Александър Слаев
Анали

………

А първият, който видя Хълма на боговете, беше Ахтион и от този ден той стана Ахтион Първи.

Ахтион I имаше шест пръста на лявата си ръка и по четири на двата си крака, нямаше уши, ала той беше добролюбив владетел и когато видя боговете, отиде при тях да ги пита какви грехове бе сторило човешкото племе, та измираше в най-грозни страдания. Щото повечето хора измираха, преди да бяха оставили деца след себе си, като на някои от ушите и ноздрите им изтичаше всичката кръв, на други кожата им гъбясваше и се свличаше, на трети окапваха косите, зъбите и ноктите, на четвърти изсъхваха крайниците и още много смърти ги моряха.

А когато стигна при боговете, Ахтион I видя, че не живееха те като хората по пещери, и дупки, а имаха свой дом — светилище — и бяха четирима: Бог повелител и неговата жена богиня и двете им деца. И на площадката пред своя дом те седяха в полегнали тронове, пиеха свещена течност и изпращаха залеза. И дочу Ахтион, че над тях се носеха божествени звуци, омайни и унесени. Това дочу той.

А видя Ахтион I, че Бог повелител бе облечен в тънка лъскава дреха, що със сив блясък отразяваше слънцето, а на главата си носеше прозрачно кълбо и камък някакъв седеше в скута му. И видя още, че боговете имаха по две очи, две уши, две ноздри, две ръце и два крака с по пет пръста на тях, и разбра Ахтион I, че само тия, дето имат също по толкова очи, уши, ноздри, ръце, крака и пръсти на тях, са богоугодни, а другите са наказани от боговете и че сам той, Ахтион I, бе отвърнал боговете от себе си. И затуй реши веднага да въздигне на власт своя син Орадот, щото той беше от богоугодните.

А когато попита боговете какви бяха греховете негови и на човешкото племе, те не отговориха и той проумя, че те дори не го виждаха, а виждаха само залеза.

А залязваше Слънцето вече за десетхиляден път, откак боговете го изпращаха.

А като се върна при човешкото племе, Ахтион I рече уроди да са ония, дето не са като боговете, и сам отиде в Кръглото светилище, що свети със свято сияние и убива тоя, който влезе вътре, и влезе, и остана там, докато му изкапаха косите, ноктите и зъбите.

А в тоя ден синът му Орадот стана Орадот I.

* * *

— Прекрасно място е Хълмът на боговете! Страшно бих искала да живеем там — каза Лилиън и с наслада се изтегна върху възглавницата. Тя сякаш не забеляза, че при нейното движение в погледа на Грегъри проблясна лакомо пламъче.

— Не ще и дума, прекрасно място е — съгласи се той. — Жалко, че все още не можем да си купим ферма там. — И Грегъри протегна ръка към жена си. Тя разбра жеста му и се приближи.

— И защо да не можем?

— Лилиън, на теб ти е добре известно защо. Първо, защото все още не ни достигат парите. Второ, защото времето не е подходящо да се местим в нова ферма.

Тя очакваше тези думи, но въпреки това лицето й се засенчи от болезнена тревога.

— Грег — каза тя, — нима наистина си решил?

— Разбира се. Бих ли могъл да реша друго?

— Просто не искам да повярвам. Няма ли да помислиш за децата ни, за бъдещето ни, за мен най-накрая?

По дяволите! Човек може да полудее от подобни разговори. Четири дни, откакто бе получил повиквателната, те не разговаряха за друго освен за това.

— Лилиън — започна той внимателно, въпреки че й го обясняваше за стотен път. — Лилиън, знаеш, че нямам остарели разбирания. Но за мен понятия като патриотизъм, чест и така нататък не са отживели. Пък и времената са такива… Не мога да седя на топло, докато другите умират. Аз съм първокласен пилот, в армията сега имат нужда от такива като мен. Разбери ме, моля те! Това са толкова прости истини.

Тя мълчеше, слушаше и искрено се мъчеше да проумее тези „толкова прости истини“. Но като си представеше, че заради тях Грег рискуваше живота си… Та това беше нейният Грег, НЕЙНИЯТ! Нейният живот, бащата на нейните деца!

— Господи! На кого е нужно всичко това — прошепна тя неочаквано за самата себе си.

— Как на кого? — настръхна той. — Нима и за теб понятието „родина“ не означава нищо? То е само празен звук, така ли?

Лилиън не отговори.

Грегъри махна ръката си от раменете й и се обърна на другата страна. Стана й студено. Искаше й се да умре при мисълта, че занапред ще бъде винаги така самотна.

Господи, защо човек никога не може да се порадва на щастието си!

— Грег — не издържа и минута тя. — Грег, не се сърди! Реагирам така, защото твърде много те обичам.

— Знам — гласът му отново беше близък и скъп. — Знам и те разбирам. Но и ти ме разбери. Аз съм решил да рискувам живота си, а ти казваш, че е безсмислено. Това би засегнало всекиго.

— Какво да правя, страх ме е. За теб, за децата, за всичко. Струва ми се, че ще полудея от страх.

— Защото не искаш да повярваш в това, което те убеждавам вече четири дни: децата, теб, мен, нас не ни заплашва никаква опасност. Аз имам нужния опит и зная как да се пазя. А вие тук сте на най-сигурното място на света… С нас нищо няма да се случи, обещавам ти.

— Но Грег, това, което идва, е така ужасно, че е невъзможно само ние да останем незасегнати. На този свят чудеса не стават… Пък и само на три-четири мили оттук са заводите за химическо оръжие. Сигурно ще се опитат да ги унищожат.

— Тъкмо заради заводите. Чуй ме, тези заводи участвуват в програмата „Лайтнинг“. И заради тази програма заводите — и нашият град покрай тях — ще бъдат между десетината обекта с най-висока степен на защита. Техният защитен чадър ще бъде осем пъти преосигурен, разбираш ли какво означава това?

Лилиън не изглеждаше въодушевена.

— Осем напълно автоматични системи, всяка от които гарантира абсолютна сигурност, ще бдят над нашия град. Саутфорт ще бъде най-защитеният град на земята.

Тя беше навела глава.

— Хайде, не се измъчвай напразно! Нищо няма да се случи с нас. Мисли за после, за щастието, което ни очаква, когато страшното отмине. Нищо няма да ни липсва тогава. Ще бъдем богати. Ще си купим ферма на Хълма на боговете… Впрочем ти не знаеш защо се нарича Хълм на боговете, нали? Някога индианците го нарекли така, защото вярвали, че там живеят боговете. Представи си, скоро ти ще бъдеш най-прекрасната богиня и вечер заедно със своя бог под звуците на божествена музика ще изпращаш най-прекрасния залез от най-прекрасния хълм на Земята. Нима това не е достатъчно, за да бъдем щастливи?

— Да — едва чуто каза Лилиън. — Дори прекалено.

* * *

А тогава дойде властта на Орадот I, щото той като боговете имаше две очи, две ноздри, две уши, две ръце и два крака с по пет пръста на тях, ала очите му бяха бели и не виждаха. И Орадот I рече тия, що бяха уроди и прокълнати, да бъдат гонени, но разбра, че уродно беше цялото човешко племе, и като не знаеше какво да стори, и той като баща си отиде при боговете. Ала взе и сина си Ахтион, та да види боговете с неговите очи, поради щото със своите не виждаше дори себе си.

А боговете седяха в полегналите тронове на своя хълм, пиеха свещена течност и изпращаха залеза. И над тях се носеше свещена музика, унесена и омайна. И ги видя Орадот I през очите на сина си, само не видя Големия свещен камък, що Бог повелител държеше в скута си. И само синът Ахтион видя камъка и беше поразен от умението на Бог, щото го беше създал с толкова равни, прави и гладки страни и ръбове и цвят като небето. И видя още синът Ахтион, че Бог повелител не мърдаше и беше все неподвижен, та отблясъците на слънцето по лъскавото кълбо на главата му не трепваха.

А Орадот I запита боговете какви грехове бе сторило човешкото племе, та измираше в грозни страдания, но те не отговориха. И той проумя, че те не го виждаха, а виждаха само залеза.

А боговете изпращаха слънцето вече дванайсетхиляден път.

А Орадот I умря, като от ушите и ноздрите изтече всичката му кръв.

А него ден синът му Ахтион стана Ахтион II.

* * *

Двама полицаи бяха застанали на отклонението от шосе №161 за Саутфорт. Колата им беше паркирана напречно на пътя така, че го затваряше. Грег сви в отклонението и спря. После свали стъклото и подаде глава навън.

Единият от полицаите, оня, който дъвчеше дъвка, приближи.

— Отклонението е затворено — безизразно рече той.

— Как така? — Грег в момента не можа да реагира по-умно.

— Пътят е в тежко състояние — доста неубедително каза полицаят.

— Е какво, да прехвърча ли до Саутфорт?

— Ако толкова държите да отидете в Саутфорт, най-добре ще е да прехвърчите.

Грег нервно изпъшка. Това започваше да го дразни.

— Нека да се разберем, вие ще дръпнете колата си, а аз ще си бера грижата за състоянието на пътя.

— Не може, пътят е затворен — повтори оня.

„Ама че идиот“ — помисли си Грег. Чувствуваше, че скоро няма да може да сдържа гнева си. Вярно беше, че полицаят не можеше да знае какъв е Грег, но пък да го разиграват, след като е рискувал живота си за своите сънародници, за тях, които до момента дори не са помирисали истинската миризма на войната, беше прекалено. Знае ли този глупак какво е да участваш в ядрен удар, да видиш деветия кръг на ада и даже когато всичко е свършило, да не знаеш доколко си облъчен и дали не носиш в себе си зародиша на смъртта…

Грег с мъка се овладя. Реши да опита по друг начин. Сега пари поне имаше.

— Е, шефе — рече той, при все че, ако някой от двамата непременно трябваше да е шеф, този някой не беше полицаят. — Може би ще се споразумеем? — И показа между показалеца и средния си пръст сто долара.

Полицаят видимо се поколеба. После посегна към банкнотата.

— Впрочем имате известно право — мърмореше той, докато я пъхаше в горния джоб на якето си. — И все пак не мога да ви пусна. Ще ми изстине мястото.

— По дяволите! — избухна Грег най-сетне. — Не разбираш ли, че аз ТРЯБВА да премина. Че в Саутфорт е семейството ми и аз трябва да го видя, защото съм мобилизиран и сега съм в отпуска, а утре отпуската ми свършва! Не разбираш ли, че докато вие тук си гледате кефа, аз вече два пъти съм гърмян и втория път бях в клинична смърт? След всичко това все пак имам право да видя жена си и децата си… Затуй не се прави на идиот, а се разкарай с колата си, дявол да го вземе!

Докато Грег говореше, полицаят леко пребледня.

— Съжалявам — запелтечи той и ръката му, треперейки, заопипва горния джоб на якето. — Наистина съжалявам — повтори той, като подаваше обратно банкнотата.

Грег изпсува през зъби, обърна вбесен колата и излезе от отклонението. Гумите изсвириха, а в огледалото видя, че полицаят стоеше все така блед и парализиран.

Едва сега Грег си даде сметка за оная отвратителна мисъл, която го глождеше. Не, не е възможно! — извика той сам на себе си. Няма нито един конкретен факт в подкрепа на подобна мисъл, само няколко дребни съвпадения. И интуицията освен тях, а интуицията безспорно е нещо необосновано…

Само че досега никога не го беше подвеждала. Да, Грег имаше безпогрешен, точен животински усет към смъртта и най-вече към ядрената смърт. Той буквално долавяше нейната миризма.

А на отклонението за Саутфорт я беше доловил по-ясно от всякога.

Вече беше съвсем тъмно, когато пристигна в Харптън. Тук, в хранилището на военната инспекция, той бе оставил своето лично военно имущество. Дежурният сержант изглеждаше учуден, че пилотът бе дошъл да си го вземе късно вечерта, но в края на краищата това не му влизаше в работата и той изнесе комплекта без излишни усложнения.

И Грег отново пое по шосе № 161 с почти сто мили в час. Пет пари не даваше, че можеше да налети върху насрещно идващите коли.

На двайстата миля той отби вдясно, угаси мотора, поседя на тъмно около пет минути, след което решително извади от военния комплект защитното си облекло. Това беше отличен противорадиационен комбинезон, последна дума на техниката. С него можеше да преживее десет дни в самия център на ядрено огнище, а в периферията му — почти месец. Грег бързо го навлече, заключи колата си и тръгна през равнината към Саутфорт. Дотам имаше почти единайсет мили. Скоро усети „миризмата“. Дори през шлема я улавяше.

„Не е възможно — убеждаваше се Грег. — Не е възможно да бъде пробит такъв защитен чадър. Та това са осем напълно автоматични системи! Абсолютно невъзможно — ОСЕМСТОТИН процента сигурност!“ — повтаряше ли, повтаряше той.

Само че колкото повече наближаваше Саутфорт, толкова повече интуицията се подкрепяше от онова, което очите виждаха, а срещу него разумът не можеше да спори. Дори когато вече всяко съмнение отпадна, Грег продължи да върви, въпреки че бе останал без сили. Още по-малко сили имаше да спре.

Докато в един миг пред него се разкри равнината с химическите заводи и Саутфорт.

Бившите химически заводи и бившият Саутфорт.

Грегъри Форстър се свлече на голата плоча и изгуби съзнание…

Когато дойде на себе си, вече се съмваше. Изправи се бавно, като внимаваше да не погледне към опустошената равнина. Беше поразен колко ясен е разумът му (но с каква заслепяваща, взривяваща яснота!). Сякаш всичко наоколо ставаше не тук, а в друга, нереална действителност. Сякаш се случваше с някой друг.

Разумът заповяда: Няма път назад! Единственият изход е никога да не повярва, че те са мъртви.

Разумът знаеше как да осъществи това.

Грег погледна към Хълма на боговете. Развиделяваше се и синкавите му очертания вече се забелязваха. Хълмът, на който Лилиън мечтаеше да бъдат щастливи. „Хълмът, на който ЩЕ БЪДЕМ щастливи!“ — помисли си Грег и лицето му решително се изопна.

* * *

А тогава на власт се възкачи Ахтион II и той добре помнеше деня, когато баща му го заведе при боговете, и помнеше лъскавата дреха и прозрачното кълбо на главата на Бог повелител, и помнеше Свещения камък с равни страни и ръбове и цвят като небето, който Бог държеше в скута си, ала най-много помнеше колко прекрасни бяха боговете с това, че имаха по две очи, две ноздри, две уши, две ръце и два крака с по пет пръста на тях. И проумя, че това беше съвършенството и че трябва всички да бъдат като тях. И поради това реши Ахтион II да почисти човешкото племе от изроди, ала тогава и той като баща си разбра, че изроди бяха всички, и затуй реши първо да почисти най-страшните.

А повели Ахтион II да бъдат избити всички що имат по три очи, три ноздри, три уши или по повече от шест пръста по ръцете и краката си.

А младенците изроди да бъдат избивани още при раждането им. И беше избито половината от човешкото племе, и бяха избивани младенците изроди още при раждането им, ала жените продължаваха да раждат деца с три очи, три ноздри, три уши или с повече от шест пръста по ръцете или краката си. И нямаха край човешките мъки.

А Бог не одобри това, що вършеше Ахтион II, и в знак на безмерния си гняв прати огън и жупел върху Кръглото светилище и пепелта се издигна към небето като огромна гъба и закри слънцето от очите на хората, и тази пепел беше отровна и убиваше. И сам Ахтион II умря, като му изкапаха косите, зъбите и ноктите.

А този ден син му Ерадис стана Ерадис I. И като се страхуваше от божия гняв, той най-първо отиде при боговете да разбере каква е волята им, та да не върши нищо против нея.

А боговете седяха в полегналите си тронове и пиеха свещена течност, и във въздуха се носеше свещена музика, омайна и унесена.

А залязваше Слънцето вече петнайсетхиляден път, откак боговете го изпращаха.

* * *

— Радвам се, че дойдохте, мистър…?

— Грегъри Форстър — отговори той.

Младата служителка беше с приятна външност и още по-приятен глас.

— Наистина се радвам за вас, мистър Форстър — каза тя с такава интонация, като че ли НАИСТИНА се радваше. — Повярвайте ми, вие сте направили избор, за който няма да съжалявате. Предполагам, че първо ще пожелаете да се запознаете с нашите произведения…

— Не, благодаря, вече съм се запознал — отвърна Грег. — Най-добре ще е направо да направя поръчка.

— С най-голямо удоволствие. — Тя отново показа блестящата си усмивка. — Шефът ще ви приеме след пет минути, тъй като в момента е зает с друг клиент. Можете да седнете в един от тези фотьойли, ако обичате.

Грег благодари и докато сядаше, почувства как в джоба му се прегъна рекламната брошура на „Дриймз енд Хепинес лтд“, която го беше довела тук и чието съдържание той знаеше почти наизуст:

„“Дриймз енд Хепинес" ще ви дари с онова, от което най-много се нуждаете и няма да го намерите от никой друг.

„Дриймз енд Хепинес“ дарява ЩАСТИЕ!

Искате ли да превърнете живота си във вечно блаженство? Искате ли да осъществите недостижими мечти? Искате ли да възкресите безвъзвратно отминала радост?

Елате при нас! И ние ще направим невъзможното възможно. С наша помощ вие ще изживеете всичко, каквото пожелаете. Ние създаваме сънища, които могат да бъдат докоснати. Ние създаваме илюзии, които се сбъдват наяве.

Елате при нас! „Дриймз енд Хепинес“ умее да твори щастие. „Дриймз енд Хепинес“ използува най-високите постижения от всички области на науката, техниката и технологията: обемни холографски изображения, широка гама от тонизиращи, активизиращи, успокояващи и т.н. лекарствени средства, апарати и системи, възбуждащи въображението, най-съвършена аудиовизуална техника.

Секретът на нашия успех се крие в изключителния синхрон между реалните възприятия, предизвикани от обемните изображения, физическите и аудио въздействия, и изкуствено предизвиканите или внушени възприятия.

Резултатът е по-реален от реалността. При това нашите мечти сънища са АБСОЛЮТНО БЕЗВРЕДНИ. И още нещо. Всичко това сме побрали в красиво оформена кутия с размери само 5/10/8 инча в цвят по избор.

Елате при нас! „Дриймз енд Хепинес“ дарява щастие!"

— Мистър Форстър — чу отново той приятния глас на служителката, — шефът е на ваше разположение.

Грег стана от фотьойла и влезе през тапицираната врата.

* * *

Тази вечер Лилиън и Грегъри изпращаха залеза за 17438-ми път. Те щяха да го изпращат още 9 години, 7 месеца и 19 дни.

И след 9 години, 7 месеца и 79 дни щеше да дойде една вечер, когато тълпа от изроди щеше да залее Хълма на боговете. Изродите щяха да бъдат вбесени от своите богове затова, че не им бяха пратили своята помощ. Затова, че боговете са все така съвършени и щастливи, а хората все по-изродени и грозни, и умираха във все по-страшни мъки.

И един от изродите, заслепен от ненавист, щеше да реши, че сигурно Великата тайна се крие в Свещения камък с гладки страни и ръбове и небесен цвят, и щеше да грабне камъка от скута на Бог повелител. Другите щяха да се нахвърлят върху него, да дърпат Свещения камък, да го изпуснат и той щеше да се разбие, изсипвайки от вътрешността си стотици дребни и разноцветни камъчета.

И в същия миг богинята, жената на бога, и двете им деца щяха да изчезнат като призраци, като зли духове, като да са били направени от дим, а тълпата щеше да обезумее от ужас и да побегне във всички посоки.

И тогава щеше да се случи най-страшното. Защото едно момче с осем пръста на единствения си крак щеше да залитне и да събори повелителя Бог от неговия трон и всички щяха да видят как от удара в земята вътре в прозрачното кълбо главата на Бог повелител щеше да се разсипе на прах като изпръхнала и разтрошена глина.