Жозе Лоурейру Боташ
Първото пътуване (Разказва рибарят Зе Катрау)

Когато ме поверяваше на чичо Назариу, майка ми плачеше с едри сълзи. Аз не знаех да плача ли или да се радвам. За пръв път бях облякъл дълги памучни панталони и риза, които предизвикаха изумление у моите другарчета по игра, и в торбичката на рамо носех старите си дрехи — изпрани и изгладени. Това ме караше да се чувствувам като мъж — щях да си печеля хляба като голям човек. Струва ми се, още чувам думите на бедната ми майчица — бог да я прости!

— Слушайте, куме! Бъдете търпелив с него. Още е дете. Няма и единадесет години. Толкова ми е мъчно! Но все пак — една уста по-малко. А е още толкова малък! Ако не беше немотията, нямаше да го пусна. Но как да изкарам прехрана за толкова деца? Сърцето ми се къса — толкова е студено сега там, през зимата!

— Не се тревожете. Ще го гледам като свое дете.

Аз имах желание да тръгваме вече. Майка ми се обърна към мене:

— Е, Зе! Тръгваш, без дори да ме целунеш?

Обърнах се и дълго я целувах, като се притисках към нея. Лицето ми се измокри от сълзите й.

Вече в каруцата вниманието ми бе отвлечено от братовчедката и аз забравих всичко при мисълта за това, което ме очакваше. Напусках моя свят. Никога преди това не бях излизал от село. Жадно се взирах във всичко, което ме заобикаляше. Беше ми жал за онези хлапаци, останали назад, втренчени изумено в каруцата ни. Те нямаха кой да ги заведе в Борда-д’Агуа, както отивах аз заедно с чичо Назариу, дъщеря му и жена му, която беше първа братовчедка на майка ми.

Чичо Назариу беше един от най-силните и добри хора от нашия край. Някои го смятаха за груб, но аз мога да кажа за него само хубави неща.

Още си спомням как ме качи във влака. С едната си огромна ръка хвана мен и братовчедка ми за ръчичките, вдигна ни във въздуха като пилета и ни качи и двамата едновременно във вагона. Стреснахме се — бяхме заспали, докато чакахме на гарата. Всичко това се е запечатало в паметта ми заедно със съня. Седнали в единия край на пейката във вагона, ние отново заспахме, увити в одеяло.

Когато се събудих, вече се зазоряваше. Бяхме стигнали. Започваше моят трудов живот. Моето море сега бяха тези плитчини и залети брегове, губещи се сред зеления безкрай на мочурищата.

В първите дни нещата не вървяха лошо. Чувствувах се доволен. Бях чирак, но работата ми харесваше.

Още на разсъмване излизах с моя господар, носейки каквото можех, и във водата или в лодката, която той имаше от предишните години, хвърляхме мрежите така бързо, че едва си поемахме дъх.

Чичо Назариу беше светец. Ако бях изморен, на връщане той ме качваше на раменете си и ме носеше. А моята братовчедка беше по-лоша и от чума. Аз не бих й се притекъл на помощ дори да я видех сред глутница бесни кучета. Ругаеше ме за всяко нещо и все говореше колко много ям.

След втората седмица проклетницата започна да намалява дажбата ми.

Това продължи така повече от месец, без мъжът й да узнае. Той ми казваше:

— Да не гладуваш, синко!

И аз му отговарях: „Не, господине, чичо Назариу“. (Наричах го чичо от уважение. Та той беше мъж, а аз — сополанко.)

Веднъж, като стигнахме в колибата, той ми каза:

— Братовчедка ти не е тук. Гладен ли си?

— Гладен съм, господине.

— Иди тогава да си вземеш хляб. Яж колкото искаш, преди тя да се върне.

Той отиде да кърпи мрежи край брега.

Влязох в барачката, която правехме там, където трябваше да работим, извадих джобното си ножче и се приближих към сандъка да си отрежа хляб. Сандъкът беше заключен. Не посмях да кажа това на чичо Назариу, защото се страхувах, че може да има разправии заради мене. Скрих се зад едни върби да си поплача и да почакам да мине малко време все едно, че съм ял. После се върнах при него. Още кърпеше мрежите. Попита ме:

— Яде ли хляб?

— Хапнах едно крайче.

Малко след това той също огладня и ме изпрати да му донеса едно парче. Какво можех да направя? Не ми оставаше друго, освен да му кажа, че сандъкът е заключен. Хвана ме за ухото и сърдито ми каза:

— Тогава ми каза, че си ял, а сега ми казваш, че сандъкът е заключен. Не искам да ме лъжеш. От днес нататък, ако ме излъжеш пак, ще ти откъсна ушите!

Малко след това жената се върна. Той ме предупреди да не се обаждам. Говореше той. Повика я:

— Емилия! Ела тук!

Тя се приближи до него, като се смееше доволно. Беше грозна и зла като ураган.

— Слушай! Носиш ли нещо за ядене?

— Нося малко баница за тебе и дъщеря ти.

— А за братовчед ти?

— Братовчед ми не е момче за баници.

Чичо Назариу се изправи. Приближи се до нея и й зашлеви такъв шамар, че тя падна на земята. Остана като зашеметена, с повдигната пола. После той я заудря с юмруци, като й викаше: „Като не му даваш баница, дай му хляб. Мен нито един господар не ме е държал гладен. Престани да се държиш така с детето, защото ще те пречукам!“

Но тя не беше от страхливите. Не отстъпи от своето. Беше непоправима. Като че ли завиждаше на уважението на чичо Назариу към мене. Няколко дни по-късно случаят се повтори. Какво да правя? Издебнах един момент, в който тя забрави ключа в сандъка, и когато се обърна, измъкнах го и го хвърлих в реката.

Като откри, че го няма, тя прерови всичко, проклетницата!

Барачката беше малка. Обърна я наопаки. Вървеше като побъркана. Дори косите си скубеше. И сламата от дюшека, на който спяхме, беше преровена.

Аз също търсех, като се преструвах на много загрижен — да не ме заподозре. Дори ми обеща един тостан, ако го намеря. Виж я ти нея! Но и аз не бях толкова глупав. Оттогава никога вече не изпитах глад…

Тази дяволска жена като че ли предугаждаше злото.

Веднъж ме изпрати с една торба на пазар. Аз вървях много доволен и си подсвирквах с торбата на рамо. Но изведнъж свирукането ми замря в гърлото. На пътя имаше бикове, и то буйни. Там беше и пазачът. Попитах го: „Хей, чичо, биковете нападат ли?“ Той се засмя: „Не, момче, минавай!“ Продължих напред, но целият треперех. Един бик ме загледа страшно. Аз треперех като вейка. И от двете страни на пътя имаше бикове. Дори и да исках да избягам, нямаше да мога. Трябваше да мина покрай тоя бик.

Едва бях направил две крачки и бикът тръгна срещу мене. Отстъпих, без капка кръв на лицето, и се спуснах да бягам, като виках: „Помощ! Помощ!“

Вече усещах дъха на бика зад гърба си. Почувствувах се загубен. Обърнах глава назад и толкова се уплаших, че размахах във въздуха шарената торбичка, която носех.

Бикът щеше вече да ме намушка, когато единият му рог промуши торбата. Това ме спаси.

Докато бикът разтърсваше глава, за да се освободи от торбата, аз бягах по-бързо и от заек.

Стигнах до чичо Назариу премалял.

Като му разказах какво е станало, той побледня от яд. Тръгнахме двамата да търсим говедаря.

— Представи си — казваше чичо Назариу по пътя — представи си, че бикът те беше убил! Какво щях да правя аз? Как щях да отговарям пред майка ти? Ах, проклет пастир! Ще те науча аз и тебе, и бика!

Но ни пастир, ни бик, нито дори торбата бяха там.

Когато се върнахме в къщи и чичо Назариу разказа случката, оня звяр — братовчедка ми, тая жена без сърце започна да се смее като луда. Но смехът и заседна в гърлото. Такъв бой си изкара, че дори пищеше.

Аз му казвах: „Чичо Назариу! Оставете я, не я бийте повече!“ Но в себе си се молех бог да му даде толкова сили, че да не се умори да я бие.

Дори пребита, тя никога не млъкваше. Все се опъваше. И като че ли й харесваше. Предизвикваше го, докато го ядосаше. Трябваше човек да е светец, за да се сдържи. Млъкваше само като останеше без дъх.

Но наистина, така както разказвам за лошото, така виждам сега и хубавото в нея.

В ходенето пеша с товар на главата нямаше равна на себе си и умееше да продава риба като никоя друга.

От мъжа си се страхуваше, защото неведнъж бе опитала силата му, но видях с очите си как един дангалак, който я бе закачил, бягаше презглава и то след като тя така го удари, че той се преви о̀ две.

Но беше скъперница наистина. Ако пари, влезли в кесията, която тя носеше на кръста между фустите и ризата, трябваше отново да излязат на бял свят, това я разстройваше повече, отколкото ако си видеше червата навън.

Не се скъпеше за храната на мъжа си и дъщеря си, и ако за мене не беше много щедра, то и до днес не мога да разбера от какво живееше тази жена — някоя и друга рибка, хляб и кафе бяха цялото й ядене.

Но въпреки всичко чичо Назариу не се интересуваше от друга — харесваше си я такава. По-късно дори ми призна, че никога не е познавал друга жена. Държеше я здраво, винаги изкъсо, но каквото и да ставаше, дори тя още сърдита да се опитваше да го отбегне, той нито една нощ не пропусна да изпълни съпружеските си задължения.

Барачката беше малка. Вечер постилахме дюшека и всички лягахме заедно — аз, малката, жената и той.

Една нощ се събудих и се разтревожих. Не можах да се стърпя и запитах: „Ей, чичо Назариу! Да не сте настинал?“ Той ми отвърна със странен глас, който не търпеше възражения:

— Затваряй си устата, момче!

Замислих се над това. Дори ми се доплака. Едва по-късно разбрах… Но да се върнем към нашата история.

Оттогава чичо Назариу имаше зъб на биковете.

Един ден отидохме с мрежите към брега и ги хвърлихме в една плитчина, където често ходеше един куц бик. Заобиколихме го, защото носехме мрежите, но на връщане чичо Назариу отчупи един клон и минахме съвсем близо до животното.

— Не се страхувай — каза ми той. — Не се страхувай!

И започна да предизвиква бика. Бикът се хвърли напред. Чичо Назариу се приближи с тоягата на рамо и му нанесе толкова силен и точен удар между рогата, че едва не го повали на земята.

Аз плачех като побъркан, но животното се уплаши и побягна към реката.

Страшно силен човек беше тоя чичо Назариу. Никога не беше боледувал и не знаеше що е студ. И зиме, и лете носеше едни и същи дрехи. Никой не се закачаше с него — всички знаеха, че ще загубят. Ако удареше някого с глава, просваше го. Никога не започваше пръв, но не прощаваше обида никому. Беше справедлив и смел, не знаеше що е страх.

Когато бях до него, винаги се чувствувах смел. Страхувах се само, когато той се отдалечаваше.

Тогава биковете ставаха страшилище за мене. Заради тях дори нощем сънувах кошмари.

Веднъж отидох в боровата горичка за шишарки — щяхме да боядисваме мрежите. Боровете бяха отсечени — всички бяха на земята.

Изведнъж голямо стадо бикове се насочи към мястото, където бях аз.

Изрових набързо дупка и легнах до един бор. Галопът се приближаваше. Само звънците бяха достатъчни, за да изпитам ужас. Биковете прескочиха бора, до който се бях свил — целият настръхнал като врабче.

Изплашен, веднага си отидох в къщи. Оня звяр, братовчедка ми, започна да ми се кара и искаше да ме бие, задето не съм донесъл шишарки; и казваше, че с това само съм се оправдавал.

Но като разказах на чичо Назариу в каква опасност съм бил, той ме прегърна и заплака. Този исполин плака от радост, че такава добра идея ми е дошла на ум. И за да ме насърчи, казваше: „Не се тревожи, синко, един ден ще им дадем да се разберат! Остави това на мен. Ще хванем някой натясно.“

 

 

Така минаваше времето. Аз все повече се привързвах към чичо Назариу. Макар и дете, оценявах уважението му към мене.

В студените утрини аз едва движех вкочанясалите си ръце. Целият треперех. Чичо Назариу си сваляше сакото и ме увиваше в него. Друг път ме вземаше на коленете си, за да ме стопли и разкопчаваше ризата си, за да пъхна измръзналите си ръце под нея, докато ги сгрея.

Най-вкусното от храната криеше в джоба си, преструвайки се, че го е изял, и после ми го даваше, без да види жена му. Аз го гледах като вярно кученце и долавях доволството му в нежния начин, по който ми говореше и си играеше с мене. Към мене проявяваше повече обич, отколкото към дъщеричката си.

От време на време ми напомняше: „Ей, Зезито! Все не можем да хванем някой бик. Уплашиха се от нас, а?“

И наистина така изглаждаше. Но всичко идва, когато му дойде времето.

Един хубав ден отивахме да хвърлим мрежите в един голям залив, когато чичо Назариу забеляза, че е забравил ножа си на предишното място, където бяхме работили.

Остави ме в лодката самичък и отиде да го потърси. Аз му казах: „Чичо Назариу, страх ме е да остана тук. Там някъде се навъртат бикове.“

— Не се плаши, човече! Аз никак няма да се забавя. На една крачка е.

Той бе решил да иде и отиде. Но още не беше направил десетина крачки, когато пред него изскочи един бик — като канара. Чичо Назариу му казваше: „Ей, бик! Ей, бик!“ и отстъпваше, а чудовището бавно се приближаваше. Като че ли изпитваше уважение към смелостта му!

Аз бях скочил на земята и издърпал лодката, за да видя какво ще стане. Не откъсвах очи от тях. Вече виждах края на този мой приятел, когото уважавах повече и от баща. Чух го да казва: „Скочи в лодката и ме чакай. Бъди готов да гребеш!“

Веднага изпълних това. Бикът напредваше и всеки миг щеше да го намушка. Когато наведе глава да го удари, чичо Назариу вече се беше хванал за лодката, която аз с помощта на греблата изтласквах към средата на течението. Хващайки се за лодката, чичо Назариу едновременно я отблъсна и скочи в нея.

При тази маневра бикът едва го докосна, хвърли се във водата и заплува след нас. Тогава забелязах, че панталоните на чичо Назариу са скъсани отзад и от него тече кръв.

Мислех, че краят ми е дошъл. Чичо Назариу също виждаше опасността, но този човек имаше лъвско сърце! Аз едва можех да отворя уста. Успях да заекна: „Чичо! Имате кръв!“

Той попипа нараненото място и като видя кръв по ръката си, така се ядоса, че заприлича на побъркан. Извика ми:

— Греби, момче, греби, че на тоя ще си отмъстим! Тоя ще плати за всички други. Не се страхувай! Остави го да се приближи! Остави го да се приближи!

Беше решен на всичко. Отиде на кърмата. Лодката е носеше към водовъртежа. Животното плуваше и яростно пръхтеше. Още веднъж насочи рога и това ме накара да се просна на дъното на лодката. Вече мислех, че съм умрял. Но веднага се изправих и продължих да греба. Тогава осъзнах цялото безстрашие на чичо Назариу!

Като видя, че бикът е изостанал, той ме накара да греба назад, докато стигнем до него. И ревеше: „Давай! Давай!“

Легнал на кърмата, с крака здраво опрени о дъното на лодката, щом стигна до животното, той го сграбчи за рогата с тази сила и смелост, които плашеха всички, и натопи муцуната му във водата чак до очите. Водата заклокочи. Ужасеното животно се замята, но съпротивата му отслабваше. Мъчеше се да извие глава, да я повдигне, но не успяваше. Бореше се, разтърсвано от предсмъртни гърчове, но не можеше да си поеме дъх. Напразно се опитваше с последни сили да се отскубне от тези железни ръчища. Отпадаше все повече. Водата продължаваше да клокочи. Огромното туловище на бика бе разтърсвано от ударите на смъртта. Цялата река се развълнува — същинско море!

Аз стоях нащрек и изпълнявах всяка дума: „Греби! Греби!“ Усещах се силен като мъж.

Мехурите по повърхността на водата започнаха да изчезват. Чичо Назариу почувствува, че съпротивата намалява — усещаше тежестта на мъртвото тяло, влачено от течението. Едва тогава остави грамадата месо на вълните.

След това, целият плувнал в пот, ме попита така, сякаш бе пропъдил муха:

— Е, сине? Още ли се страхуваш от бикове?

— Не, господине! — заекнах аз и треперех като лист.

 

 

Всичко това свърши с такова празненство, че за него се говори през целия сезон, а и дълги години след това.

Но тогава ние избутахме бика до едни върби на брега и повикахме говедаря, за да му кажем, че сме намерили един умрял бик.

Чичо Назариу едва не се разплака — сякаш беше умрял негов близък. Говореше тъжно като на погребение:

— О, господин пазачо! Какво нещастие! Боже господи, какво нещастие! Елате, елате да видите. Там на брега едно животинче — картинка! Горкото! На човек да му се скъса сърцето! Каква неприятна история! Клетото животно! Колко жалко! Не би трябвало да стават такива неща по света. Това е цяла мъка. О, божичко!

Разтревожен, пазачът отиде да види какво е станало. Съобщи и на господаря. Тъй като не знаеха от какво е умрял бикът, не пожелаха да вземат месото. Ех, момчета, какво пиршество! Ние само това и чакахме да чуем. Имахме храна до насита за няколко дни.

Повикахме всички приятели и ядохме до пръсване.

Радостта ни беше толкова голяма, че безкрайните зелени брегове ни се сториха прекрасни като морето в нашия край, когато мрежата биваше пълна. Беше голям празник! Знаменита работа!

Истината е, че оттогава биковете никога повече не ни закачиха — като че ли тези божи животинки предчувствуваха нещо.