Жозе Лоурейру Боташ
Път към морето

(Мария и Жасинту)

Мария пее:

„Не знам какво зло сторих на слънцето,

че на мойта улица не грее…“

— Как да не грее? Вие не го виждате.

— А, ти ли си, Жасинту?

— Така изглежда. Откато умря мъжът ви, никого не виждате. Изминаха две години оттогава, а като че ли и вие умряхме за света.

— Такъв е животът, момче. Такъв е животът. Къщата лежи на моя гръб. Много работа, а и двама сина имам. Не ми остава време за празни приказки.

— Ама че работа! Не всичко е празни приказки. А вие сте още толкова запазена, грехота е да ви идват такива мисли.

— Знам, знам, че не съм още за изхвърляне, но човек сполучва веднъж в живота. Мъже като моя, знаеш, са малко.

— Но ги има. Не са се свършили. Знам, че вашият мъж, макар че имаше тежък характер, беше работен човек…

— Не ме остави на улицата. Уважаваше ме. Вярно, че имаше тежък характер, но винаги сме се разбирали — като господ и ангелчетата.

— Жал ми е да ви гледам, цял ден сте на крак. Търговията с месо е тежка работа за жена.

— Чул ли си ме да се оплаквам?

— Знам, че не сте от тия, дето се оплакват. Но кървавици трябва да се направят, свинското да се накълца — все тежка работа. Не искате ли да ви помагам? Вижте, аз съм силен…

— Я го виж ти! Какво си мислиш? Знаеш, че съм жена, която не търпи шеги и подигравки. На трийсет и пет години съм и винаги съм била жена на място. На осемнайсет години се омъжих за човек, който, ако ме видеше да гледам някого повече от приетото, после си разчистваше сметките така, че ми оставяше белези по тялото. Аз си мълчах, защото виждах, че е от любов — не че нямах желание и аз да го одраскам. Но тогава бях младичка. Сега работата е друга. Знам много добре какво искаш. Не мисли, че не съм забелязала как се навърташ и подсвиркваш, и всичко… Ти си единственият мъж, който прилича на тоя, дето господ ми го прибра — силен и здрав си като него, очите ти не лъжат. Но си на двайсет и пет години. Разликата ни е голяма.

— Какво значение имат десет години! Вие изглеждате по-млада от мене! Когато хората се обичат, възрастта няма значение.

— А то толкова ли ме обичаш?

— Не отричам, така е. Тази мисъл не ми дава покой. Ако аз имах това, което имате вие, отдавна да съм се осмелил.

— Имам двама сина. Обещах на баща им да ги изуча. Искам да ги направя хора. Това е мой дълг…

— Добре, но това не означава, че трябва да се отречете от живота.

— Аз живея за тях. Това ми стига.

— Не ви харесвам. Там е работата.

— Не говори така, Жасинту. Много добре знаеш, че не е вярно. Боже опази! Момче, не ме карай да говоря глупости!

— Оставете работата и ме погледнете за малко.

— Пусни ми ръката! Внимавай, ще се ядосам!

— Добре, ясно. Вече знам, че ще трябва да полудея. Не вършите нищо лошо. Аз ще замина, може и да ви забравя. Не мога да живея тук, където сте ми пред очите. Струва ми се, че ще ослепея.

— Ела тук, хитрецо! Слушай толкова ли ме харесваш! Искрен ли си?

— Не виждате ли?

— И си готов да оставиш морето заради мене?

— И живота си дори. Без вас все едно, че не дишам.

— Дано не съжаляваш някой ден: Толкова си свикнал с лодката. Моряк човек, морето го влече.

— Ще видите на какво съм способен заради вас.

— Добре. Влез. А сега слушай: ти знаеш живота ми, нали? Щом искаш да живееш в моята къща, живей. Ти ще бъдеш господарят. Тежко му на кокошарник, в който петелът не пее. Но чуй добре какво ще ти кажа. Що се отнася до чест, никой не може да ми излезе насреща. Имала съм само един мъж и не искам да ме одумват. Аз ще бъда твоя жена, но и ти от днес нататък само мен трябва да познаваш. Много добре знаеш, че не обичам шегите. Кълна се в светлината на слънцето и в душите на умрелите, че ако някой ден ме измамиш, ей с тези ръце ще ми платиш. Да не се казвам Мария! Хайде сега да вземем прасето. Приготви се да го разрежеш. След малко ще започнат да идват клиентите. Искам да знаят, че ще бъдеш мой мъж. И знай веднъж завинаги — ако ме измамиш, ще ти издера очите!

 

 

(Сезар и Мария)

— Мамо! Мамо!

— Какво има? Някаква вест ли? Какво става?

— Искам да ви кажа нещо, мамо.

— Убили ли са някого или черквата са ограбили?

— Не се шегувайте, сериозно е.

— Говори тогава. Хайде, изплюй камъчето, момче!

— Чичо Жасинту…

— Не е чичо Жасинту. Той е на мястото на баща ти.

— Не мога да го наричам другояче. Той не ми е баща.

— Добре, казвай тогава. Лошо ли се държи с тебе? Или смяташ, че работи малко, че не ми помага?

— Не това. Заради Клара Бойна е, която той е ухажвал едно време…

— Знам, знам. Какви са тези приказки? Той не я е ухажвал, а тя му се е хвърлила на врата…

— Но сега ги виждат да си приказват, да се шегуват, все заедно. Всички говорят, само вие не виждате.

— И какво от това? Някой да е пострадал?

— Хората говорят.

— Ти виждал ли си ги?

— Не, но други са ги видели.

— Кои други?

— Всички.

— Това е невъзможно. Той обича да се шегува. Това му е слабост. Мъжете са такива.

— Ако знаех, нищо нямаше да ви кажа. Вие сте сляпа. Вярвате само на неговите думи.

— Стига приказки, че не ти приличат. Вече си почти мъж. Тези клюки са женска работа. Хайде, върви, излизай оттук. Време е да отиваш на училище. Не искам да се бъркаш в тези сплетни. Върви, върви! Ако си ми приятел, забрави тези неща. Хайде!

 

 

(Мария)

— Друга жена? Той има друга жена? Това няма да остане така. Ще разбере той коя съм аз. Аз му се заклех. Но трябва, да е вярно, всяка крушка си има опашка. Вече не съм на себе си. Та тези неща не се измислят! Трябва да има някаква причина. О, боже! Ще се побъркам. Но как не съм разбрала? Дори тази сутрин беше толкова мил… За да ме заблуди. Но бъди спокоен, няма да ти се размине. Аз съм добра с добрите, но такава обида не прощавам. Не съм на себе си. Ако ми запушат устата, ще се пръсна. Но всичко трябва да се изясни. Така не, така не! Ах, тоя безделник, тоя преструван! Отрови ми живота! Като луда съм — щом си говоря сама. А ако не е истина? Не съм забелязала нищо в него… Знае да се преструва — това е. Но ще ми плати, и това ще ми плати. Не съм жена, която се задоволява с трохите от друга. Господ да ми прости, ако съм грешна, но предпочитам да го видя мъртъв. Трябва да си отмъстя. Да не съм Мария, ако не му отмъстя! Или мой, или на никоя друга! Ще му издера очите!

 

 

(Жасинту и Мария)

— Е, как се чувствуваш днес?

— По-добре. Тези бодежи не ми дават мира. Вече не съм способна за нищо. Така си стоя, без да правя нищо. Ти, горкият, трябва всичко да вършиш. Толкова много работа… А децата… Човек ги гледа, осигурява им по-добър живот и в края на краищата, когато има нужда от тях, ги няма. Но умирам спокойна за тях. Подредени са. А ти… Не знам. Снахите не ни обичат. А ти толкова жертви направи! Вече стават повече от двайсет години. Цял живот! Виж как ми побеляват косите!

— Не мисли за това. Петдесетте наближават…

— Мисля, мисля. Ако бяхме добре, преди да дойдеш, после бяхме още по-добре. А колко ни струва образованието на момчетата? Поне да го признават! Не знам, ако бях сама дали щях да издържа такъв товар.

— Остави тези неща и си почивай. Всичко тук е ваше. Аз не съм донесъл нищо.

— Не, не, което е твое, твое е! Бих искала да няма разправии. Ти беше толкова добър с мене. Мислиш, че не знам, че си запазил лодката ли?

— Нямаше нужда да я продавам.

— Не е за това, а защото си добър.

— А ти? Ти си най-добрата жена на света.

— Само онзи път… Помниш ли?

— Дали си спомням! Още ми се иска да си отрежа ръцете!

— Ти имаше право. Аз се бях запалила за нищо. Интриги на сина ми — тогава беше още дете. Казали му това, подкокоросали го и той се ядоса и дори преувеличи нещата.

— Не можеше да ме понася. Винаги е бил такъв. По-малкият се държеше по-добре, но правеше, каквото му кажеше големият. А аз винаги съм им бил приятел, винаги съм се държал добре с тях.

— Още усещам как ми гори лицето. Виждам се, като че беше вчера — разярена да натяквам за положението ти, когато се събрахме. Бях като луда. Не можех да приема друга жена по моя път. Как страдах! Загубих си ума. Спомних си клетвата и исках да ти издера очите. Тогава ти ме сграбчи за ръцете, смачка ги като черници и без да кажеш дума, ми зашлеви два шамара, та чак обеците ми изхвръкнаха. Аз паднах на колене, стоях така и плачех разкаяна, а ти си тръгна само с дрехите на гърба — така, както беше дошъл.

— Не говори толкова много, изморяваш се. Лекарят препоръча да не се преуморяваш.

— Остави ме да говоря. Обичам да си спомням за това.

— Но се измъчваш, плачеш.

— Плача, защото си спомням онези два месеца, в които изтърпях най-големите мъки на света. Очите ми те дебнеха на всяка крачка. Ти минаваше, аз се преструвах, че не те виждам, а сърцето ми тупаше, като че ли щеше да се пръсне. Идеше ми да изтичам към тебе, да те прегърна и целуна пред всички, да извикам, че си мой, само мой… Ти отново се върна към морето. Аз те дебнех иззад къщите и из дюните само да те зърна. Можех да те разпозная сред хиляди. Знаех добре как живееш — ядеше по кръчмите и пиеше, за да забравиш. Нощем не спях. Ти ми изпълваше душата. Сърцето все повече ме болеше. Не можех повече така и си мислех: днес, днес ще го видя и ще се разберем. Понякога дори си казвах, като го видя на брега, ще се хвърля в морето и ще се оставя вълните да ме повлекат, та той да се хвърли да ме спасява. Но дяволът си няма работа. Още ми е пред очите сватбата на братовчедка ми. Спомняш ли си?

— Нима тези неща се забравят?

— Сложиха ни да седнем един срещу друг. Аз не исках да ида. Съгласих се едва когато разбрах, че и ти ще бъдеш там. Едва докоснах храната, а и ти също. Но вече към края се разплаках, а и твоите очи бяха пълни със сълзи като сега. Тогава братовчед ми — вече много развеселен, стана от масата и каза: „Днес имаме още една сватба. Хайде, братовчеди. Та вие душа давате да се сдобрите! Бъдете разумни, помирете се.“ При друг случай това не би ми харесало, но когато ти ме прегърна и целуна, когато усетих топлината на лицето ти до моето и дъха ти по кожата си, сякаш бяхме останали сами. Не чувахме нито ръкоплясканията, нито нищо.

— Вярно е. После си тръгнахме. Ти така умееш да разказваш тези неща, Мария. Аз не мога. Но никога не съм бил толкова щастлив през живота си. И тогава реших: няма да прекрача повече този дом, без да се венчаем и пред бога!

— И го изпълни. Тогава настъпи истинското ни влюбване. Всички говореха и се смееха, а ние бяхме щастливи, толкова щастливи! Само заради това си е заслужавало да живея. И толкова е хубаво да си спомням тези неща и да те виждам тук, до мене! Сега никой не може да те изгони оттук. Къщата е твоя. Парите са спечелени от тебе.

— А синовете ти? Поне Сезар. Никога не ме е гледал с добро око. Никога не ме е нарекъл татко — все чичо Жасинту, чичо Жасинту…

— Трябва да им говоря. Искам да ги повикаш да дойдат. Не се чувствувам добре. Пиши до Лисабон. Нека дойдат по-бързо.

— Виждаш ли! Говори много. Казвах ти аз. Ще повикам лекаря. Цялата си обляна в пот, гориш от треска.

— Ще мине, ще мине. Целуни ме и ме остави да си почина малко.

— Помъчи се да заспиш, скъпа. Но първо ще ти донеса лекарството.

— Не, не, стой тук. Дай си ръката. Така. Това е най-доброто лекарство. Искам да те помоля нещо.

— Кажи, скъпа. Обещавам ти да изпълня всичко, което пожелаеш.

— Бъди търпелив, отнасяй се добре с тях. Те не са лоши. Милите ми деца…

— Не се тревожи, не се тревожи. Успокой се. Спи. Аз ще им пиша да дойдат.

— Благодаря ти, Жасинту. Благодаря ти!

 

 

(Жасинту и Сезар)

— Значи на тебе, Сезар, се падна да ми опреш ножа о гърлото? Хайде, говори! Искате да продадете всичко, да го превърнете в пари и никога повече да не се върнете, нали? Дори не си спомняте, че бях ваш баща и аз развих търговията…

— Точно за това. Не искаме друг да остане и да се възползва…

— Друг ли?

— Да, чичо Жасинту. Знаем, че работихте и се оженихте за мама, но не можем да забравим срама, който преживяхме, докато живеехте заедно.

— Срам ли? Ако това е срам, то тогава светът е пълен с него.

— Добре, но оттам идва това, дето…

— Дето не можете да ме понасяте, нали?

— Не е точно така. Разберете…

— Но какво да разбера?

— Ние не се разбираме. Виждаме нещата по друг начин. И имаме свой начин на живот… Искаме да уредим всичко.

— Я виж! Аз можех да ви кажа няколко по-остри думи, макар и да не съм от приказливите! Но уважавам паметта на тази светица, която бог прибра, защото тя вярваше във вашите добри сърца. Клетата! Тя имаше голямо сърце и не можех да помисля, че вие не сте като нея. Като че ли не сте нейни синове.

— Тези приказки не водят до никъде.

— Но вие знаете, че половината къща е моя.

— Да, знаем. Точно в това се състои вашата хитрост.

— Моята хитрост ли? Не ме карай да се ядосвам, момче! Ти чуваш ли се какво говориш?

— Хайде, заплашете ме! Заплашете ме! Може би ще ме набиете, както биехме бедната ми майка. Или мислите, че съм забравил? Тези неща се запомнят завинаги. Не се забравят.

— А-а! Значи това било? Слушай, синко!

— Аз не съм ваш син.

— Човек може да полудее. Как мога да ти обясня тези неща? Боже господи! Ти не виждаш ли, че след нейната смърт съм станал като парцал? Ти си женен, имаш дечица, трябва да познаваш живота. Знаеш, че любовта и ревността ни карат да си загубваме ума. Колкото повече обичаме някого, толкова по-зле се държим с него в момент на ярост.

— Аз никога не съм се държал лошо с жена си.

— Нима може да се сравнява? Вие сте от друг свят. Не, не можете да ме разберете…

— Трябва да решим този въпрос. Вече ви казах, че с тези приказки не постигаме нищо.

— Наистина, имаш право. Почакай за момент. Отивам да си взема шапката и лулата. Ето… Виждаш ли колко е просто? Всичко се уреди само за миг. А сега решавай останалото, както намериш за добре. Аз продължавам своя път.

— Но къде отивате?

— Където искам. Обърни внимание, че вземам само това, с което съм дошъл. Ако искаш, мога да повикам кмета да претърси джобовете ми — ти нали не смееш да ме пипнеш. Страхувам се да не бъда обвинен.

— Но… не бива така.

— Отдръпни се! Остави ме да мина. Остави ме! Ето, всичко остава за вас. Продавайте, харчете, палете — правете, каквото искате.

— Не, не бива така! Вземете това, което е ваше.

— Което е мое ли? Как не разбирате! Ако разбирахте, щяхте да видите, че на мен душата ми е пълна, пълна със спомени за нея, което е най-голямото ми богатство и единственото, което не можете да ми отнемете. Още мога да си изкарвам прехраната, а ако потърся, мога да намеря и хора, които да ме разберат. С вас не! Вече нищо не може да измие обидата. И добре стана, че ме подтикнахте да си тръгна. Вече не се чувствувах добре тук. Струва ми се, че покривът на къщата е паднал на главата ми. Правете каквото искате. Аз знам, че по закон имам право, но майка ви ме помоли да не ви ощетявам. От уважение към паметта й не искам нищо да ви пречи. Връщам се към морето. То е опасен, но верен приятел, и ако върши зло, то е несъзнателно.

— Но вземете това, което е ваше. Поне вашето.

— Моя е само лодката. Винаги я пазих като добър приятел. Знам, че няма да ми измени. Заради любовта към една жена я оставих, от любов към тази жена се връщам при нея. Защото лодките също имат душа и се привързват към хората. Те са верни и в добър, и в лош час, дори когато вълните в морето ги подхвърлят. Не стига приказки, както казваше и ти преди малко. Това са неща, които вие не можете да разберете. Съдбата ми е в ръцете на бога. В неговите ръце оставям и разбитото си сърце. Но и това ще мине. Няколко нови бръчки, няколко бели косъма, едно кървящо сърце… и животът продължава. Не ми е жал за мене. Жал ми е за вас. Бог да просветли душите ви! Имате нужда от това… Било е писано — моят път води към морето.