Илзе Лоза
Потъналият кораб

Безкрайната морска шир навяваше меланхолия и умора, водата монотонно се плискаше о брега. Вълните идваха бели. Идваха, разбиваха се в пясъка, после идваха други, все така бели и се разбиваха в пясъка… И все същото непрестанно бучене. Пясъкът гореше под лъчите на безмилостното слънце. И само това меланхолично бучене и монотонен плисък.

Имах желание да се загубя в неопределеното, в безкрайното. Мислех, че белите вълни ще ме накарат да мечтая за непознати земи, за приключения, както ставаше, когато чуех локомотивна свирка. Но вълните успяваха само да ме върнат към миналото. Очите ми се взираха в тях, а те все идваха и идваха — все така бели.

Неочаквано се появиха цветя, цветя от нашата градина, полски цветя — червени, сини, жълти… Китки, букети. Над морската шир — цветя. За миг техните багри нарушиха монотонността. После изчезнаха.

Очите ми останаха приковани в безкрайното полюшващо се водно пространство. Тогава изникна един кораб. Този кораб бе потънал отдавна, след като се бе натъкнал на мина. Така бяха съобщили вестниците. Но и сега, както някога, той си беше там — стар, олющен, мръснобял.

 

 

На палубата, облегнат на парапета, виждам младежа с тъмна коса и нежни очи, а до него — русото момиче с жълта блуза.

— Вече приближаваме брега, където ще слезеш. И няма да те видя вече.

— Ще си пишем — гласът й е тъжен.

— Ако можех да остана и аз с тебе… Проклети визи! Всичко е толкова трудно за нас. Всичко! По-добре да не те бях срещал…

— Моля те, не говори така! Прекарахме толкова щастливи мигове.

Той стисва ръката й и болезнено изражение пробягва по лицето й.

 

 

Двамата старци, които тогава седяха излегнати на брезентовите столове, навярно са умрели. Но сега са там, с това мъчително безпокойство в очите, което им придава изражение на уплашени деца. Неговият глас е малко пресипнал:

— Студено ли ти е?

Тя му се усмихна едва-едва, почти незабележимо.

Корабът се заклаща малко по-силно. Ниска жена с кръгло уморено лице простенва:

— Много ми е зле. Толкова е неприятно да се пътува с кораб.

Старицата я дарява с едва забележимата си усмивка:

— Имайте малко търпение. Спомнете си за всички премеждия, през които сте преминали.

Като чувам тези думи, аз се замислям над това, което знам за техния живот.

Дъщерята на старците била изпратена в Дахау. Зет им успял да избяга с петгодишното си дете. Но старците не знаеха къде е.

Жената с кръглото уморено лице бе загубила мъжа си. Нацистите го бяха принуждавали да къса трева със зъби в продължение на часове. После го бяха откарали някъде, но тя не знаеше къде. След време бе получила съобщение за смъртта му. „Застрелян при опит за бягство.“

Тишина, изпълнена с мъчителни спомени, обгръща тримата.

По-нататък виждам млада жена с бледо лице, която плете. Бе започнала този син пуловер, когато корабът бе потеглил на път. Сега е почти готов. От време на време погледът й се зарейва над морето и очите й приличат на празни черни кухини. До нея дъщеричката й си играе с едноока кукла без крака. Малката знае, че баща й е затворен, но не знае какво е това концентрационен лагер. Какво ли е станало с тази млада жена и дъщеричката й?

Чувам малката да бърбори:

— Мамо, кога ще пристигнем? Искам да купя нова рокля за моята Лена. А дали в тази страна ще има крака? Тя не може вечно да бъде без крака. Чуваш ли, мамо?

Жената повдига очи — черни и празни — и погалва детето по косата.

— Ще намерим крака за куклата…

 

 

Приближава се високо здраво момиче с очила и чанта през рамо. Избягала от Германия поради несъгласие с режима. Доброволно. Това бе предизвикало всеобщо възхищение. Тя приклеква до момиченцето и след малко то избухва в смях. Тогава младата жена отпуска синьото плетиво, става и отива към парапета. Черната като очите й коса се развява от вятъра.

— Мама не обича да слуша как се смеят — обяснява детето на девойката с очилата. Очите й са много светли, тя се взира в облегнатата на парапета жена. После става и се приближава към нея. Слага ръка на раменете й. Двете стоят така, без да говорят. Детето отново се заиграва с еднооката кукла без крака.

 

 

Носът на кораба. Тук е младежът, за когото се говори със състрадание. Навярно няма повече от осемнадесет години — не се знае точно. Той почти не говори. Лицето му е като вкаменено от болка. Очите изглеждат пълни с неизплакани сълзи. С ръце, пъхнати в джобовете на шлифера, той съзерцава разбиващата се о кораба бяла пяна, която сякаш го привлича.

Когато по-късно случайно узнах, че трупът на този младеж е бил намерен, изхвърлен от вълните на един плаж в Бразилия, не се изненадах много.

Всички пътници допускаха различни хипотези — дали бяха убили годеницата му? Или родителите? Или е присъствувал на мъченията на близък приятел?

Влизам в обширен салон. До малка масичка двама мъже играят шах — и двамата с подпряна на ръката брадичка. От време на време другата ръка премества по някоя фигура.

— Не знам какво ще правя. Моливи ли да продавам? Вече ме уведомиха, че няма да мога да упражнявал професията си. Или ще трябва да уча две години в университета като някой младок, за да получа дипломата на страната. Нямам пари, а и на тези години не ми достига търпение.

Мъжът с дълго лице и прошарена коса говори, без да вдига очи.

— Може би ще успеете да приемате болни тайно. Бежанците сигурно ви познават по име и ще ви потърсят.

Другият отвръща с монотонен глас:

— Може би… А вие?

— Аз ли? О-о — ръката бавно премества една фигура. Разговорът замира.

Около пианото са застанали две момичета и един младеж. Друг — нисък и набит, свири. Ритъмът на музиката кара младите хора да потропват с крака и да поклащат тела. Изправеният младеж вика:

— Та вие свирите чудесно! Можете да си изкарвате хляба!

Той пляска с ръце в такт с музиката, поклаща рамене напред-назад, после запява, като превзето върти очи:

— Ей, йей-йей-йей…

 

 

— Nice hair you have.^[1]

— Oh, nein… Oh, thank you.^[2]

Двамата се мъчат някак да се разберат. На младежа гледат със завист, защото е англичанин, защото има редовен паспорт, защото пътува във връзка с някаква сделка. А после ще се върне у дома. У дома…

Интересува го — това е очевидно, червенокосото момиче, което е трябвало да избяга от Берлин нощем, без да успее да си вземе поне един куфар.

Дали тази любов е свършила с края на пътуването? Или той е отвел момичето със себе си в Англия?

 

 

Слизам. Някои каюти са затворени. Има хора, които по цял ден лежат в леглата си. През една полуотворена врата виждам младо семейство, надвесено над бебе, което тихичко плаче. Майката няма мляко. Намаля й в деня, в който разрушиха дома им и счупиха дори люлката на детето. То не можеше да свикне с млякото, получавано на кораба. И все така тихичко плачеше.

В тесния коридор няма никой. Отново се изкачвам на палубата, този път откъм кърмата. Там е омразният човек. Много изправен, със светла права коса и твърди черти на лицето, той гледа наоколо с презрение, което се излъчва от цялата му стойка, от скръстените на гърдите ръце, от увисналите ъгълчета на устните. И заради него тези хора чувствуват, че все още не са свободни, че още трябва да говорят шепнешком, когато изливат мъката си. Това е той — представителят на бруталната власт.

Изкачвам малката стълба, която води към първа класа. Тъмен шнур ми показва, че не мога да продължа нататък. Виждам капитана на кораба да се разхожда със стройна хубава жена.

— Трябва да внимаваш с тези бежанци. Няколко пъти те виждам да говориш с някои от тях.

— И те са хора като всички други — гласът й е приятен.

— Така мислиш ти, защото не разбираш тези неща. Но нашият фюрер мисли другояче.

Жената въздъхва.

 

 

Свечерява се. Котвата е хвърлена в морето. В далечината се виждат светлините на брега, а светлините на кораба се отразяват във водата. Чува се шум на мотор. Приближава се лодка. Представители на властта се изкачват по въжената стълба. Те разговарят няколко минути с капитана, после повикват пътниците, които ще слязат от кораба — русата девойка с жълтата блуза и другата — висока и здрава, с очила и чанта през рамо. Двете слагат документите си на масата. Вижда се червено J^[3] на първата страница на паспорта на русото момиче. Представителите на властта оглеждат двете пътнички от горе до долу. Прозвучава удар, на печат. Връчват паспортите им.

 

 

Голяма група е обградила момичетата.

— Честито!

— Дано получите новини от зетя и внучето.

— Желая ви щастие.

— Вашият мъж навярно е жив. Имайте малко вяра.

— Дано детето ви се поправи. Може млякото в Аржентина да е по-хубаво.

— Пожелавам ти да намериш хубави крака за куклата си…

— Сбогом… Сбогом…

 

 

Очите на русата девойка са пълни със сълзи. Никой не се изненадва, че младежът я притиска до себе си и заравя лице в косите й.

Със скръстени на гърдите ръце и насмешлива усмивка в ъгълчетата на устните, „бруталната сила“ наблюдава сцената на раздялата.

 

 

Двете момичета слизат в лодката. Представителите на властта си отиват. Сега нощта е тъмна. Светлинни отблясъци играят във водата. Лодката се отдалечава от кораба.

Един вик пронизва нощта:

— Анна!

 

 

Потръпнах. Вълните — бели и пенливи — се блъскат в брега, разбиват се в пясъка. Меланхолично бучене, монотонен плисък.

 

 

Този извехтял, олющен, мръснобял кораб бе потънал отдавна. Така бяха съобщили вестниците.

Бележки

[1] Имате хубава коса (англ.). — Б.пр. ↑

[2] O, не… О, благодаря (нем. и англ.). — Б.пр. ↑

[3] От Ju — евреин. — Б.пр. ↑