Мързеливата царкиня

Дали е било, дали не е било — живяла на земята една бабичка със сина си. Имали два вола — това било цялото им богатство.

Една зима на бабичката и се дояло месо и рекла на сина си:

— Мили синко! Хайде да заколим единия вол… Много ми се яде месо!

Синът се учудил и нажалил.

— Мамо, мамо — казал той, — как ще изорем нивата напролет, ако заколим единия вол?

— Мили синко — отвърнала майката, — мигар няма да си купим друг вол до напролет?

Синът не посмял да не се подчини, заклал вола и бабичката цяла зима готвила разни вкусни гозби.

Настанала пролетта, съседите отдавна излезли на оран, а бабичката така и не намерила пари да купи втори вол.

— Нищо, мамо, да идем да орем — казал синът. — Всички съседи вече са на полето. Време е и за нас!

Бабичката нямало какво да възрази. Синът взел ралото, изкарал единствения си вол от обора и отишли на нивата. Впрегнал синът вола отляво, сам се впрегнал отдясно и напънал, а бабичката държала ралото.

В това време царят със свитата си отивал на лов. Видял царят чудноватия впряг и извикал:

— Хей, орачо, защо теглиш ралото като, вол? Какво значи това?

И орачът отговорил:

— Имахме два вола, но мама ме помоли да заколим единия за зимата. Не се намериха пари да купим друг и ето че сам се впрегнах в ралото…

— Слушай — казал царят, — на пасището в планината имам един проклет и мързелив бик. Никой още не е успявал да му тури хомот. Ако успееш, вземай го и го впрягай в ралото.

Момъкът много се зарадвал, благодарил на царя, отишъл на планинското пасище за бика.

Бикът бил черен, силен и свиреп. Ровел земята с копита, заплашвал с рога, на никого не давал да го доближи… Но младият селянин го надхитрил: изкопал дълбока яма и гонил, гонил бика наоколо, докато той се строполил в нея. Там бикът изнемощял от глад и загубил цялата си проклетия. Тогава момъкът го закарал вкъщи и още три дни го държал в обора без капка вода и стиска сено.

След това бикът станал кротък като теле и дал да го впрегнат в ралото.

Много ли, малко ли време минало, но ето че веднъж царят отново излязъл на лов. Гледа: с песен крачи през нивата младият орач, кара два вола и от дясната страна — същият черен бик, когото никой не можел да укроти, покорно пристъпва в браздата.

А трябва да ви кажа, че царят имал една-единствена дъщеря и то толкова мързелива, че парченце хляб, разправят, не искала да си отчупи сама. Отваряла си само устата, а я хранели бавачките и слугините. Замислил се царят, като гледал орача, и казал на везира си:

— Иди, везирю, разкажи на този работен човек за дъщеря ми. Ако е съдено някой на този свят да избие мързела й, това е само той… Никой друг няма да успее!

Везирът препуснал на бързия си кон през полето към орача и му предал думите на царя:

— Тази девойка е толкова мързелива — добавил везирът, — че няма да се помръдне дори при вида на халва с лешници. Ханът много иска да я отучи от мързела. Смята, че ти ще успееш. Ако я поискаш за жена да знаеш, че царят няма да откаже.

— Добре, ще я поискам! — отговорил младият селянин.

Изорал си нивата върнал се късно вечерта вкъщи и казал на майка си:

— Иди, мамо, в двореца при царя поискай ми царската дъщеря за жена.

— Какво те е прихванало? — уплашила се майката: — Нима царят ще даде дъщеря си на един беден орач?!

— Ще я даде мамо! — уверявал я синът. — Ти само иди, и я поискай.

Няма що! Макар че много се страхувала да не разгневи царя бабичката тръгнала за двореца.

— Какви желание имаш? — попитал царя, когато слугите довели бабичката при него.

— Как да ти каже препочтени царю! — объркала се бабичката. — Ако си даваш дъщерята дай я. Ако пък не я даваш какво да се прави? Моят син ме изпрати да му сватосам годеница.

За учудване на бабичката царят се съгласил на драго сърце.

— Ще я дам! — извикал той.

Зарадваната бабичка се върнала вкъщи.

— Е какво мамо? — попитал я синът й. — Как те прие царя?

— Съгласен е! Съгласен! — завикала бабичката.

Купили пръстен и рокля за годеницата и младият син се оженил за царската дъщеря. Отпразнували сватбата, а на сутринта младоженецът се приготвил да иде на нивата.

— Виж какво, мамо — заръчал на тръгване той, — не давай на снаха си хляб в ръцете. Сложи хляба пред нея, да го вижда и излез от къщи за цял ден… Като огладнее, сама ще си вземе!

И наистина! Дошли си след работа синът и бабичката гледат: парчето хляб, което било на подноса го няма.

На втория ден младият селянин заръчал на майка си:

— Сега сложи хляба в гостната стая, а ние ще идем да плевим ечемика…

Бабичката сложила в гостната стая парче хляб и овчи кашкавал и отишла със сина си да работи на нивата.

Върнали се в къщи, гледат: и хляба и кашкавала — всичко изяла царската дъщеря, трошичка не оставила. На третия ден синът заръчал на майка си:

— Днес, мамо, не оставяй хляб на открито. Нека снаха ти сама го потърси!

Бабичката скрила в килера цяла питка и големичко парче овчи кашкавал, че и масло в добавка и излязла заедно със сина си за цял ден.

Седяла, седяла царската дъщеря на меките възглавници в ъгъла и й станало скучно, и много огладняла…

— Личи си, че тези хора не хранят ония, които не работят. Ще се хвана за някаква работа може да ме повикат на вечеря.

Станала и хайде на шетня. Помела пода измила съдовете, наклала огън в камината. А когато разтребвала намерила в килера хляба кашкавала и маслото и се наяла до насита.

Върнали се от нивата младият селянин и майка му, гледат: в къщи подредено, чисто, в камината гори огън, а царската дъщеря става да ги посрещне и отстъпва на бабичката по-хубавото място на миндера.

Оттогава царската дъщеря съвсем забравила за мързела си. И на нивата ходела с мъжа си, и в къщи всякаква работа вършела — с една дума станала сръчна и пъргава като фокусник.

А царят, макар и да бил доволен, че се отървал от мързеливата си дъщеря, все пак тъжал за нея. Пък, да си признае, и любопитството го измъчвало. Искало му се да види: как живее там дъщеря му?

Наредил да му оседлаят коня и потеглил с везира на гости на зетя си.

Селянинът посрещнал добре тъста си. Заклал едно шиле, а майка му, бабичката, сложила на огъня котле с ориз.

Царската дъщеря в това време тъкмо била отишла на извора. Върнала се със стомна вода. Видяла баща си, видяла котлето с пилафа и прошепнала:

— Татенце, нали виждаш, че са се разпилели въглени от огнището? По-бързо ги прибери! На този, който не прави нищо, тук не му дават да яде.

Царят се слисал. Ала замълчал, прибрал едно въгленче от пода. Домакините нагостили госта си с пилаф и той си отишъл.

А младият селянин, жена му и старата му майка живели сговорно, работели задружно и в дома им винаги имало и хляб и сирене.