Ангелина Терзиева
Велик романист

„Говори прямо! Говори без окраска, искрено! Говори, за да бъдеш разбран! Разбран не от няколко изтънчени умове, а от хиляди, от най-скромните, от най-смирените!… Нека нито една твоя дума не бъде казана напусто! Нека словото ти се превърне в дело!“

С тези патетични думи определя своето верую хуманистът, писателят, борецът Ролан. Ролан, който не престана да служи до последния си дъх на справедливата кауза на човечеството. Тези думи го вдъхновяваха особено през ония последни години от живота му, ония съдбовни години за Франция — и за света, — когато фашизмът шествуваше из Европа и тъпчеше цветята на цивилизацията. Тогава седемдесет и седем годишният творец, запазил горещия си темперамент и неспокойно сърце, се бори без отдих и всичко, което той написа през тази черна епоха, бе остро обвинение против мракобесието, невежеството, тесногръдието и войната.

Ромен Ролан бе не само забележителен романист, не само необикновено начетен историк, но и драматург, публицист, музиковед (най-значителните му трудове в тази област са „Музиканти от миналото“, 1908; „Музиканти от наши дни“, 1908; „Хендел“, 1910), ерудиран познавач на античната цивилизация, на френската литература, на европейската култура — страстен и последователен борец за мир.

Къде се крият корените на тази огромна интелектуална и нравствена сила?

Те се простират отвъд времето и стигат до личности като прадядото на Ролан Бониар, известен под името „апостол на правдата“, отличил се в годините на Френската буржоазна революция със смелост, праволинейност, жертвеност; черпят живителни сокове от „галската мая“ на предците по бащина линия — буйни люде с подчертана жизненост; от склонната към самовглъбяване, душевно уравновесена и устойчива природа на дедите по майчина линия; подхранват се обаче по най-непосредствен начин от богатата личност на майката, от нейната нежна и артистична душевност, от настойчивостта, с която тя поддържа стремежите на сина си, от амбицията, с която тя лично повежда младия Ролан към света на звуците, към тайнствата на художественото изображение, към истинската култура, онази, която върви ръка за ръка с величавото.

На петнадесетгодишна възраст Ромен Ролан напуска заедно със семейството си родното градче Кламси и се установява в Париж. А както е известно, последните тридесет години на миналия век са важен период в историята на Франция, важен заради значителните политически и обществени събития: Френско-пруската война и последвалия погром и национално унижение, удавената в кръв Парижка комуна, антисемитските настроения сред военните среди и част от интелигенцията, достигнали връхната си точка с аферата Драйфус. Под влияние на този именно климат, в новата среда, у юношата не закъснява да се прояви чувство на неудовлетвореност — борбеното начало у него, — което през различните възрасти се обагря с различни отсенки, но никога не затихва, остава живо до края на живота му.

По това време Ролан е под силното влияние на героичното, изобразено от френските класицисти и на първо място Пиер Корней, на когото той е един от най-възторжените почитатели. Както сам признава в книгата си „Спътници“ (1936), особено го вълнуват образи, въплътили „екзалтираната енергия“. Такива ще бъдат и героите му, когато, осъзнал израждането на Третата република, той предприема — още в ония младенчески години! — дълго духовно пътуване из душевните си глъбини, което ще бъде същевременно и борба срещу съществуващия обществен ред.

Това пътуване на Ромен Ролан към самия него не става по широки, равни друмища; то се извършва по множество малки пътеки, някои — ясно очертани, други — обрасли с тръни, пътеки — колебания, съмнения, терзания и търсения на най-верния за човека път; негово начало е отявленият индивидуализъм, а краят му бележи „намирането“: сливането на Ролан с народа.

Така в първите произведения, в пиесите от двата цикъла: „Трагедии на вярата“ (1897–1898) и „Театър на революцията“ (1898–1902), си пробива път мощният стремеж на писателя да посочи примери от миналото, достойни за подражание. Носители на революционни идеи, творци на новото са според него отделни личности-титани в света на духовното. Но по същото време Ролан пише до приятеля си А. Стюарес: „Бих искал (чрез този театър — б. м.) да освободя душата си от всякакви наложени ми отвън представи. Бих желал да пресъздам вечното в живота, в Човека, а не глава от историята.“

Естествено по това време Ромен Ролан не вижда и не разбира силата на масите и тяхната историческа мисия. Занимават го обаче множество и най-разнообразни въпроси, наболелите въпроси, стоящи пред тогавашното френско общество. Между тях не на последно място е и въпросът за класовите противоречия, на който Ролан дава утопично, твърде „романтично“ разрешение: класовите врагове, смята той, ще намерят в себе си достатъчно сили, за да си протегнат ръка и да се разберат.

Вън от съмнение е, че подобно погрешно схващане за класовата борба и за нейното разрешение „по християнски“ съвсем не е плод на наивност, нито на опростенческо виждане на света (не беше ли това голямата мечта на Виктор Юго!); в него се корени ренесансовата идея за нравственото съвършенство на отделния индивид, на Човека, в когото Ромен Ролан вярва безкрайно. Вяра, породена от запознаването с велики личности в миналото и подхранвана дълги години от непрекъснато духовно общуване с трима гении: Бетховен, Микеланджело, Толстой, на които Ролан посвещава забележителни творби. Особено Толстой ще има огромно влияние върху него. Ето какво пише Ролан със свойствения му метафоричен език, когато във Франция се появяват първите преводи на „Война и мир“: „Внезапно вратите към Изтока се разтвориха широко. Руската мисъл и литература нахлуха у нас. През пролетта на 1886 година ясният и необуздан повей на «Война и мир» отнесе всичко…“ Между впрочем на Толстоевото влияние се дължи идеята за книгата „Народен театър“ (1903), в която Ролан повдига пръв във Франция въпроса за потребността да се пишат пиеси не за елитни кръгове, а за народа, да се създават театри, достъпни за народа — идея, започнала малко по малко да се осъществява едва днес, през седемдесетте години на века.

Най-верен, най-ясен и патетичен израз е намерил героичният индивидуализъм на Ролан в многотомния роман „Жан-Кристоф“ (1904–1912). Това е една величава епопея на протеста на гения против ограничеността на хората, сред които той живее, протест срещу пречките, поставяни от тях по пътя му, вследствие на което той остава неразбран и самотен.

Зараждането на „Жан-Кристоф“, идеята за написването му се появява у Ролан през пролетта на 1890 година, по време на един престой в Рим. От този момент образът на новия герой се превръща в неотделим от него спътник, тъй като не го напуска нито за миг, дотолкова, че става едва ли не „негов двойник“. Дори когато изгражда буйните характери от театъра си, той стои неизменно в него, обладал, по собствените признания на Ролан, цялото му същество, образ-идеал, „символ на доброта и сърдечност, на трагично страдание“, или — както четем в елиграфния надслов към „Животът на Бетховен“ — идеал, който подтиква „да вършиш колкото се може повече добро. Да обичаш свободата над всичко. Никога да не изневеряваш на истината, дори и за цената на един трон.“

Негови прототипове в живота ще бъдат Бетховен и Микеланджело, но и Толстой, тъй като и у тримата Ролан вижда аналогични черти, сходства в характерите, творчеството, живота и главно в обстоятелството, че техният „интелектуален и страстен гений“ остава самотен и се осъществява напълно „в една съвършено разбираема, макар и абстрактна форма“. („Микеланджело“)

Ето защо образът на Жан-Кристоф ще представлява — години по-късно, след дълги размисли на писателя, след много вълнения „около тази любима рожба“ — една вече изкристализирала, изстрадана представа за душевността на художника (казваме „изстрадана“, защото междувременно Ролан пише героичните си биографии), който, именно защото е художник, е „способен да обхване много по-богато, по-дълбоко и по-вярно житейската и човешка същност“.

Образът на гения в „Жан-Кристоф“ е получил невероятно плътни очертания, защото авторът го е „подплатил“ метафорично с изображението на реката Рейн, представена като почти постоянен спътник в житейските неволи на Жан-Кристоф. Великан, чийто мощен и безстрастен поток минава покрай безразличие, бездушие, неразбиране, тя допълва представата ни за самотността на талантливата човешка личност в едно грубо общество, вдъхновявано изключително от потребителски стремежи.

„Жан-Кристоф“ разкрива богата панорама на живота на няколко европейски страни за един доста дълъг период от време. В първите четири части Ролан описва доста детайлно Германия, такава, каквато я познаваме през последната четвърт на миналия век, неотърсила се още от следите на феодализма; обект на изображението в следващите четири книги е Франция през същия период; в деветата част авторът отвежда своя читател в Швейцария, а в десетата — в Италия, след което — в края на романа — отново го връща във Франция, но вече в двадесетия век, когато в нея са станали съществени социални и идейни промени, развихрили са се националистични и шовинистични тенденции, характерни за социалната атмосфера в навечерието на Първата световна война.

Силата на романа — който е един от шедьоврите на световната литература — не произтича обаче от този огромен сюжетен обхват във времето и пространството; тя се таи в критическия реализъм на автора, в изобличителния му патос, в хуманизма, с който е пропита всяка страница, в неподправената искреност.

Още пред малкия Жан-Кристоф се разкрива цялата социална неправда, еснафщината, жестокостта на немската буржоазия. Те отравят детството му, младостта му, зрялата му възраст; предизвикват дълбоки душевни сътресения у него — артиста, издигнал се високо над посредствеността. В този проникновен анализ на недъзите на определено общество талантът на писателя богато се е изявил. Колкото повече се развива действието, толкова по-остро става жилото му, по-завладяващи с правдоподобието си описанията на характери, нрави, различни страни от живота. В това отношение частите, озаглавени „Бунтът“ (1906–1907) и „Панаир на мисълта“ (1908) са наистина бойки, изумително внушителни поради острия, разобличителен критичен поглед на Ролан. Протестът и непокорния и непокорим дух против оковите, с които обществото се стреми да спре полета му към висините, действително ни поразява с реализма на писателя, с многобагрието на палитрата му и с богатата емоционалност, която впрочем е присъща на всички Роланови творби.

Романът показва, от друга страна, демократичните идеи на Ромен Ролан, любовта му към обикновените хора, онези, които той има предвид в цитираното в началото на настоящия предговор трепетно обръщение, чийто живот е непрекъсната, непосилна битка. Редица герои са свързани с Жан-Кристоф, с онази именно нишка, по-здрава от всичко друго, защото извира от самите недра на тяхното същество: устойчивостта им в борбата. Това е „другата“ Германия — другата Франция, — истинската, в която се съхранява героичният дух на народа. За нея Ролан говори с нежен и топъл лиризъм.

Ето защо „Жан-Кристоф“ не е безпросветен роман. А това най-вече личи от вълнуващото обръщение:

„На свободните души от всички нации, които страдат, борят се и ще победят!“

Преклонението пред народа, възторгът от живата вода в народното творчество са великолепно изразени в една от най-богатите в художествено и езиково отношение творби на Ролан, „Кола Брьоньон“ (1919). В този роман са включени много черти от „Жан-Кристоф“: същата страстна любов към живота с неговите тъги и радости, с добрите и лоши дни; същата любов към труда и липсата на униние в ежедневието, но изразена с нова сила, с нов устрем. Кола̀ е истински син на Възраждането — типичен герой на един друг гигант на световната мисъл Франсоа Рабле — с неуморимия си копнеж за общуване с хората, с галското си остроумие, с будния си критичен ум и вечно любопитния поглед към света, с неизменно доброто си настроение. Смехът му е неотразим, безкрайно заразителен. И в тази творба основната мисъл, към която Ролан внимателно, но упорито ни води, е да се противопостави вечното в Човека на тъмните сили, които тегнат на него и пречат на свободното му развитие.

Особено силно и конкретно се проявява у Ромен Ролан това живо чувство за правда през годините на Първата световна война. Още през 1914 година той посочва докъде може да доведе моралното падение на европейските правителства. През четирите години на голямото световно изпитание пише редица статии, обединени под общото заглавие „Над борбата“ (1915), до немски и европейски културни дейци, които по онова време са в първите редици на европейската мисъл. Още в първата статия, до Герхард Хауптман, Ролан открито заклеймява подпалвачите на войни, но все още не търси причините на последните в империализма, както ще направи двадесет години по-късно. Той все още е далеч от мисълта да се порови издълбоко в естеството на обществения строй. В оня етап на идейната му еволюция войната е според него само „резултат на слабостта и глупостта на народите“.

Но статиите от „Над борбата“ остават неразбрани. Симпатиите, засвидетелствувани на немския народ, ясно изразеното му желание да поддържа духовната връзка с неговите интелектуални водачи, убеждението му, че е необходимо да се съхранява братството между народите, дават повод за остри нападки срещу него. Самото заглавие обърква мнозина, които не разбират същинските намерения на Ролан и го тълкуват като отказ от борбата, бягство от общата тревога, обхванала целия френски народ. Други виждат в това заглавие съпротивата на страхливеца, предпочел, собствените си удобства пред несгодите и укриващ се в най-опасния момент. В Германия гледат на него като на френски шовинист, а във Франция го считат за блуден син, отказал да живее с мъките, страховете и надеждите на родината си, който, като се поставя „над борбата“ се е самоизключил от френското отечество.

Ние обаче знаем, че малцина са си дали сметка, както Ролан^[1] за трагичните, непоправими последици от войната по отношение на материалните и на духовните ценности, създавани от народите в продължение на толкова векове. В статиите си от този първи сборник Ромен Ролан отделя най-много място на тази страна на въпроса. Произведенията на изкуството, подчертава той, са вечната младост на един народ, израз на слава, болки, разочарования, мечти. Посегателството над тях е престъпление.

Независимо от идейните лутаници на Ромен Ролан по онова време основното в схващанията му си остава вярно и то е непоколебимото му убеждение, че обединението на всички напредничави умове — или, както той ги нарича, „свободни души“ — срещу развихрилите се националистични страсти може да задържи ръката на военолюбците.

Най-ясно личат тревогите на писателя, колебанията му и горчивините от събитията в собствената му страна в „Дневник от войната“ (1914–1919). Тези бележки, водени всеки ден, са истинско откровение, защото показват вътрешния мир на човек, смазан от конфликта, от който той най-много се е страхувал. Този „Дневник“ откроява особено ярко бавната еволюция в светогледа на Ролан.

Изминават ден след ден, година след година и мисълта на големия писател става все по-ясна, все по-целенасочена. Постепенно редица въпроси, които продължително са го измъчвали, намират верния, правилния отговор; за него става неопровержима истина, че народите не се мразят и не могат да се мразят; че при буржоазния обществен строй хората, които ги управляват, им вдъхват взаимна ненавист. И той разказва покъртителни примери за братските чувства, свързали войниците от едната страна на телените мрежи, както и за всички — отсам и отвъд — нещастни братя по съдба, жертви на империализма.

Наближава вече оня час, в който до неговата изключителна вяра в индивида ще се нареди още една вяра: в колективната сила, ум, борба. Събитията по това време се развиват с шеметна бързина. Октомврийската революция отваря шлюзите за осъзнаване на много будни съвести. От нея еволюцията на Ролан получава нов, необикновен тласък. През двадесетте години на века той поема по други пътища, чувствително по-различни от първоначалните. И в „Клерамбо или Историята на една свободна съвест през войната“ (1920) разкрива образа на самотния борец, на интелигента, който осъзнава неправдите, желае да вземе участие в борбата, но се страхува от нея, не му достигат сили да действува.

В статиите си от втората сбирка „Петнадесет години борба“ (1919–1931) Ролан разказва подробно и прочувствено за дългите скитания на мисълта си, за грешките в схващанията си, говори за онези фактори, които са определили окончателно светоотношението му. „Посипах пътя си — пише той през 1931 година в «Сбогом на миналото» — с остарели предразсъдъци, с оголени илюзии, с мъртви приятелства.“ Тази статия е не само изповед, тя е израз на новото верую на Ролан. Пред зоркия му поглед ясно се възправя стената, която непреодолимо разделя двата свята: „колоса на международния капитал и съюза на пролетариата“. „Аз се наредих на страната на СССР. Това бе за мен бавен и мъчителен процес.“ Идеята за революцията постепенно е изместила тази за примирението и несъпротивлението. Борецът за свобода на индивидуалната мисъл се е превърнал в народен трибун. Няма събитие в света, което да не откликва дълбоко в сърцето му. Той обвинява пламенно убийците на Карл Либкнехт и Роза Люксембург. В отговор на съюза на западните европейски държави срещу новородената съветска власт пише статии, в които посочва бездната, зейнала между пролетариата и интелигенцията в Европа. Гласът му отново се издига, по-мощен от всякога, години по-късно — зов към всички честни люде! — при процеса в Лайпциг, в защита на Георги Димитров. Той е един от малцината, осмелили се да кажат високо, че „Германия е потъпкана, окървавена и обругана от хората на пречупения кръст“.

Двадесетте години — вододел между двете световни войни — са в творчеството на Ромен Ролан най-богатият период. Не само защото тогава се откроява неговата идейна и творческа зрелост, което личи във всичките му съчинения, но и защото тези години, които са тясно свързани с дълбоките преобразования, настъпили в живота на човечеството, с промените в човешкото съзнание, в посоките, поели редица народи, имат дълбоко отражение у Ролан. Пропаст дели мислителя и писателя от 1914–1915 година, който търси преди всичко разбирателство на интелекта и духовно братство, от стигналия до „края на пътуването“ народен защитник, който към тридесетте години на века разобличава пламенно, с ярки илюстрации, лъжата, залегнала в основата на всички буржоазни политически партии. До тези идеи писателят не стига без грешки, но каква огромна победа в края на краищата! У него се сливат идеи и дела и в „Мир чрез революция“ (1935), в „Пътуване към себе си“ (1942) се вижда ясно как гледа Ролан на ролята на пролетариата в бъдещия свят, как гледа на ролята на интелигенцията, как вижда значението на задружния им път. Социалистическата революция — в нея вярва Ромен Ролан през тези последни години, когато вече е намерил сили, за да примири независимостта на духа си с общото дело. „Вярвам в народа — пише той в едно свое писмо, — какви дълбоки сили се крият в него! И какво престъпление е да се употребяват тези сили за тяхното взаимно унищожение, вместо да се насочат да служат на човешкия прогрес!“

Новият цикъл пиеси и романи показват в литературното му творчество това ново светоотношение. Многотомният роман „Очарована душа“ (1922–1933) е блестящ и покъртителен израз на постигнатото откровение. Героинята Анет Ларивиер е млада жена, изпълнена с гордост и достойнство. Но и тя, подобно на Жан-Кристоф, е самотница в света, в който живее, тъй като е отхвърлила този свят заради неговите лъжи, предразсъдъци, лицемерие. Художественото майсторство на писателя-реалист достига върха си в последните части на романа, където Анет, разбрала кой е единственият път, за да осмисли съществуването си, излиза от самоизолираността и взема участие в антифашистката борба, в която увлича и сина си Марк. Тя продължава това велико дело и след неговата смърт с още по-голяма решителност въпреки болката и изпитанията, в името на болката и изпитанията. В „Очарована душа“ герои на Ролан са хората от авангарда на новото време, новият тип люде — строители на бъдещето. В този роман те не само хвърлят ръкавицата си на обществото; те живеят с едничката мисъл, воля, мечта: да създадат един нов свят. И те знаят, че този свят ще се роди в борбата.

Що се отнася до новите пиеси на Ролан, те са своеобразно продължение на „Театър на революцията“, тъй като показват други идейни позиции. Най-значително негово произведение е драмата „Робеспиер“ (1939), чрез която авторът отново ни отвежда в бурната епоха на първата френска революция, в един от нейните най-значителни и най-тежки периоди — якобинския период. „Робеспиер“ е историческа пиеса; авторът се е старал да представи в нея както величието на първите действуващи лица по времето на Терора, така и техните грешки и политически увлечения. Главното обаче в нея е обяснението, което дава Ролан на якобинските заблуждения, а именно неразбирането у водачите на революцията на потребността от дълбока и неразривна връзка с народните маси, преди всичко чрез задоволяване на техните материални нужди. Така Ролан обяснява и контрареволюцията на буржоазията, успяла да привлече чрез измама на своя страна гладуващото население. Върховни часове, предадени с трагичен патос от драматурга!

В малкото средновековно градче Везле, което странно пази отпечатъка на отдавна минали времена, къщата, в която е живял през последните си години Ромен Ролан, сякаш още храни спомена за човека, очаквал с толкова копнеж да види свободата в своята страна. В старите каменни къщи, по стръмните, извити улички сякаш още се носи ехото от неговите стъпки… Градината, обкръжила старинната катедрала на върха на хълма, е била любимото място за разходка на писателя и по-старите хора там още го виждат, седнал под някой от вековните брястове, загледан в далечината, из зелените простори на река Йона, към изтока, където през последната година от живота му вече аленееше зората на свободата. И докато погледът му се е реял из китните полета на Бургундия, духовният му взор навярно се е взирал в онова лъчезарно бъдеще, което той не можа да види и което е действителност за толкова народи. Шосето лъкатуши надолу по хълма, като открива от време на време някой бункер, останал от германските нашественици. Но Везле напомня някакъв остров на тишината и спокойствието — дори и днес там пулсът на живота тупти зад дебелите каменни зидове — и не е чудно, че Ромен Ролан е избрал именно това място по време на окупацията — място, близко до родния край, за да се чувствува настрана от фашисткия враг и в същото време близо до събитията.