Игор Евстратов
Футболна история

Предварително трябва да ви кажа, че моята професия няма нищо общо с футбола. Аз съм инженер, специалист по обзавеждане на нефтопреработвателни заводи, но тъй като стана дума за тази игра, искам да ви разкажа една футболна история.

Това се случи в една латиноамериканска страна, в която бях командирован във връзка с монтажа на инсталациите в нефтопреработвателен завод. Ще ви кажа, че от нейните жители по-големи футболни запалянковци не съм виждал другаде. На работа, в къщи, в заведенията, по улиците — навсякъде обсъждат мачовете, предвиждат резултатите от предстоящите срещи.

Към футбола, още повече към чуждестранния аз съм безразличен. Казвам това, за да разберете причината, която ме накара да предпочета едно от кафенетата. Неговите специалитети не бяха по-добри от другите, но главното бе, че там нямаше холовизор. В другите кафенета беше ужасно — още не си успял да седнеш, да поръчаш нещо, и веднага започват да предават футболен мач. Техните холовизори се отличават от нашите телевизори по това, че при нас се чувствува дистанцията между зрителите и играчите, а при тях — почти не се чувствува, футболистите играят току пред масата ти, сякаш се намираш край страничната линия на игрището. Ако пък камерата показва в едър план — сякаш попадаш между играчите, и ти се струва, че някой бутон на обувка ще ти одере ухото или че топката ще тупне върху масата ти.

И все пак нямаше да бъде толкова страшно, ако в кафенетата нямаше толкова посетители. Това не е публика, а дявол знае какво. Викат, свирят, удрят по рамото, стискат ти ръката — не те оставят да се нахраниш спокойно.

Кафенето, което харесах, беше близо до хотела, където бяхме настанени. Обстановката беше тиха, почти семейна и вместо холовизор имаше обикновен телевизор, по който показваха предимно стари, изтъркани филми.

В това кафене се хранех вече цял месец, когато един ден при мен седна собственикът — дребно, оплешивяло старче, което, ако не ме лъже паметта, се казваше Педро Бертелио. Та този Педро дойде при мен и се заинтересува защо съм предпочел неговото кафене. Млад човек съм, а тук посетителите са предимно възрастни, пък и холовизор няма…

Разказах аз на стареца за своето отношение към футбола. Педро се почеса по плешивото теме и заговори:

— Може би сега сеньорът не бърза за някъде? Знаете ли, в тази страна едва ли някой ще ме разбере, а вие сте чужденец, и, както виждам, съвсем равнодушен към футбола. Има една история, която отдавна искам да разкажа на някого, без риск да ме изкарат луд. Просто чувствувам нужда да я разкажа някому. Хей, Мария, донеси още две кафета за сеньора. Не се притеснявайте, сеньоре, това е за моя сметка, пък и целия ви днешен обяд, вие сте мой гост.

— И тъй, сеньоре, трябва да ви кажа, че до преди три години бях страстен запалянко по футбола и кафенето ми беше препълнено с млади хора, също запалянковци. Тогава имах един от най-мощните холовизори в града. Сеньорът се учудва? Така беше, сеньоре, преди три години…

Както вероятно вече знаете, нашият град има четири прекрасни стадиона, великолепни съоръжения, футболните мачове, предавани по телевизията, се играят предимно там. Но да се измъкнеш от ежедневните грижи и да отидеш на футболен мач не е лесна работа, пък и защо да отиваш на стадиона, когато е напълно достатъчен и холовизорът. При това няма блъсканица и суетене, седиш си в кафенето и даваш воля на запалянковщината си. Но веднъж, беше преди три години, сеньоре, прииска ми се да отида и аз на мач. Просто така, спомняйки си за детските години, от желание да почувствувам атмосферата на стадиона… Желанието ми беше толкова силно, че не издържах. При това в този ден щяха да играят два от най-силните отбори. С една дума приготвих се и тръгнах. Пристигнах на стадиона, а там, на всички каси висят табелки: „Всички билети продадени“. Натъжих се, разбира се. Най-сетне и аз се наканих да отида на мач, а всички билети продадени. Подвоумих се да си ходя, но си помислих: „Педро, кой знае кога пак ще се наканиш да отидеш на мач, годините ти не са малко, пък и ставаш все по-зает. Рискувай, Педро“. И така, все пак реших да се вмъкна в стадиона. Доближих вратите, а там — полицейска охрана. Обърнах се към един полицай, така и така, казвам му, пусни ме, подавам му и пари, а той не иска и да ме погледне. Тогава един старши приближи, взе да ме хока и да ме бута да се махна.

Не се предадох, реших да обиколя стадиона, може и друг вход да има — да речем за спортистите или за персонала. Не изминах и стотина крачки, виждам — още една врата, а на нея табелка „Служебен вход“. Но и там, сеньоре, също има охрана. Не отидох при полицая, защото знаех, че е безсмислено. А междувременно от стадиона се носеха шум, викове, запалянковците беснееха, коментаторът изреждаше имена на играчи. Поглеждам в джобния си телевизор — моят отбор е в нападение. Това така ме ободри, че когато пред входа спря един закрит електрофургон, докато шофьорът си разменяше ругатни с полицаите, аз се вмъкнах в него през задната му врата. И това, на моята възраст, сеньоре! Щом влязох и затворих след себе си вратата, усетих, че потеглихме. Когато след две минути спряхме, открехнах тихичко вратата. Току пред мен, оттатък пътеката, зад едни храсти имаше врата, която водеше под трибуните. Скочих и се шмугнах в храстите. И да ви кажа, скрих се тъкмо навреме, защото буквално след миг от завоя се показа малък полицейски електроход, а в него — трима здравеняци в униформи.

Спряха те до моя храст. Педро, край — казвам си на ум, — сега ще те измъкнат от тук най-позорно. Спотаих се като мишка. Тримата се спуснаха към съседния храст и измъкнаха един нещастник — почтен сеньор на моята възраст, — който по всяка вероятност също е искал да се вмъкне на стадиона. Както разбрах по-късно, това ме е спасило. Оказа се, че там имало монтирана апаратура, която алармирала при появяването на някакъв обект, и главно — на човек. Апаратурата задействувала, че има нарушител, но съм се спасил, тъй като сме били двама — аз и този почтен сеньор.

Едва успя електроходът да завие зад ъгъла, и аз се спуснах към вратите, открехнах едната и се шмугнах под трибуните — ела ме намери вече. А над мене — тропане, викове, свирене — печели ли, губи ли моят отбор, не мога да разбера. Бързо преминах край затворения бюфет, край някакви изоставени коридори, и ето я нея — заветната врата за горе, към трибуните.

Отворих вратата и замижах: под трибуните — полумрак, а горе — ослепително слънце. Като отворих очи — няма да повярвате, сеньоре, ахнах от учудване: стадионът беше празен. Нямаше жива душа! Нито зрители, нито играчи, нито съдии, с една дума, никой. Само високоговорителите по високите пилони се раздираха от шум и викове, така че можеш и да оглушееш. Не повярвах на очите си, извадих джобния телевизор, включих го и гледам — не, всичко си е наред, мачът продължава. Може, казвам си, да го играят на друг стадион? Но в този момент камерата показа входа на стадиона, а зад него — статуята на свети Фока, покровителят на стадиона. Погледнах към входа, светецът си е на мястото. Изплаших се. Не мога да ви опиша колко се изплаших. Започнах да бягам и да викам като луд.

Тогава усетих, че някой ме хвана за лакътя. Дръпнах се и се огледах. Зад мен стоеше човек, висок, с очила като истински професор. Показва ми той със знаци — защото от шума нищо не може да се чуе — към вратата, от която току-що бях влязъл. Тръгнах след него, тъй като нямаше къде да се скрия.

Минахме през един коридор, а там, зад ъгъла — грамадна зала, цялата пълна с шкафове. Сред залата — холовизор. Предава футболен мач. Гледам — моят отбор в критично положение. Не успях и да се ориентирам добре, а „професорът“ ме поведе нататък. След тази зала се оказахме в един кабинет.

„Професорът“ ме настани в едно кресло и ме заразпитва кой съм, какво търся тук. Аз, сеньоре, като на свой духовен изповедник, всичко му разказах. Това, че вече четиридесет години не съм ходил на мач, и това, че съм страстен запалянко, и това, че в кафенето си имам най-мощния в града холовизор. Може би щеше да бъде по-добре, ако не бях му изповядал нищо, сеньоре, защото и „професорът“ вероятно нямаше да ми разкаже това, което чух от него.

А ето какво ми довери той. Не всичко разбрах, но паметта ми е добра, всичко запомних. Както знаете, сеньоре, на футболни мачове някога ходеха стотици хиляди, но се появи телевизията и броят на посетителите намаля. Цветната телевизия също отне голяма част от тях, а когато се появи холовизорът, на стадионите продължиха да ходят само най-големите запалянковци. Всички останали предпочетоха да гледат футболните мачове или по телевизора в къщи, или ходеха по кафенетата, в които има холовизор. В резултат на това равнището на футбола рязко спадна. Пък и какво можеше да се очаква, когато трибуните са почти празни.

Да, така беше, сеньоре, спомням си добре, преди десет години интересът към футбола спадна — и то в нашата страна, сеньоре, където всеки малчуган от най-ранни години мечтае да стане голям футболист! Но, извинете ме, аз малко се поотвлякох. Та, значи — „професорът“ продължи своя разказ.

Собствениците на футболните тръстове пресметнали, че повече не им е изгодно да издържат толкова играчи, треньори, масажисти, лекари. Решили те тихомълком да заменят футбола с нещо друго, но точно тогава един тип предложил проект, на пръв поглед съвсем фантастичен. „Защо трябва да имате толкова отбори — казал той, — когато е достатъчно да притежавате само един компютър?“ Оказва се, сеньоре, че е достатъчно в електронния му мозък да бъдат заложени данни за правилата на играта, за поведението на играчите и за техните индивидуални качества, и компютърът е в състояние да задава свои варианти за протичане на мача. При това, те ще се показват тутакси на холовизора! Виждам, сеньоре, че се учудвате, но той точно така ми каза: тутакси на холовизора. Разбира се, собствениците не се съгласили веднага с предложението — все пак рисковано е, но онзи тип много скоро ги убедил, че ще имат изгода. Оказало се, че той отдавна работел над тези въпроси и в картотеката си имал събрано почти всичко, известно за футбола. От размерите на футболното игрище и топката, до предпочитаната дъвка от левия халф на „Чантос“. Той наел един компютър за две седмици и заложил в паметта му своята програма. Собствениците на тръстовете с възторг гледали изкуствения футболен мач. Това не било мач, а песен! Какви пасове, какви прехвърляния, финтове! Каква воля за победа! Каква техника! В заключение на това решили, само за проба, да излъчат по ефира един мач. Още повече, че предстоял мач между два от най-известните отбори. На футболистите казали, че мачът се отменя, и веднага ги изпратили в задгранично турне, а в компютъра заложили мач именно между тези два отбора. Над касите на стадиона закачили табелки „Всички билети продадени“ и мачът започнал…

Как протече този мач, може и да не ви разказвам, но цяла година след това за него се носеха легенди, пък и аз прекрасно помня това, сеньоре.

Не беше изтекла и половин година, а в страната не остана ни един отбор във висшата лига. Останаха само малки клубни отбори и, разбира се, малчуганите, които продължаваха да гонят топката по дворовете, но големият, професионалният футбол изчезна окончателно. Остана съхранен само в паметта на компютъра, а за зрителите останаха спомените за най-хубавите някогашни мачове, за качествата на играчите, за съдийските състави, за реакциите на запалянковците. Имаше, разбира се, и трудности с почитателите на големия футбол. На тях беше казано, че класата на нашите футболисти е толкова пораснала, че им се налага постоянно да играят мачове в чужбина. Ето, това е сеньоре…

Когато „професорът“ свърши своя разказ, запитах го защо все пак ми го разказа. Той сви рамене, поклати глава и ми отговори, че нямал намерение сто години да носи камък в душата си, все някога трябвало да сподели с жив човек своето престъпление спрямо хората. Не можете да си представите, сеньоре, как се ядосах след тези негови думи! Какво ще стане, казвам му аз, ако изляза сега на площада пред стадиона, и се развикам, че сте ограбили народа, и сте го лишили от последната му радост! Какво ще стане тогава с вас, сеньоре?

А той ми се присмя иронично. Кой, казва, ще повярва на един изкуфял — така ме нарече той, сеньоре. — А вие пробвали ли сте, продължи той, да отнемете на някое дете любимата играчка? Или да му кажете, че куклата, с която то си играе дълги години, е всъщност малки парцалчета, пластмаса и бои? Опитайте се да кажете на запалянковците, че този техен футбол — това са само комбинации на импулси в блоковете на моя компютър! Можете да бъдете сигурен, че веднага ще ви отведат в лудница, ако преди това, разбира се, не ви пребият разярените поклонници на футбола…

След тази вечер, три-четири дена не ходих в кафенето, вече не си спомням защо, бяха ни преместили на друг обект, или бях сменил хотела. Но историята, която ми разказа старият Педро, запомних добре. Когато в мен възникнаха доста въпроси, реших да отида и ги изясня със собственика на кафенето. Но, него вече го нямаше там. Нито него, нито Мария — жената на Педро. Новият собственик, без особено желание ми каза, че преди няколко дена купил кафенето чрез банката, и че не познава предишния собственик. Сред кафенето вече гърмеше и ревеше холовизор и играчите заплашваха да влязат с бутоните си в чашите с кафе, а топката им да падне върху масите.

Когато излязох от кафенето, някакъв дриплю ме догони, и, озъртайки се, ми каза, че преди няколко дни специалната полиция откарала стария Педро. „Те дойдоха с голям електроход, сеньоре, и отведоха стареца и жена му“.

След една седмица изтече срокът на моята командировка. Когато бях вече на аерогарата, като преминавах пропуска към пистата, ми направи впечатление един мъж в светъл костюм и широкопола мека шапка. Той се наведе към мене и ми каза:

— Забравете за стария Педро, сеньоре. Той беше обикновен изкуфял старчок, когото отведоха в психиатрична болница. Не бих искал да останете с грешна представа за нашата гостоприемна страна, сеньоре.

Ето, такава история ми се случи в една латиноамериканска страна. Доколко тя е „футболна“, оставям вие да прецените.