Царица лебед

Имало едно време един дядо и една баба. Всяка сутрин отивали те в гората за дърва. Щом излязат, долитал в къщичката им лебед, свалял крилете си и се превръщал в девойка, която палела печката, приготвяла обед, измивала всичко и пак отлитала.

Старците нямали грижа за нищо. Връщали се наготово.

Чудели се те и се маели: кой може да им прави това добро? Веднъж старецът останал сам вкъщи, скрил се под качето и зачакал да види какво ще стане. Изведнъж що да види: долетял лебед, свалил си крилете, превърнал се в девойка и девойката отишла за вода. Старецът взел, че изгорил крилете. Върнала се с пълни менци девойката, гледа — няма й крилете. Заплакала, обляла се цялата в сълзи: мъчно й било за майка й, за баща й, мъчно й било за любимия. Останала девойката при старците.

Веднъж дошъл на лов в гората близо до къщичката самият цар. Видял той девойката, харесал я много и рекъл на старците:

— Чувал жълтици ще ви дам, само да взема девойката! Нямало що да правят старците, съгласили се. Завел я царят в двореца си и се оженил за нея. Дошло време — дочакал и син.

Веднъж царицата излязла с момченцето си в градината, гледа — над нея в небето лети ято лебеди! Най-отпред лети баща й и пее:

„Виждам аз, виждам сред градинката

бял лебед, моето дете

как нежно бави своето синче.

Златни пръстени му дава,

златна книжка му чете,

кърпа свилена размахва.

Криле ще ти спусна, дъще,

сирак ще расне твоето синче!“

Свило се сърцето на царицата, рукнали сълзи от очите й, запяла тя в отговор на баща си:

„Не искам криле да ми спуснеш,

сина си аз не ще напусна!“

Приближил се царят до нея и я попитал:

— Защо са ти насълзени очите?

— Детето плака, разплаках се и аз — отвърнала царицата.

На другия ден прелетяла над нея майка й, пеела същата песен. Прелетели и пели тази песен и братчето и, и сестрите й. Не ги послушала царицата. Най-после гледа — лети любимият й и пее:

„Виждам аз сред градинката

бял лебед, мойта мила,

как нежно бави своето синче.

Златни пръстени му дава,

златна книжка му чете,

кърпа свилена размахва.

На любимата криле ще спусна,

сълзи ще пролива нейното дете!“

Не издържала царицата и отвърнала:

„Спусни ми криле, мой любими,

нека да плаче моето дете!“

Спуснал й криле лебедът и тя отлетяла.

Не минало много време, нейният любим загинал. И царицата отново затъгувала. Долитала тя нощем в двореца, сваляла крилете си, къпела детенцето си, а преди да отлитне, му пеела:

„Всички спят:

стопанинът спи,

и пазачът спи,

и жена му спи,

но ти цяла нощ не спиш

и за майка си тъжиш!“

Така приспивала тя детето си и то продължавало да спи, докато майка му отново не се върне.

Почнал да се чуди царят — защо синчето му толкова дълго спи и не се събужда? И видял той веднъж как долетял лебед, как се превърнал в жена му, чул как тя приспивала детето, а после отново се превърнала в лебед и отлетяла.

Мислил, мислил царят как да задържи жена си. Веднъж дошъл в двореца един старец. Царят взел, че го попитал как да улови лебеда. Старецът му рекъл:

— Забележи от кой прозорец излита и намажи перваза на прозореца със смола. Краката и крилете му ще залепнат, а ти с лявата ръка го хвани, а с дясната му дръпни крилете. Тогава лебедът пак ще се превърне в царица.

Направил всичко царят, каквото му казал старецът: намазал перваза на прозореца със смола, а когато краката и крилете на лебеда залепнали, той го хванал е лявата ръка, а с дясната дръпнал крилете му. И ето че лебедът отново се превърнал в царица. Вдигнал тогава царят невиждан пир, свикал старо и младо, бедно и богато.

И аз там бях, мед ядох, вино пих; по мустаците ми течеше, в устата ми капка не влизаше. Кола дърва возех, пълни цървули с пари носех; парите изчезнаха, в джоба ти влезнаха. Ти си купи с тях премяна, ако си глупав, дай ми я в замяна!