Иван Вазов
Моята съседка Гмитра (Хумористичен разказ)

Жежка пладня. Слънце пали,

удря право над главите,

птички весели заспали,

злобно бръмнали мухите.

 

Не полъхва ветрец хладен;

клони неподвижни, неми;

паяк мръсен, кървожадев,

в мрежата лукаво дреме.

 

У съседский двор тъжовен

мъртва тишина царува,

котаракът, звяр греховен,

в мир на покрива сънува.

 

Долу пък — леха цветуща

двора с зеленчук покрива.

Буйно клоните си спуща

недозреялата слива.

 

Кукурузът горделиво

си пюскюлите навежда,

тиква бяла срамежливо

изпод шумата поглежда.

 

Бобът глупави възлазя

по усуканата вейка,

по земята мъдро лази

краставица чародейка.

 

Гордо лукът слабодухи

си опашките издава

и с маруля дългоухи

философски разсъждава.

 

Между тия твари честни,

между тоз народ безшумен

страстите са неизвестни,

няма вик, раздор безумен.

 

Либерали, нихилисти,

консерватори, чокои^[1],

тия злакове и листи

никак туй ни безпоко̀и.

 

Почва, слънце, дъжд и суша —

всичко те споделят дружно

и прегърбената круша

стръка гледа благодушно.

 

Любя поглед аз да спирам

въз тоз мир, наредба хитра.

Ах, там често аз съзирам

моята съседка Гмитра.

* * *

Знаете ли таз невеста,

що тъй ходи кат заспала?

По каква съдба злочеста

тя е тъй задебеляла?

 

Знайте ли тез очи сиви,

що тъй често зажумяват?

Какви спомени бурливи

тъй замислена я правят?

 

Знаете ли как съдбата

я преследвала жестоко?

Нейно минало? Борбата

в нейното сърце широко?

 

И защо душа й кротка

днес тревожат упорито

тънко мякане на котка

и дъхът на сирне бито?

 

Никой не знай, не е слушал

тайната й тъжна, груба;

само гърбавата круша

крий я в своята коруба.

 

Десет годин целенички

тя била на Гмитра горка

с свойта сянка, шопот, птички,

заслон, майка, разговорка.

 

 

Там под нейна блага сянка

тя утеха търси още,

там я хваща сладка дрямка,

там се кърпи, там се пощи…

 

Колко спомени чудесни

свързват Гмитра с тая круша!

Какви тайни интересни

зарад който щѐ да слуша!

 

Десет годин ще да станат

(чини ми се, че е вчера),

откак Гмитра на балканът

я венчаха с майстор Гера.

 

Помни още и до днеска

нанизите, що дрънчеха,

и червената завеска^[2],

що й за сватбата заеха.

 

Помни как от коня сне я

свекърът й със седлото

и мъжа си там до нея

пиян, с китка на челото;

 

как упрегнати в жеглите

трижд огъня окръжиха,

а отзаде им свекрите

със остени ги мушиха^[3].

 

Стар обичай, който значи —

да се готвят за теглото,

че за двамата селачи

ощ на прага чака злото.

 

О, ярем, симво̀л безславен

на съпружеската гадост,

ненапразно си поставен

на вид в тая селска радост…

 

Да, другари, взорът ваши

в тоз мир таен не прониква,

с който селяните наши

ощ от първий ден се свикват.

 

Колко бедствия, трагедий

чезнат, дири не оставят,

и невесели комедий

в мрака глухо се заравят!

 

Пред тях вий бездушни трайте

(никой ги не е описал),

на речта „съпруг“ не знайте

всичкий философски смисъл.

 

Без забава се спустиха

двата млади от балкана,

в града къща си купиха

и гражданка Гмитра стана.

 

Заживяха си двоица.

Той работи, а тя шъта;

господ даде им дечица,

та и котката във къта,

 

котката — добрата Маца, —

и тя стана майка вече!

Весел домът! Котки, дяца;

едно вряка, друго мече.

 

Бърза Гмитра да отхрани

свойте ангели честити,

по месеци неопрани,

по година неумити.

 

Скоро легнаха и двете

болест сгазѝ Гана с Марка;

едното го треска слѐте,

а другото — баба шарка.

 

Не рачѝ она да пита,

на вещ доктор не обажда:

треска болест не се счита,

баба шарка господ праща.

 

Закопа ги Гмитра двете,

закопа, та па забрави.

Що да стори? Това свет е,

тя и Геро да са здрави.

 

Господ пак ще да̀ детенца,

щом е господ дал жената…

Та и Мацинте котенца

ги разграби махалата.

 

Само Маца им остана.

Тя предмет на обич беше,

Гмитра казваше й Мецана,

Геро Мацка я зовеше.

 

Заран той на воденица

си отива целомудрен

и чак вечер по тъмница

Гмитра среща го напудрен.

 

А трапезата ги чака —

Маца мечи, вий отдолу.

И те, както вечер всяка,

сядат на пръстта, на голо

 

(българите не са глупи —

всяк имота оценява:

сядането стола чупи,

а чергата похабява).

 

Бърже лапат и вечерят,

напред лукът, киселецът,

после празът ил пиперят,

ряпата е веч венецът…

 

Трижд в година мръвка лапват —

тъй правеше баба Мара, —

по Коледа свинско хапват —

напук на поганска вяра.

 

После туй спокойно хъркат

двете либета до петли.

Дните им щастливо хвъркат,

все безоблачни и светли.

* * *

Но злото се не забави —

тяхно щастие смути се:

злият демон, дух лукави,

в котката им въплоти се!

 

По полунощ (това беше

в събота срещу неделя),

кога Гмитра сладко спеше

в мир на козена постеля,

 

Маца — дружката й любезна,

таз примерна, честна котка,

кат калугерица трезна,

добродетелна и кротка —

 

о, времена! о, нърави! —

Маца ловко с нокте вити

изпод Гмитрино възглавье

дърпа кърпата с възлите!

 

В един възел бе поллитра

бито сирене, а в другий —

пет жълтици, що на Гмитра

беше поверил съпруг й!

 

И с печалбата сюрмашка,

кат крадец във тъмнотата,

Маца с вдигната опашка

се изгуби през къщята.

 

Мацо, Мацо, що направи?

Твоят венец, ах, увена!

Ти бе мирна, с честни нрави,

да крадеш не бе родена!

 

Твойте качества успяха

на цял свят да са познати,

с името ти горди бяха

твойте сестри мустакати.

 

Твоят разум от зли страсти

никога не бе размътен,

виж как днес те опропа̀сти

лакомството, тоз грях смрътен!

 

Както твойте господари,

ти държеше строги пости,

никой със бой не натвари

твойте деликатни кости.

 

Но как грехът ти възлюби?

Плодът грабна, не попита!

Ева ябълка погуби,

а теб — едно сирне бито!

 

Уви! За една наядка

колко пакост, срам, теглѝла!

Как под твойта кожа гладка

толкоз подлост се е крила?

 

Ти, о срам, и ти доказа

на полът си слабостѝте

че жена на женско мяза —

никога се не насити;

 

че лудешката й охота

не знай закон, ни нърави,

че веднъж поне в живота

тя измяна ще направи.

 

Да, подир това коварство,

що смущава днес селото,

котка значи веч: невярство,

губя вяра във доброто.

 

Не било христянска скромност

тихий ход и гладкий косъм,

мазний глас бил вероломност,

чортът ходял и миросан.

 

Заранта, когато Гмитра

не намери си възлите,

що ги беше с ръка хитра

тамо скрила от крадците,

 

тя помисли си, че рипа

от небето на земята,

че наяве гледа, пипа —

никак не верва̀, горката!

 

И кога повика Мацка,

а пък Мацка не притече,

като друг път да я бацка

ил поне да й измече,

 

нейна кръв замръзна в жили,

страшна мисъл окова я!

Тя позна, че наближил е

на вселената ни края;

 

и когато Геро прашни

доби нужда от пет лири

(то бе сряда, о, ден страшни!)

и от Гмитра ги подири,

 

Тя сяка̀, че от балканът

тръба ехти в страшна злоба,

кани мъртвите да станат,

живите да влязат в гроба!

 

Ненапразно, като спеше,

сънува̀, че среща мечка,

че над бездна тя висеше

и държеше се за клечка.

 

И когато… и когато…

Но да спра, тоз страх и грижа,

аз да дращя цяло лято —

пак не ща да ги опиша.

 

Та и няма кои да слуша…

Нека дойда къмто края:

и за гърбавата круша

Геро булка си върза я!

 

И, като стопан отличен,

лоша дума не й каза,

и по начин най-практичен,

чувствата си той изказа —

 

и доколкото се може

тез минути да й са хладни,

той на вятъра изложи

двете й полукълба задни.

 

И кобилицата нежна

с благородство кат допипа,

върху кожа й белоснежна

до сто удара изсипа!

 

Вик се вдигна до небето,

смути всичките съседи…

Мацо! Ти си крива, дето

Гмитра толкоз бой изеде!

 

И когато й напечата

страшни знакове извѐрга,

той прати я из вратата

с двама души и на черга.

 

И баща й я посрещна

изпъдена и пребита,

и кат умен че е грешна,

той сети се, без да пита.

 

И закла си двата овни,

и със техни топли кожи

Гмитрини меса греховни

обиви, добре наложи.

 

Четирийсет дни почина

Гмитра в бащина си къща,

страшно котките проклина

и при Гера се не връща.

 

Ала всичко край си има:

утихнаха бурни страсти,

яростта на Гера мина,

а ней — кожата зарасте.

 

И прежните чувства мили

се разбудиха в души им

(Купидонът лекокрили

взе да шъпне на уши им).

 

Геро пак хвана за нея

да мечтай, да сеща мъка…

Една вечер той прие я

подир дългата разлъка.

 

И усмихна се пак дворът,

гаче Гмитра го изпълни!

Жена, чул съм да говорят,

ада в рай знай да превърне.

 

А е вярно, че в недрата

адски не ти домъчнява,

тъй като и там жената

първо място занимава.

 

Ангелите в рая владат

безтелесни и въздушни,

та светците къмто адът

не са дотам равнодушни,

 

и във дъно му кат виждат

туй веселие голямо,

дор на грешните завиждат

(дано всички да сме тамо).

 

Любовта внуши на Гмитра

чувства нежни, идеални.

Първи ден, невеста хитра,

пра навущата му кални.

 

Заживяха живот скромен,

във съпружество примерно,

и да махнат всеки спомен

лош от миналото черно,

 

те с трогателност приветна

сладък поглед си хвърлиха

и под крушата заветна

клетва огнена сториха:

 

котка — змеище невярно —

нивга в къщи да не пущат:

бито сирене коварно

на трапеза да не гуждат.

 

И затекоха им дните

мирни, весели, спокойни,

и станаха пак честити,

за завиждане достойни.

 

Гера злобата остави

и безценната му дружка

в щастье, в дрямка, в сън забрави

тазгодишната градушка.

* * *

Но един ден ей дошла си

нашата виновна Маца!

Три месеца, откак тя си

с кражбата честта замаца!

 

Дали мислеше играчка

своята погрешка стара?

Ил желаньето за плячка

изново я тук докара?

 

Или иде покаянье

тук да дири с плач и пости?

Ил из своето изгнанье

просто е дошла на гости?

 

Не, стремленье по-високо

тука стъпките й води:

тя замислена дълбоко

по отеческий двор ходи,

 

дето всякой кът и нещо

говорят й като живи,

будят й в сърцето вещо

спомени благочестиви.

 

Тя обиди всяко место:

дупки, ъгъли и подът,

де гонила толкоз често

с страшни писъци народът

 

на обширна си държава:

де цъфтели дните й ясни,

де я свързват оттогава

толкоз спомени прекрасни.

 

Тя например си представи

свойто девство, взор небесни,

целомъдрени си нрави

и поклонници си бесни.

 

Тя със трепет си припомни

нощните любовни срещи

и постъпки вероломни,

и целувките горещи…

 

И целувките горещи,

при концерти вдъхновени…

Да, и много други вещи,

в младостта обикновени…

 

Че и наша мъдра Маца

в оня възраст лек и светъл,

кат госпожите във Враца

бе с достъпна добродетел.

 

И покъртена от тия

спомени, мечти хвъркати,

сърчицето й взе да бие

силно под гърди космати.

 

И под стряхата домашна,

дето божий свят видяла,

расла мила и безгряшна

и на слънце се е гряла,

 

тя легна, простря краката

във чувствителност голяма,

па опашка си замята,

триж удари и задряма.

 

Мацо, глупава, безпечна,

кой ти прати тая дрямка?

Каква простота сърдечна!

Твой живот виси на сламка!

 

Ти добре дойде на гости,

що не идеш пак в изгнанье?

Там на твойта кожа, кости

нищо зло не ще да стане!

 

Ти веч нямаш родна стряха,

гроб под твоите крака е!

Всички връзки се скъсаха —

питай крушата, тя знае…

 

Зарад кражба теб те гонят!

Сълзи, молби не помагат,

против тебе е законът,

помощ има само в бягът.

 

Бягай, бягай, Мацо, ставай!

Другаде прави разходка,

спи, дреми, но тук не давай

сън лъжлив да те прикотка.

 

Твойто действие порочно

бе неконституционно,

теб осъдиха задочно

и безапелационно.

 

Ала Маца спи, нехае

юридически дово̀ди:

та и да чуй, не се знае

тя разбра ли ще що-годе.

 

Тия мъдрости, ей богу,

нейний слаб ум не би схватил,

та отбира ли го много

и берковский председател?^[4]

 

Да, тя спи без страх, без грижи

и почивката й е сладка,

сън светлив понявга движи

нейната опашка гладка.

 

Може би она сънува,

прошка блага че приима

и че Гмитра я милува

като гостенка любима.

 

Може би в тоз миг фатален

тя лети сред чудни сянки

в мир вълшебен, идеален,

пълен с мишки и луканки…

 

На завчас стресна̀ се цела,

взе да мяка, взе да драще:

тя сетѝ ръка дебела,

тя видя брашнени гащи.

 

Скоро клупът й увряха,

връвта стисна нейна гуша;

другият й край вързаха

там за гърбавата круша.

 

Тогаз ужас неизказан

застла нейни очи мътни,

позна, че настана казън

за делата й безпътни.

 

Видя прежни си стопани

зли, на фурии подобни!

Нито капка състраданье

нямаше в очи им злобни.

 

Да смили сърца им твърди

на̀пусто хвана да мече.

Как желала би да бъде

часа сто оттук далече!

 

Геро с прът неблаговиден

гледаше с ожесточенье.

Той не знайше, ум ехиден,

с каква мъка да почене:

 

кръста ли да й прекърши,

кожата ли да й снеме,

ил в тъмница да я върже —

дори лирите си вземе.

 

Ил в огън да хвърли злата

Мацина душа поганска

по примера на светата

инквизиция испанска.

 

Гмитра, вярна на свой Гера,

със метлата смъртоносна,

като древната Мегера

беше яростна и грозна.

 

Арбуез и Торквемада

не са били по-ужасни,

кога пращали във ада

еретиците опасни.

 

И начнаха да я блъскат —

Геро с пръта, тя с метлата.

Кости пукат, кърви пръскат,

Маца мече, с бяс се мята.

 

Дупки страшни загрозиха

нейна дреха кадифяна,

чувствата й се помрачиха…

Тя да мяка веч престана.

 

Тогаз Геро я обеси —

на позорна смърт предаде,

грозно Маца се затресе

кога сетний дъх издаде.

 

И из дупки кат видяха

Мацин конец мъченишки.

De profundis й заляха

сиви плъхове и мишки.

 

Тъй тоз живот бурен вече

загасня — о сирне бито!

Никой не увековечи

туй събитье знаменито.

 

Никой вестник не разправя

туй в особена притурка,

нито с ода го прослави

дивният поет Пишурка…

 

Но читателят ми вече

взе да се прозява много…

Успокой се, человече.

Турям „Край“ и слава богу!

Юли, Берковица, 1880