Ненаситният Пак

В старо време живял в Елмазните планини ненаситният Пак. Каквото и да зърнел, всичко искал да вземе за себе си и все малко му се виждало.

Хванала се един ден в неговия капан пъстра катеричка, и то не обикновена, ами със сребърен косъм.

Зарадвал се Пак. Грабнал катеричката, искал да я убие. Изведнъж катеричката му заговорила с човешки глас:

— Не ме убивай, пусни ме. Ще ти дам в замяна сребро колкото поискаш.

— Колкото поискам ли? Направи така, че каквото допра, сребърно да става и никой, освен мене, да не може да вземе това сребро, тогава ще те пусна — казал ненаситният Пак.

— Да бъде както искаш — отвърнала катеричката.

Пипнал ненаситният Пак капана — станал капанът сребърен. Пуснал тогава Пак катеричката, забързал у дома. Тича, от радост загубил и ума, и дума.

Допрял вратата на къщата, тя станала сребърна пред него. Влязъл вътре, грабнал бърдучето за вода, станало и то сребърно. Събул си обувките — искал да ги остави пред прага — и обувките му станали сребърни и рогозката на пода, щом я докоснал Пак, се превърнала в сребро. Съвсем се побъркал ненаситният Пак от това богатство. Тича той из къщи, из двора и всичко с ръка допира. Тичал, тичал, уморил се и огладнял. Ама ето ти беля — всичката храна в сребро се превръща. Взел паничка ориз — и паничката, и оризът, и пръчиците за ядене тозчас станали сребърни. Яде му се на Пак, а не може. „Ще потърпя някак си — мисли си ненаситният Пак, — затова пък какво богатство си имам! Сега всички ще ми завиждат.“

И наистина — намерили се такива хора, които завиждали на Пак, но не задълго.

Почнали всички да забелязват, че дебелият Пак станал слаб Пак: от ден на ден все по-слаб и по-слаб ставал. Скоро измършавял съвсем. Легнал ненаситният Пак в студеното си, твърдо сребърно легло и умрял от глад и студ.