я отминем в тая преизподня…

— Ще се пръснем нашироко! — викна Светла и разпери ръце.

— Пръснем ли се, вече няма да се видим — простена Николайчо и млъкна посрамен.

Те сякаш не чуха думите му. Светла излезе напред и пое водачеството.

— На десетина крачки един от друг! — крещеше Михал и отправяше едного наляво от Светла, а другиго — надясно.

„Това е същинско безумие! — мислеше си Михал, който знаеше, че главата на Светла мъчно увира, пък и Кънчо не падаше по-долу от своя побратим. Нали само преди месец бе свалил някакъв скиор от заснежените грамадаци на Ченгенечал!… — Луди глави, но добри момчета и отлични планинари!“ — Тъй мислеше Михал и крачеше сам в здрача, навел глава срещу вятъра като бик, когато се готви да мушне някого с рога.

Николайчо попадна между Светла и Михал, който вървеше в десния край на разтегнатата редица. Те не се виждаха, нито пък можеха да се чуят, ако речеха да извикат. Тръпки от страх пролазиха по снагата на Николайчо. Той се придвижваше напред с ръце и крака, сякаш се бори с триста дяволи, но вече чувствуваше, че няма повече сили. Пот се стичаше по ллцето му, а устните му се бяха напукали от вятъра и отдавна кървяха. Искаше му се да поспре за малко, но се страхуваше да не се отпусне, да не приседне в снега и да заспи. Вървеше напосоки в кипящата тъма, а снегът вреше край него и съскаше в надпревара с вятъра.

Изведнъж снегът поддаде под краката му. Някаква бездна се отвори под него и той хлътна в нея. Хлътна тъй неочаквано, че при падането повдигна ръце, готов да се хване и за въздуха. Раницата със ските се излузи от гърба му и той тупна невредим на дъното. Извика с все сила и ясно чу гласа си. Тук нямаше вятър, а само сняг, който сякаш бе топъл, много мек и приятен. Николайчо отметна качулката на анорака, защото топлината го задушаваше. В същия миг голяма буца сняг го блъсна в лицето и напълни устата му. Той изтри очи и повдигна глава. Краищата на ските му едва тъмнееха горе, нейде на три-четири метра над главата му. Едва сега Николайчо разбра, че бе попаднал във фуниевидна снежна яма, издълбана от бесния вятър в рохкавия сняг между две големи скали. За миг сърцето му спря да бие, после затупа още по-лудешки. Той впи ръце в снежната стена и се изправи на крака, но друга буца сняг връхлетя отгоре връз главата му. Пак извика с пълно гърло и ясно чу гласа си — дрезгав и треперещ, дори странно писклив, — но отгоре пак се стовари нова буца сняг, разби се в раменете му и затисна краката до колене.

„Свърши се с мене!“ — помисли Николайчо и затвори очи.

Уплахата изведнъж прокуди умората, но той прехапа устни, за да не заспи, после почна внимателно да опипва стените на снежния кладенец, в който бе попаднал. Уви! Снегът бе много рохкав, за да може да издълбае стъпала в стените. Опиташе ли се да стори това, буци сняг щяха да се изсипят отгоре и да го затрупат. Подир десетина минути виелицата щеше да запълни и изравни отвора на ямата и той щеше да лежи до късна пролет в снежния си гроб. Най-добре беше да стои неподвижно и да чака. Той познаваше другарите си и знаеше, че те няма да го оставят да загине.

В ямата бе топло, много топло. Вятърът свистеше високо над него и постепенно затрупваше ските и раницата. Той гледаше с уплаха как се стеснява отворът и се бореше с всички сили срещу приятната отмала, която го завладяваше с всяка измината минута. Бе затънал дълбоко в снега и коленете му вече се подгъваха от умора, но той прехапваше устни и впиваше нокти в дланите на ръцете си. Заспеше ли, вече никога нямаше да се събуди. Колко ли време бе минало, откак лежеше в тая снежна яма? Да имаше кибрит, той би драснал клечица и би погледнал ръчния си часовник. Той поднесе ръка към ухото и чу тихото цъкане на часовника. Цъкането го зарадва — ето че не бе сам в ямата. Почна да брои ударите на секундарника и да пресмята минутите, но сбърка още на третата минута и започна отново. След време това занимание му омръзна и той повдигна глава. Вече никаква виделинка не се процеждаше през отвора на ямата. Здрачът бе паднал навън, а и отворът вероятно се стесняваше. Той опипа още веднъж стените на кладенеца, но голяма буца сняг се откъсна отгоре и го затрупа до кръста. Тогава реши да чака и се отпусна в снега. Другарите му не можеха да не дойдат. А дали бяха намерили хижата?…

Измина доста време. Той задрямваше за минута и пак се стряскаше, после отново започваше да брои ударите на секундарника. Топло бе, но той не можеше да свали анорака, без да разбута стените на ямата. Горе вятърът не свистеше тъй силно. Виелицата сигурно бе затрупала раницата и ските, но дирите му навярно все още личаха в снега. По тях ще го намерят, ще се върнат и ще го намерят. Дано само да са намерили хижата, да не се лутат още в тая преизподня, която вреше и кипеше над него…

След време нещо блесна отгоре и го заслепи. Стори му се, че долавя далечен зов, но светлината секна и мракът съвсем се сгъсти. Той вдигна глава и извика еднъж, после още еднъж. Никакъв отговор. Само още една буца сняг се разби о раменете му. После усети, че нещо твърдо и дълго опира о гърба му. Той извърна ръце и пръстите му докоснаха някаква заснежена дъска. „Та това са ски! — мина му изведнъж през ума. — Ето, те са ме намерили, вързали са две ски една о друга и сега ги спускат надолу!“

Ръцете му сграбчиха долния край на ската и той се притисна към нея. В същия миг пак блесна сноп лъчи и той затвори очи. Светлината на електрическото фенерче просто го ослепяваше. Той усети, че ската се изтегля нагоре, но тя бе много гладка, пръстите му се разтвориха и тя се изплъзна. Някой сякаш викаше отгоре. Той нададе ухо и чу само една дума: „Кандахара!“ Тогава раздвижи колене и се опита да се понадигне с ръце, но снегът го притискаше в кръста. Сетне ската пак го перна по гърба и той усети парлива милувка от твърда металическа част. „Кандахарът! — досети се той. — Трябва да провра ръка през него.“ Провря дясната ръка през отвора и скопчи другата в нея, сетне усети, че се издига бавно нагоре. Няколко мига по-късно вятърът го шибна в лицето и той се намери между другарите си. Те го проснаха в снега, а някой се наведе над него и наля няколко глътки парлива течност в гърлото му. Електрическото фенерче светна и Николайчо позна пазача на хижата, а край него стояха Кънчо и Михал.

— Нищо ти няма, нали? — крещеше Михал в ушите му.

— Кажи, Николайчо, искаш ли още ракия? — питаше пазачът.

Николайчо не отговори, само отблъсна шишето. Той се чудеше отгде се бе взел тоя пазач, когото бяха тръгнали да спасяват.

— На̀, глътни още малко — викаше пазачът, който бе приклекнал до него.

Николайчо пак отблъсна плоското шише, после стисна ръката на пазача. Тя бе гола, без ръкавица. Той го притегли към себе си и рече:

— А ти какво, със счупен крак ли дойде?

Това бяха първите му думи. Парливата ракия и вятърът го бяха освежили и той се понадигна на лакът, все още извърнал глава към пазача.

— Не, не е счупен — викаше старият му познайник. — Само го навехнах в глезена.

Сега над него се наведе и Кънчо, а после и Михал. Те го изправиха на крака и тръгнаха вкупом към хижата, която бе на стотина крачки от снежната яма. В топлата стая Николайчо се тръшна на пейката до бумтящата печка, а пазачът почна да развързва връзките на обувките му.

— Кажи, Николайчо, топло ли беше в ямата? — питаше го Светла, поднасяйки му канче топъл чай.

Всички се разсмяха, а той ги изгледа един по един, после наведе глава и рече:

— Посрамих ви аз, посрамих ви…

— Нищо подобно! — възкликна Михал. — Това можеше да се случи с всекиго от нас.

Тъй го успокояваха и другите, а сърцето на Николайчо се изпълваше с благодарност към тях. Дори и Кънчо го потупа по гърба и рече:

— Мъж си бил ти, истински мъж, Николайчо! Аз щях да умра от яд в тая яма…

Тъй се закачаха те, докато вечеряха, после се тръшнаха на коравите нарове и заспаха, а навън вятърът още стенеше и се кикотеше в комина на хижата.

Утрото ги смая с настъпилата промяна. Небето бе чисто и ясно, слънцето грееше весело и само дебелата снежна покривка напомняше за страшната буря. Те потеглиха надолу с бодри възгласи и спряха едва при бараката на геолозите. Тя бе полузатрупана от сняг, който бе запълнил и гънките между дебелите обли греди. Геолозите сякаш ги чакаха. Те бяха разровили снега пред вратата, печката пак бумтеше, нещо вреше в тенджерата и приятна миризма на зрял боб изпълваше помещението. Планинарите разтвориха раници, извадиха едно-друго и всички седнаха на обща трапеза, за да угодят на самотните домакини. Веселяк беше геологът и не отстъпваше на Светла по остроумие и духовитост. Той ги увещаваше да нощуват в бараката и да продължат пътя си на другото утро. Светла и Кънчо бяха склонни да останат, но Михал се възпротиви.

— Имам спешна работа — подзе той. — Заедно тръгнахме и заедно ще се върнем.

— Тъй де, планина е това, нищо не се знае — обади се другият самоковец.

Сенките вече пълзяха по насрещния стръмен и гол скат, цял покрит с дебел пласт от сняг. Планинарите се разделиха с любезните домакини и поеха към Саръгьол, после се спуснаха в надпревара по извивките на широкото шосе. Николайчо отдавна не помнеше такова спускане. Той караше ските с някаква отчаяна смелост, сякаш да забрави дългите минути, които бе прекарал в снежната яма. Летеше със ските и вдигаше цели облаци от снежен прах на завоите, после изпреварваше Кънчо, който пръв бе намерил хижата прежната вечер, и все гледаше да се нареди зад Михал, към когото изпитваше най-голяма благодарност. Михал го бе намерил в ямата и той бе спуснал ските, с които го изтеглиха.

Привечер пристигнаха в Боровец, после случаен камион ги отведе в града.

В следобеда на другия ден, когато Николайчо вече се канеше да напусне ярмомелката, пред него застана пазачът на хижа „Заврачица“. Той бе небръснат, с бледо лице и хлътнали очи.

— Снощи — започна той и преглътна, — снощи лавина затрупа бараката на геолозите…

Мъка присви гърлото на Николайчо. Той слушаше разказа на пазача и всяка дума го жегваше в сърцето. Дебелият до два метра сняг натежал по стръмния насрещен скат и тръгнал надолу. Стотици тонове сняг се свлекли с грохот към коритото на Марица, други снежни маси напирали подир тях и изхвърлили предната част на лавината към отвъдния бряг. Снежната стихия помитала цели скални грамадаци, събаряла едри борове, прерязвала като с нож високите смърчове и връхлетяла върху бараката на геолозите. Яките обли греди издържали напора, но въздушната струя изкъртила вратата и снегът нахлул със страшна сила в помещението, изпълвайки в миг всяко кътче. Сгъстеният въздух се събрал в единия ъгъл, точно над нара на техника, после изкъртил част от покрива. Техникът едва успял да се измъкне през отвора и побягнал към хижата — босоног, почти гол и обезумял от ужас. Бил премръзнал и пръстите на краката му навярно щели да окапят. Пазачът го настанил в леглото, оставил му храна и потеглил надолу.

— А геологът — запита Николайчо.

— Загина си човекът — отвърна пазачът. — Загинал, както лежал на нара.

— Можа ли да го изровиш?

— И дума да не става. Снегът е твърд като гранит и трябва с кирки да се разбива. Затова дойдох, а и за другия, за техника. Трябва да вземете шейната…

Пазачът вече бе успял да уведоми другите. След час всички се приготвиха и той тръгна ведно с тях, въпреки болките в глезена на навехнатия крак. Шестимата планинари отново поеха нагоре, към страшната долина на Марица. Луната изплува отрано над заснежените хребети и обля върховете с жълта гробовна светлина. Никой не продумваше из пътя. Николайчо пъшкаше под тежестта на раницата, към която бе привързана и сгъваемата шейна. Нейде над Черната скала лавина прогърмя към долината на Марица, после пак настъпи тишина, още по-плътна и зловеща отпреди.

Сега Николайчо тръгна начело на колоната и никой не оспори това негово право. Той крачеше равномерно и мислеше за мъртвия геолог, но бързаше да помогне на неговия оцелял другар.

Такъв е законът на планинарите.