Вашку Бранку
На всяко пристанище по една любов

Поискаме ли на някой моряк да ни разкаже за Сент Джон, той започва да ни рисува направо върху масата за кафе нещо като балон с дълга и тясна шия именно защото думата му е преди всичко за закритото пристанище, за удобния за акостиране кей, за корабоплаването без опасност от засядане. Едва след това си спомня за града, за магазините, за хладилниците, за предачните фабрики, за заведенията, за дансингите, за жените. В действителност пристанището прилича на потна жлеза, но в много по-големи размери.

Жесе гледа стръмните брегове, които му връщат почти мигновено шума на машините. В дъното на коридора изниква смътно нещо синкавокафеникаво — първата тясна ивица от вълнолома, а над него плъзва градът, който покрива хълма от долу до горе. Сега не изпитваше трескавата възбуда, която го обхващаше по-рано при приближаването на сушата. Годините отнасят със себе си свежестта на чувствата. Меланхолия! Рибарите се надвесват над борда и се взират в пристанището. После очите им се впиват настойчиво в силуетите, които им се струват женски. Все още едва се различават, но те мечтаят за идеални форми и чувствуват непреодолимо желание да се шегуват:

— Нося подарък!

— ??

— Представете си! Сутиен. Отивам в Боуринкс.

— А имаш ли мярката?

— Защо? Необходимо ли е? Там има момичета от всякакъв калибър. Стига само да посочиш…

Рикарду, новият лоцман, мечтае за приключения в града, където ще стъпи за пръв път. Нагласи се от горе до долу, даде да му изгладят панталоните, кисна си ноктите в паница с топла вода и настърган сапун и само от срам удържа на изкушението да ги намаже с бял лак. Вярваше, че никой не би устоял на романския му чар, но все пак подсили, доколкото можа, естествената си привлекателност. Косата му е смолисто черна, кожата — матова, очите — големи и черни. „По дяволите! Та аз съм истински южняк“ — говори си тихичко, оглеждайки се с одобрителни жестове. Но гледа да няма някой наблизо, за да не забележи противния нарцисизъм.

— Знаете ли, Диогу, журналистът, твърди, че имаме доста мавърска кръв и сърце, разтегливо като платформа на трамвай… — каза набързо, когато видя, че се появява помощник-капитанът.

— Има право, разбира се — потвърждава Жесе, мислейки си за капитана, който цяла сутрин седи в каютата пред портрета на семейството си (жена му с двете момчета отстрани и с момичето в скута) и се мъчи да се вдъхнови, да се развълнува, като си спомня дребни случки, за да се отприщи потокът от мисли, с който би искал да изрази чувството на така наречената семейна солидарност. Той оставяше писалката след завършването на всяка внезапно споходила го мисъл и пиеше на малки глътки уискито, задържайки питието в устата си, преди да го глътне.

— Пристигаме, капитане — прекъсва го Жесе, докато приготвя някакво питие.

— Е, нали знаете. За там тъгуваме — напомня му на свой ред капитанът. После се обляга бавно на фотьойла, замълчава за миг, докосва се многозначително до чашата на Жесе и се завръща от далечната земя, от топлината на семейството, от уютната къща, където вечер децата крещят, че искат да видят програмата от край до край. „Деца, елате да чуем предаването за моряците“, подканя ги майка им; „Може баща ви да говори…“ Не й отговарят. Дават криминален филм. Дано да се провали предаването за моряците. Много е скучно.

Капитанът завърши писмото. И с това се почувствува освободен от каквото и да е задължение за тази нощ. Тази нощ щеше да бъде посветена на Кейт, на Керъл или на Бети.

Жесе няма желание да размишлява върху човешката природа. Гемията скоро ще акостира. Ще хвърлят въжетата. Драгонаш, чието задължение е първото корабно въже на малкия тримачтов кораб, поглажда две бутилки с глинтвайн, които ще му донесат в най-добрия случай осем долара. Жесе познава цялото циркаджийство, изучено и усъвършенствувано на борда в часовете на почивка. Дори знае точно как ще стане всичко:

„Бренди?“ — питат го с носово произношение.

„Пет звезди?“

„Йест, дядка. Пет звездички, говедо. По един долар за всяка звезда, говедо. Ако искаш да пиеш кашаса, плащай, говедо.“

Понякога питието се приготвя с помощта на готвача, който получава цвета от силна отвара от чай, набавя им празни бутилки, но с безупречно чисти етикети, с необходимите пет звезди, които служат за бандерол. Жесе дори трябваше да се намеси веднъж, когато се готвеха да продадат, и то на добра цена, три бутилки пълни с урина на един човек, съвсем пиян от някакво питие от червено вино, захар и ракия, което мошениците наричаха с гръмкото име вино от Порту. По-късно научи, че това е един педераст, тясно свързан с целия екипаж.

Междувременно се свечеряваше. И светлините, които се появяваха в различните точки на града, бележеха едно мъчително изкачване на планината. Някога… Какъв глупав темперамент имаме — живеем само с миналото! Като гледа Сент Джон, Жесе вижда нещо от градовете на своята страна, нещо от Сент Джон от други времена, нещо от градовете, за които е мечтал и никога не е видял. Вдишва свежия въздух, изпълнен с чудни благоухания, които той не иска да разпознае, но които му напомнят смътно рождени дни, годишнини с наздравици, произнасяни с тържествен тон от сериозни гости. Вдига яката на полушубката си. Капитанът купува кибрит и говори много повече, отколкото е необходимо за случая, с неговия отсечен и с лошо произношение английски език. „Многословие, присъщо на хората, които идват от морето“ — мисли си Жесе. И усеща като него как същият запас от енергия му причинява нещо като безпокойно спокойствие, непреодолимо желание за близост, за интимност. Капитан Дуарте, когото познава от три години насам, му разказва, докато отиват към „Старата колония“, приключенията си по други географски ширини.

— Дългото плаване си има свои предимства, своя прелест… — започва той.

И фразите, произнасяни в началото сравнително спокойно, накрая стават развълнувани, дори недовършени, като че ли по средата на всяка мисъл му идваше на ум друга, много по-важна.

— Какво? Разказвал съм ви вече за онзи случай в Ирландия?

Историята в Ирландия — както много други — е едно обикновено приключение, което може да се случи на всеки, обаче капитанът я вплита в сложна мрежа от изненади.

— Само на мен!

И описва с досадни подробности кулминационния момент. После спира изведнъж, дръпва Жесе за ръкава на полушубката, духва дим в очите му и упорито повтаря:

— Само на мен, скъпи приятелю. Само на мен!…

Жесе на свой ред се опитва да му се довери за любовта си към Ива, за нерешителността си и неприятното чувство, че трябва да й говори сега, сега, когато беше получила голямото наследство. „Не, не искам да пипам това, което леля ми ми е оставила“ — каза тя още в санаториума, много дни преди да й съобщят, че се е излекувала. „Знам ли, състоянието ми може отново да се влоши и да ми дотрябват…“

— Познавате ли Дания, Жесе?

Взаимният възторг от първите признания създаде между тях още по-голяма близост. Капитан Дуарте няма да даде думата на помощник-капитана поне половин час.

— Но познавате ли Дания? — повтаря настоятелно той.

Жесе не я познава.

— Там един мъж се владее, приятелю. Но ще ви разкажа: след войната отидох там да търся товарен кораб. Превърнаха го в риболовен. Това е днешният „Санту Инасиу“ на Акционерното рибарско дружество Лажиш О. О. Предполагам, че излезе много по-скъп, отколкото ако бяха направили нов. Но нали знаете! Интереси…

Намират се на Уотър Стрийт, най-оживения булевард на града, който е почти успореден на северния кей. Там ще вземат такси. Капитанът запалва нова цигара от вече догорилата угарка. Правят две крачки и спират. Забравят какво правят там, къде искат да ги отведат краката им. Времето е определено независимо от някакъв механичен измерител. Впрочем знае се какво става в такива случаи с хората. За този, който говори, най-вече за този, който говори, в момента има едно-единствено измерение: историята, която преживява отново. И това отдалечаване, преплитането на настояще в минало, го кара да изпадне в силна възбуда.

— Приятелю Жесе! Какво ще ми кажете за това? Момиче един път, нали?

Очите на капитана все още са някъде далече. Гледани през кръгчета дим, изглеждат нереални. Усилието да се върне към действителността е винаги много голямо, почти болезнено. Заради това забавя възвръщането си към настоящето, което го задължава да съществува заедно с всеки момент.

Нощта мина без изненади. Приятелят Бъч дойде с голямата кола и беше там, на масата в левия ъгъл до оркестъра, с две момичета, които през деня продават разни дреболии на Роял Стор. Пиеха умерено, танцуваха с въодушевление и в края на третия слоу се увлякоха страстно като всеки португалец, който уважава себе си. Когато автомобилът се изкачваше към кулата („Отвратително! Едва сега започна развратът; ще гледаме уж морето отгоре…“), градът вече спеше дълбок сън. По улиците нямаше жива душа. Свежата и светла боя на къщите блестеше пред фаровете. Жесе отчаян обмисли английската фраза, която ще каже след малко, построена по португалски:

— Ех, Керъл, Керъл! Не кръв, а вода тече във вените ти!

Усеща собствения си глас някак странен и съвсем смътно долавя странното положение, в което се намира. Лицето на Ива, бледо от болестта, изниква точно когато Керъл е станала малко по-податлива. „Момент“ — завършва с глух глас.

Отваря вратата, излиза и я блъска силно. Студ щипе върха на ушите му. Приближава се до стената, която поддържа склона. Градът се спуска със зашеметяващ бяг по стръмния скат. — По дяволите! Колко съм недодялан…

— Май не я бива твоята сексапилна приятелка? — пита Бъч жена си, която се усмихва двусмислено, гледайки силуета на Жесе, надвесил се над кулата.