Арманду Вентура Ферейра
Сине мой, сине мой…

Свиреше акордеон. Беше топло. Грееше луна. По уличките на пристанището полуголи мъже търсеха прохлада. От време на време някой запален от жегата младеж се хвърляше във водата. В кабаретата и баровете, чиито врати бяха отворени, имаше малко хора. Оттам долитаха печални мелодии и се понасяха по улиците. Някой си подсвиркваше познати песнички от неизвестни страни.

Беше топло. Пушекът, който излизаше от комините на корабите, се издигаше право нагоре. Завързани за кея, гемиите се клатушкаха леко. По-нататък, в далечината, се виждаха големи кораби, които изглеждаха неподвижни от много години насам.

Грееше луна. По мръсния паваж на улиците двойките се влачеха едва-едва. Чуваше се сподавен смях и гласове, които молеха или увещаваха. И разговори на жени, които си приказваха за живота, и на мъжете, които също си приказваха за живота, но по друг начин и думите им звучаха отчетливо в тихата лятна нощ.

Беше нощ. Една самотна жена, движейки се като автомат, влезе във вратата на Морски бар.

А вътре тишина. Клиентите бяха малко и келнерите си шушукаха лениво. Собственикът проверяваше касата.

Жената влезе, но никой не й обърна внимание. Застана пред едно олющено огледало. Очите й бяха хлътнали. Имаше вид на изхабен човек. С мръсна и невчесана коса на проститутка, свикнала на всичко. Оглежда се дълго. След това със забавени движения се обърна и остана да стърчи неподвижна сред бара. Постоя малко така, после пристъпи, спря се колебливо и отново тръгна бавно към мястото, където се намираха грамофонът и плочите. Избра една плоча, пусна грамофона и музиката започна.

Келнерите погледнаха жената. Собственикът спря за момент своята работа, сви рамене и продължи сметките си.

Музиката продължаваше. Жената седна до грамофона. Наведе наляво глава, подпря я с ръка и се заслуша. Потръпна леко, когато мелодията отстъпи място на един мъжки глас, който пееше малко дрезгаво, но изразително тъжно. Сълзи замрежиха очите й.

Гласът на певеца редеше: „Сине мой…“

„Навън беше топло и грееше луна. Вечер той си играеше по улиците на пристанището. Беше здрав и весел. По улиците на пристанището без страх той си играеше. Беше красив. Със загоряло лице, разгърден, пълен с енергия пристигаше в къщи. И сбогом умора, сбогом тъга, сбогом грубости на мъже от цял свят. Той спеше встрани, тих и спокоен, животинче, доволно от живота. А тя, макар и измръзнала, беше щастлива, защото не беше сама. Навън беше топло и грееше луна. Така топло, така топло беше там, навън. Днес в прегръдките на един мъж, утре — в прегръдките на друг. А имаше толкова нежност в сърцето й…“

Гласът на певеца редеше: „Сине мой…“

А после мелодията отново се извисяваше жална и сърцераздирателна, и плочата завършваше с вика на певеца: „Сине мой…“

В бара настъпи тишина. Жената повика келнер и си поръча нещо за пиене. Когато й донесоха питието, тя едва докосна устни до чашата. Стана и отново пусна грамофона. Чу се същата песен. Всички погледнаха към нея.

Седнал на стол до бара, един моряк изслуша песента неподвижен, опрял лакти на тезгяха, с лице скрито между дланите. Но когато песента се разнесе отново, той се размърда. На грубото лице изпъкнаха очите му, пълни с печал. Втренчи поглед в жената, после в грамофона. И с отпуснати ръце продължи да слуша. Гласът на певеца редеше: „Сине мой…“

„Навън беше топло и грееше луна. Спокойно, пристанището потъваше нощем в тихи разговори. Наблизо, до стръмния морски бряг, имаше градини и борове. Миришеше на море и цветя. Жителите на селището идваха да посрещнат пристигащите кораби и колко различно беше всичко от шумните пристанища с груби пиянства в кабаретата и любов, купена от проститутки, жадни за пари…“

„Грееше луна… Мургава, с черни, искрящи в полумрака очи и гръд, надигаща светлата блузка, тя идваше. С един скок той се прехвърляше през борда на кораба и ето ги вървят бавно към полето, където се скриват…“

Песента беше към своя край. Колко пъти вече я беше слушал, изпълнен с желание тя да свърши веднъж завинаги, но с каква жажда очакваше да я чуе отново, когато корабът спираше някъде. В бара беше топло. И тихо. Очите на жената бяха пълни със сълзи. Собственикът свърши проверката на касата и излезе през задната врата. Влезе някой, препъвайки се. Беше един пиян, който изшътка, после седна и веднага заспа. На една маса в ъгъла седеше слаб човек, с къса остра брадичка и наблюдаваше. Двама моряци, разгърдени, с навити ръкави, играеха на зарове и пиеха бира. Жената стана. Пусна грамофона. Келнерите се засмяха. Един от тях дигна пръст и го опря о челото си. Песента започна отново.

„Беше на четиринадесет години, излязъл наскоро от училището, почти мъж. Ах, той не обичаше училището! Обичаше само да играе, да тича из квартала, да се бори с момчетата, да се къпе в морето и да минава за моряк в лодките на приятелите. Растеше силен. И момичетата на неговата възраст вече се заглеждаха в него…“

И гласът на певеца редеше: „Сине мой…“

„Сине мой… сине мой! Целият труд, всички мръсотии на живота бяха зарад него, всичко, всичко зарад него… Навън беше топло и грееше луна, там навън винаги беше топло и грееше луна, там навън винаги имаше живот… Къде беше бог, та не я закриляше? Сине мой… Сине мой…“

Очите на жената преливаха от сълзи. Морякът гледаше слисан, изумен. Мъжът с късата остра брадичка седеше и наблюдаваше. От време на време се чуваше потропването на заровете по мраморната маса. Пияният спеше.

„Беше нощ. Пристанището беше тихо. Светлините на крайбрежната улица се полюляваха във водата. И рибарските лодки им правеха компания в очакване на утрото. Устните й бяха топли. Тялото й беше топло. Голи, скрити между скалите и луната осветява телата им, а финият пясък ги гали. Очите й са втренчени в луната, като че ли са го забравили, влюбени в безкрая…“

Гласът на певеца не пееше, а почти викаше: „Сине мой…“

Погълнати от играта, играчите на зарове не чуваха песента. Беше топло. Пиеха бира. Мъжът с късата остра брадичка се усмихваше иронично. Пияният хъркаше. Някъде далече навън свиреше акордеон. Две почти голи момчета дойдоха до вратата и извикаха нещо. Избягаха веднага, заливайки се от смях. Морякът блуждаеше с поглед из бара. Пиеше ненаситно, без да спре.

„Песента щеше да започне отново, щеше да започне… Беше топло. Песента започваше отново… Жената беше луда… Но дори и да свършеше песента, той щеше да я чува винаги. Всичко това беше някаква халюцинация, на всичко това трябваше да се сложи край…“ Като някакъв автомат жената пусна грамофона. Келнерите се разсмяха. Морякът бръкна в джоба си. Пияният се събуди, направи „шшшт“ и отново заспа. Усмивката на мъжа с късата остра брадичка не изчезваше от лицето му.

Гласът на певеца редеше: „Сине мой…“

„И една нощ… Сине мой… сине мой…! Грееше луна, морето беше спокойно. В стаята един рус, деликатен чужденец — почти беше щастлива. Очите му сини, прозрачни. Толкова млад, толкова красив, почти като сина й… И една нощ… Навън беше топло и грееше луна. Боже мой, животът навън беше винаги топлина и луна… Тя, в прегръдките на един мъж, а синът й плуваше, плуваше там, където…“

Гласът на певеца редеше: „Сине мой…“ „Непоносима болка, безкрайна болка обхващаше цялото тяло, цялата душа… и едно безумно страстно желание да върне живота на голото тяло, проснато на пясъка, така младо… Голо, блестящо от водата, мъртво, под изгрялата луна… сине мой, нейната утеха…“

Гласът на певеца не пееше, а почти викаше: „Сине мой…“

„Когато корабът замина, когато на другия ден корабът остана сам сред вълните, той почувствува, че е изгубил нещо от себе си. Безсънните нощи в каютата, сънищата, в които се явяваше тя, гола и го викаше… Краката й, блестящи в тъмнината… Непрестанно жадуваше за нея, непрестанно долавяше уханието на море, което излъчваше тялото й, виждаше гърдите й, които хапеше страстно, усещаше горящите й устни, които го целуваха… Спираха в други пристанища, но той не я забравяше, обладаваше с бясна страст други жени и затворил очи, мислеше за нея… Беше някаква отрова, проникнала в кръвта му, вълшебство, магия на пристанището с аромат на цветя от близките градини и от боровете по стръмния морски бряг…“

Гласът на певеца редеше: „Сине мой…“

Келнерите от бара работеха мълчаливо. Мъжът с късата остра брадичка стоеше неподвижен, усмихваше се. Играчите на зарове престанаха да играят и брояха спечелените точки. Дясната ръка на моряка се пъхаше все по-надълбоко в джоба.

„Песента, песента… Грееше луна, когато се върна в тихото пристанище. Щеше да я прегърне отново. Грееше луна и лаеше куче. И изведнъж новината, която нейният баща му съобщи: Замина, не зная накъде… Бременна, не зная от кого…“

Гласът на певеца редеше: „Сине мой…“

„Плочата, ужасната плоча… Жената беше луда, беше разрушила всичко, ето вече две години, а я нямаше на нито едно пристанище; животът не можеше да продължава така, жената беше луда, намираше се там, за да го мъчи и терзае… Безпътните й устни, спазмите и виковете, сине мой, сине мой…“

Гласът на певеца не пееше, а почти викаше: „Сине мой…“

Дясната ръка на моряка тършуваше трескаво из джоба. Играчите на зарове станаха. Пияният се събуди. Една млада двойка влезе в бара. Мъжът с брадичката се усмихваше…

„Беше топло, беше много топло, насладата гореше на устните й, отсъствуващи, изчезнали, далечни, песента, ужасната песен, певецът, който пееше: «Сине мой… сине мой…», жената беше луда изпратена от Сатаната, тя стоеше права, гледаше грамофона, пипаше нещо по плочата, омагьосваше я… Някакво непреодолимо желание, някаква луда страст да свърши с всичко това… Животът беше пълен с топлина. Вечно беше лятото в кръвта му… А тя, далече, отсъствуваща, тя, пресъхналият извор на неговото щастие…“

Прав, жестикулирайки с лявата си ръка, пъхнал другата в джоба на куртката, морякът, омагьосан, не откъсваше очи от жената. Пияният гледаше всички с изключително внимание. Мъжът с брадичката наблюдаваше и се усмихваше. Двойката се държеше за ръце. Играчите на зарове, безразлични, плащаха сметката си.

Гласът на певеца редеше: „Сине мой…“

„Защо не престане тази жена с нейната песен? Беше топло, задушно, барът ужасен, животът ужасен. Светът беше ад, жената беше изпратена от дявола, заплашваше го с някаква магия. Това трябваше да свърши… всичко се въртеше в пламналата му глава, хора и маси, и столове, бутилки и чаши, и грамофонът, и плочата, ужасната плоча… Имаше нужда да крещи, да направи нещо, за да се избави от магьосницата и от нейния съюз с дявола…“

В тихия бар викът на моряка накара всички да изтръпнат. Усмивката застина на лицето на мъжа с брадичката. Жената се обърна изплашена. Пияният направи „шшшт“. Блесна острието. И никой не се намеси, за да предотврати удара с нож в гърдите на жената, която се олюля и падна. Мъжът с късата остра брадичка стана. Пияният започна да повръща. Морякът гледаше безпомощен кръвта, която обагряше бавно шията на жената.

Гласът на певеца не пееше, а почти викаше: „Сине мой, сине мой…“