Жоаким Пашеку Невиш
Корабокрушение!…

Времето помръкна изведнъж. Последните слънчеви лъчи, побледнели от филтъра на облаците, оцветиха повърхността на водата, отразиха там своята слаба анемична белота и изчезнаха, като оставиха деня черен. Духаше силен вятър — навеждаше дърветата по морския бряг, чупеше клоните, брулеше листата, шибаше гребените на вълните, вдигаше вихри от пясък, изпълваше с прах въздуха. По небето облаците се трупаха черни и мрачни, търкаляха се в необятното пространство, стелеха се по небосвода, обезформени от напора на свирепия вятър; и както бързо се натрупваха на гигантски кули, така се разнищваха на тънки пипала, докато изчезнат. В морето бушуващата вода се вдигаше в огромни вълни, които ревяха яростно, разбиваха се в плитчините, пенеха се застрашително, помитаха всичко по брега и се разливаха в конвулсии на крайбрежните пясъци. Те се раждаха от малка извивка, от незабележимо вълнение в далечината, за да пораснат, да се издигнат, гонени от вятъра, да залеят с грохот подводните камъни най-близо до брега, да изреват хиляди проклятия, да разбият своя величествен гребен в самите си недра, още преди да се доближат до брега, и да пометат в стремителна ярост останките, оставени от предишната вълна. По гребените им подскачаха побелели пръски пяна, които вятърът ту грабваше и разбиваше на прах във вихъра на своята мощ, ту ги влечеше към крайбрежната ивица и я поръбваше с украшения от причудлива и нежна дантела…

Бурята се приближаваше. Блясъкът на светкавицата озаряваше със зловеща пурпурна светлина потъмнелия ден, а гръмотевицата тътнеше в далечината с приглушени звуци, донасяни насам от вятъра. Денят се изпълваше със сенки и със страшни заплахи, които стряскаха хората, останали на сушата в милия уют на своя дом.

Тълпата, която се беше струпала на брега при рева на бурята, се вайкаше за съдбата на ония, които бяха в морето. Чуваха се възгласи, несвързани молитви и горещи молби, пълни с тревога и отчаяние, отправяни към бога да донесе спасение на хората, загубени сред бушуващите води, там в далечината. Страхът подлудяваше тълпата, разкривяваше лицата, правеше погледите безумни и жестовете безсмислени; той растеше при всеки по-яростен грохот заедно с молитвите, които разтрепераните устни мълвяха.

Без да помръдне, тя чакаше връщането на онези, които на разсъмване бяха приготвили мрежите и събрани в дружина, бяха поели в морето за прехраната си. Морето беше спокойно, вятърът не духаше и първите слънчеви лъчи, златисти като ленени къдели, блестяха по повърхността на водата, оцветени с ярките багри на дъгата. Имаше изгледи за добър улов, а нали рибарят не изкарва в къщи нито хляба за децата си, нито топлите дрехи за суровите зимни дни. Някои се бяха върнали при първата висока вълна, която се мерна в далечината. Липсваше само една от лодките и никой не знаеше дали ще успее да се спаси. Божията майка, на която се молеха с толкова жар, изглежда ги беше забравила в това мъчително изпитание, беше ги оставила на произвола на съдбата им, да бродят и блуждаят по вълните на безкрайното море.

От брега не се виждаше нищо. Морето продължаваше бясно да реве, да бушува с невиждана ярост. Огромните вълни се блъскаха с голяма сила към скалите, ревяха настръхнали, нахвърляха се с грохот върху пясъка, търкаляха се разгневени по крайбрежната ивица. Вятърът ги шибаше по гърбовете, издуваше ги още повече, нагъваше гребените им, изтръгваше от тях пръски пяна, свиреше над плитчините, вдигаше вихрушки от ситен пясък и се втурваше безмилостен и опустошителен навътре в сушата. Във водата с тих плисък закапаха отмерено едри капки дъжд; морското вълнение ги погълна. Един последен слънчев лъч светна върху морето, но разлюлените вълни угасиха неговото мигновено блещукане във водата. Свечеряваше се. А ураганът, мрачен и заплашителен, растеше и пълнеше с мъчителна тревога сърцата, уплашени от зловещите предсказания…

Внезапно над бурния рев на водите екна вик и смрази измъчените от неизвестността души:

— Ето ги идват, ето ги идват!…

И от брега забелязаха в далечината една черна точка, загубена на хоризонта, която погледът едвам достигаше и различаваше. Тя ту се издигаше внезапно върху настръхналите върхове на вълните, ту се губеше в дълбоките падини между тях, за да бъде отново намерена и следвана с поглед по мъчителния път, който изминаваше, за да се загуби отново, сякаш погълната от коварна вълна.

Скоро гонената от вятъра лодка се приближи до брега. Силуетът на борда й се очерта върху тъмните води и ясно се провидяха седналите здраво на пейките мъже от дружината. Завръщаха се всички и всички гребяха с все сила, следвайки усърдно високите властни команди на капитана, примесени с проклетия…

Тълпата онемя от вълнение, когато ги видя, че се приближават към опасността, към тесния проход в пясъчната плитчина, където прибоят беше най-силен… Сърцата на всички забиха силно и в очите им се четеше ужасът, който измъчваше душите. Те стояха още по-здраво, като вкопани в пясъка, готови да се хвърлят във водата, за да помогнат в бедствието, не се помръдваха от мястото си и сякаш с цялото си същество се бяха устремили към онези, които бяха в опасност.

Носът на лодката наближи брега в прохода между подводните камъни, като се съпротивяваше на прибоя. С едно силно замахване на греблата тя се покатери по гърба на вълната, издигна се на гребена й, като откри кила, по който се стичаше солена тиня. Лодката изскърца и греблата изпъшкаха в гнездата си при енергичния тласък на гребците. Още едно задружно усилие на мъжете. И водена от опитната ръка на капитана, лодката мина, преодолявайки трудността тъкмо там, където вече изглеждаше, че ще намери гроба си.

Тълпата въздъхна с облекчение, като видя, че се отърваха от опасността; на сгърчените лица затрептя усмивка; надеждата отново стопли изплашените сърца. Те бяха почти на две крачки. Сякаш вече бяха в прегръдките им и си отдъхваха след умората от упоритата борба…

Но ето че в далечината се появи една малка вълна и тласкана от вятъра, наближи брега. За миг порасна, изви гръб, източи се, по края на гривата й се появи пяна, извиси се, нададе глух рев, сгромоляса се с трясък върху подводните камъни и ги помете. Със същия устрем тя наближи лодката, подхвърли я във въздуха, обгърна я отвсякъде, изви я, раздърпа я бясно и в последна епилептична конвулсия я разби върху черната линия от скали…

Тълпата, която бе разцъфнала в усмивки, нададе вик, пълен с болка вопъл, направи отчаян жест. Няколко души, тласкани от желанието да се притекат на помощ на онези, които смъртта дебнеше, се хвърлиха в морето, обвити от разбеснялата се стихия, напираха срещу вълните, за да помогнат на онези, които трескаво молеха за помощ и закрила. Но полудялото море отново ги връщаше на пясъка, тласкаше ги пак към брега, доволно от жертвите, които лакомото му гърло беше грабнало в последния момент, когато храбростта на мъжете вече щеше да получи заслужена почивка…

Няколко часа по-късно обърнатата с кила нагоре лодка още се поклащаше по повърхността на обградения от скалите пролив. Гонена от вятъра, тя се понесе по течението и наближи брега, разбита и самотна. Една по-силна вълна я изхвърли на пясъчния бряг. Никой не се доближи до нея. И заседнала, там остана да гние, осветена от анемичен слънчев лъч, който се появи между облаците като погребална свещ, запалена, за да покаже на хората един от пътищата на живота, водещ към смъртта.