Айзък Азимов
Как да се хване заек?

Бездействието продължи повече от две седмици — това Донован не можеше да отрече. Те бяха почивали шест месеца, като заплатата им се събираше; това също беше факт. Но, както сърдито обясняваше Донован, ставаше дума за чиста случайност. Просто фирмата искаше да открие всички недостатъци на съставния робот. Недостатъци имаше и, както винаги, до полевите изпитания оставаха дванадесет дни. И Пауъл и Донован си почиваха безгрижно в очакване на мига, в който хората зад чертожните дъски и момчетата с логаритмичните линийки ще кажат: „Всичко е наред!“

Ето ги сега на астероида, но не всичко беше наред. Донован го повтаряше вече поне десет пъти и лицето му беше станало червено като цвекло.

— В края на краищата, Грег, гледай реално на нещата. Има ли смисъл да се спазва точно инструкцията, когато изпитанията се провалят? Време е да забравим книгите и да се заловим за работа.

Търпеливо, с тон като че ли обясняваше електрониката на малолетен идиот, Пауъл отвърна:

— Казвам ти, че по инструкцията тези роботи са създадени за работа в астероидни рудници без човешки надзор. Не сме длъжни да ги наблюдаваме.

— Правилно. Сега да чуем логиката! — Донован започна да изброява с косматите си пръсти: — Първо, новият робот премина всички изпитания в лабораторията. Второ, фирмата гарантираше, че той ще издържи и всички полеви изпитания на астероида. Трето, роботът не можа да издържи гореспоменатите изпитания. Четвърто, ако той не издържи всички изпитания, то фирмата губи десет милиона налични пари и примерно за сто милиона репутация. Пето, ако той не издържи изпитанията и ние не успеем да обясним защо, възможно е да ни очаква раздяла с хубавата работа.

Зад престорената усмивка на Пауъл прозираше отчаяние. В тяхната фирма действуваше неписан закон: „Нито един служащ не прави два пъти една и съща грешка. Уволняват го след първата“. Пауъл каза:

— Ти обясняваш всичко така разбрано, не по-зле от Евклид; всичко освен фактите. Лично ти наблюдаваше тази група роботи цели три смени и те работеха великолепно. Лично ти, червенокосий, го казваше. Какво още можем да направим?

— Да разберем какво не им е наред, ето какво можем да направим. Да, те работеха чудесно, когато ги наблюдавах. Но когато не ги следях, на три пъти преставаха да подават руда. Не се връщаха, както им е наредено — трябваше аз да ги прибирам.

— И не забеляза никаква нередност?

— Нищо. Абсолютно нищо. Всичко беше съвсем наред. Като се изключи дреболията, че липсваше рудата.

— Ето какво ще ти кажа, Майк. Случвало ни се е да изпадаме и в много по-мръсно положение. Но това е далеч по-лошо, отколкото беше на иридиевия астероид. Всичко е ужасно оплетено. Гледай. На този робот ДВ–5 са подчинени шест робота. И не просто са подчинени, а са част от него.

— Зная…

— Млъкни! — злобно го прекъсна Пауъл. — Знам, че знаеш. Просто ти излагам целия идиотизъм на положението ни. Тези шест спомагателни роботи са част от ДВ–5, тъй както твоите пръсти са част от тебе, и той ги командува не като им говори и не по радиото, а непосредствено чрез позитронното поле. А в цялата фирма няма нито един роботехник, който да знае какво е позитронно поле и как действува то. И аз не зная. И ти не знаеш.

— Това вече е точно — съгласи се философски Донован.

— Виждаш ли в какво положение сме? Ако всичко върви гладко — прекрасно! Но ако нещо не е в ред, то е извън нашите възможности. — Ядосан той замълча за минута. — Хубаво. Доведе ли го?

— Да.

— И той се държи нормално?

— Ами, не проявява никакво религиозно умопомрачение, не се върти в кръг и не декламира стихове. Вероятно е нормален.

Донован излезе, кимвайки яростно с глава.

Пауъл посегна към „Ръководство по роботехника“, което заплашваше да счупи масата с тежестта си и го разтвори с благоговение. Веднъж той изскочи през прозореца на горяща сграда, успявайки да намъкне само гащетата и да сграбчи „Ръководството“. Във всеки случай, той би могъл да пожертвува и гащите.

Той седеше, погълнат от „Ръководството“, когато влезе робот ДВ–5 и Донован блъсна вратата.

— Здравей, Дейв! — намръщено каза Пауъл. — Как се чувствуваш?

— Великолепно — отвърна роботът. — Мога ли да седна?

Той премести укрепения стол и като сгъна туловището си се настани на него.

Пауъл погледна одобрително Дейв (непосветените можеха да се обръщат към роботите с техните серийни номера; специалистите — никога). Дейв не беше толкова огромен, независимо че представляваше мислещ съставен робот, състоящ се от седем части. Беше висок не повече от два метра — тон и половина метал и електричество. Много? Съвсем не, ако в този тон и половина трябва да се вместят маса кондензатори, вериги, релета и вакуумни клетки, способни да проявят на практика всяка достъпна за човека психологическа реакция. И позитронен мозък — десет фунта вещество. И няколко квинталиона позитрони, които командуват парада.

Пауъл измъкна от джоба на ризата си смачкана цигара и каза:

— Дейв, ти си добро момче. Ти никога не капризничиш. Ти си спокоен, сигурен робот — рудокопач. Ти можеш непосредствено да координираш работата на шестте спомагателни роботи и, доколкото зная, в мозъка ти не са се появили от това нестабилни връзки.

Роботът кимна.

— Това ме радва, но накъде клоните, господарю?

Неговата звукова мембрана беше много качествена, наличието на обертонове в говорното устройство не правеше гласа му толкова металически и еднообразен, каквито бяха обикновено гласовете на роботите.

— Сега ще ти кажа. Всичко говори в твоя полза. Но защо работата ти някак не върви? Например, днешната втора смяна.

Дейв се раздвижи.

— Доколкото зная, нищо не се е случило.

— Вие прекратихте добива.

— Знам.

— Е?

— Не мога да обясня, господарю — Дейв изглеждаше озадачен. — Това ще завърши за мен с нервна криза, а аз, разбира се, не бих си го позволил. Спомагателните роботи работеха добре. Това зная… — Той се замисли, фотоелектрическите му очи светеха силно. — Не помня. Смяната свърши, дойде Майк, а почти всички вагонетки бяха празни.

— Вече няколко пъти не се явяваш на доклад в края на смяната — намеси се Донован.

— Знам. Но защо?… — Той бавно и тежко поклати глава.

Пауъл почувствува изведнъж, че ако лицето на робота можеше да изразява нещо, то на него биха се изписали болка и унижение. По силата на неговата природа, на робота му е много неприятно, когато не изпълнява своите функции.

— Може би загуба на паметта? Амнезия? — подхвърли Донован.

— Не знам — каза Пауъл. — Но в никакъв случай не бива да правим паралели със заболяване. Да говорим за разстройство в човешкия организъм по отношение на роботите е само някаква романтична аналогия. В роботехниката това не помага.

Той погледна замислено към Дейв, после надникна в „Ръководството“: „Проверка на реакциите в полеви условия“. И каза:

— Слушай, Дейв, какво ще кажеш за проверка на реакциите?

— Както наредите, господарю — кимна роботът.

Започнаха от най-обикновените изпитания. Под равнодушното тиктакане на секундомера робот ДВ–5 умножаваше петцифрени числа. Изброи простите числа от 1000 до 10 000. Извличаше кубични корени и интегрираше функции с увеличаваща се степен на трудността. Премина проверка на все повече и повече усложняващи се механични реакции. Накрая, пред неговия точен механичен разум беше поставена най-сложната задача за роботи — разрешаване на етични проблеми.

В края на тези два часа Пауъл беше плувнал в пот, а Донован беше изгризал всичките си нокти, оказали се не дотам хранителни.

— Как е, господарю? — попита роботът.

— Трябва да помисля, Дейв — отвърна Пауъл. — По-добре иди да работиш. Не е нужно да се пресилваш и не се грижи много за нормата. Все ще измислим нещо.

Роботът излезе. Донован погледна Пауъл, който ожесточено дърпаше мустаците си.

— Всички връзки в мозъка му работят нормално — каза той.

— Не бих се опитвал да твърдя това така уверено.

— О, Юпитер! Майк, та нали мозъкът е най-надеждната част на робота! Не веднъж и два пъти се проверява на Земята. И ако той изцяло издържи проверката, която премина Дейв, не може да има ни най-малка неизправност в мозъка.

— И какво става от това?

— Чакай да помислим. Възможна е още една механична неизправност в тялото на робота. Това означава, че от строя може да излезе всеки от хиляда и петстотинте кондензатори, двайсет хилядите отделни вериги, петстотинте лампи, хилядите релета и хиляди, хиляди други детайли. Да не говорим пък за тези тайнствени позитронни полета, за които никой нищо не е чувал.

— Слушай, Грег — не издържа Донован. — Може би роботът лъже? Той не…

— Глупак, роботът не може съзнателно да лъже. Ако имахме тестера на Макормин Уесли, бихме могли да проверим всички части на тялото му за някакви си едно-две денонощия. Но на Земята има всичко два такива тестера, те тежат по десет тона и са монтирани неподвижно на бетонни основи. Бива си го, а?

Донован удари с ръка по масата.

— Добре, Грег, а той се поврежда само тогава, когато ни няма. В това има нещо съмнително! — След всяка дума следваше нов удар.

— Неприятно ми е да те слушам — бавно отвърна Пауъл. — Прекалил си с четенето на приключенски романи.

— Искам да знам — крясна Донован — какво ще правим?

— Сега ще ти кажа. Ще поставя над масата екран. Точно тук, на стената. После ще го свържа с тези забои, където работи Дейв и ще го наблюдавам. Това е всичко.

— Всичко? Грег…

Пауъл се надигна от стола и се опря с юмруци на масата.

— Майк, много ми е трудно. — В гласа му се чувствуваше умора. — Вече цяла седмица се заяждаш с мене. Казваш, че нещо лошо става с Дейв. Знаеш ли къде е повредата? Не! Знаеш ли как е възникнала? Не! Защо става така? Не! Знаеш ли изобщо нещо? Не и не! И аз нищо не знам. Така че, какво искаш от мене?

— Предавам се! — Донован безпомощно разтвори ръце.

— Тогава слушай. Преди да започнем лечението, трябва да определим заболяването. За да приготвим рагу от заек, трябва най-напред да го хванем. И така, ние ще ловим заек! А сега се махай оттук!

Донован се взираше с уморен поглед в проекта на отчета. Беше изморен, пък и какво да отчита, когато още нищо не беше изяснено? Ядоса се.

— Грег — каза той, — почти с хиляда тона сме под плана.

— Да? — отвърна Пауъл, без да вдига глава. — А аз дори не се досещах.

— Искам да знам едно. — Донован кипна изведнъж. — Защо ние винаги се разправяме с нови типове роботи? Край, реших: напълно ме задоволяват роботите, които е използувал дядо ми. Аз съм за онова, което е издържало проверката на времето. За добрите стари, солидни роботи, които никога не се чупят!

Пауъл метна с поразителна сръчност по него една книга и Донован се изтъркули от стола на земята.

— През последните пет години — каза важно Пауъл — ти изпробваш новите типове роботи в полеви условия за фирмата. И тъй като ние имахме неблагоразумието да покажем в тази работа сръчност, ни възнаграждават с най-мръсните задачи. Това ни е специалността. А доколкото си спомням ти започна да се оплакваш само пет минути след като те назначиха на работа. Защо не напусна досега?

— Ще ти кажа. — Донован се обърна по корем, като се подпря с лакти на пода и зарови пръсти в червеникавата си коса. — До известна степен това е принципен въпрос. Нали, както се казва… Грег!…

Чул дивия вик на Донован, Пауъл скочи и погледна екрана, накъдето сочеше Майк. Очите му се разшириха от ужас.

— Проклети Юпитере! — прошепна той.

— Грег, погледни, те се побъркаха!

— Дай скафандрите, отиваме там — отсече Пауъл без да се откъсва от екрана.

Там, на фона на изрязаните плътни сенки на скалите, се движеха плавно светещите бронзови тела. Строени в колона, осветени от собствената си мъждива светлина, те се плъзгаха надолу покрай нашарените с тъмни вдлъбнатини стени на грубо изсечената в камъка галерия. Всичките седем роботи начело с Дейв се движеха в крак. Техните обръщания всяваха страх със своята точност и едновременност; разминавайки се плавно те маневрираха с призрачната лекота на лунни танцьорки.

Донован се втурна в стаята със скафандрите.

— Искат да ни нападнат! Та това е военна маршировка!

— Със същия успех може да бъде и художествена гимнастика — последва хладен отговор. — Или пък може би Дейв си е въобразил, че е балетмайстор. Опитай се винаги първо да помислиш, а после е по-добре да премълчиш.

Донован се намуси и пъхна детонатора в празния калъф на хълбока си. Той каза:

— Така или иначе, ето ги твоите нови модели. Кажи ми само защо с тях винаги и непременно се случва нещо нередно?

— Защото над тях тегне проклятие — мрачно отвърна Пауъл. — Да вървим.

Далече напред, в гъстия кадифян мрак на галерията, прорязван само от лъчите на фенерите им, блещукаха светлините на роботите.

— Ето ги — изпъшка Донован.

— Опитах се да се свържа с него по радиото — възбудено прошепна Пауъл, — но той не отговаря. Вероятно радиовръзката не работи.

— Добре е, че все още не са измислили роботи, които биха могли да работят в пълен мрак. Не бих искал аз да бъда този, който ще търси седем налудничави роботи в тъмна пещера без радиовръзка. Добре, че светят като глупави новогодишни елхи.

— Хайде да се покачим на този насип. Идват насам, а аз искам да ги разгледам по-отблизо. Качваш ли се?

Пъшкайки, Донован подскочи. Притеглянето на астероида беше значително по-малко от земното, но тежките скафандри почти бяха премахнали това преимущество, а насипът беше висок не по-малко от три метра. Пауъл скочи след него.

Роботите следваха Дейв в колона по един. Като се подчиняваха на точния механичен ритъм, те удвояваха редицата, после отново се подреждаха във верига, но вече в друг ред. И това се повтаряше. Без да се обръща, Дейв маршируваше пред всички.

Роботите бяха вече на около шест метра, когато танцът им секна. Спомагателните роботи се струпаха на купчина, поседяха няколко секунди и като тъпчеха с крака, бързо изчезнаха в далечината. Дейв погледна след тях, после бавно седна и склони глава на ръката си. Движението беше почти човешко.

В наушниците на Паул прозвуча гласа му:

— Тук ли сте, господарю?

Паул направи знак на Донован и скочи от насипа.

— Всичко е наред, Дейв. Какво е станало?

— Не знам — поклати глава роботът. — Аз разработвах твърде неудобен изход за рудата в седемнайсти забой. По-нататък нищо не помня, а после изведнъж разбрах, че до мен има хора и че се намирам на половин миля от забоя в главната галерия.

— Къде са сега спомагателните роботи? — попита Донован.

— На работа, разбира се. Колко време сме изгубили?

— Не много. Забрави за това — успокои го Пауъл и добави, обръщайки се към Донован. — Остани с него до края на смяната. После ела, все ще измисля нещо.

… След три часа Донован се върна. Изглеждаше мрачен.

— Е, как е? — попита Пауъл.

— Когато ги наблюдаваш през цялото време, всичко върви нормално. — Донован сви уморено рамене. — Хвърли ми една цигара!

Той запуши съсредоточено и внимателно пусна колелце дим.

— Знаеш ли, Грег, опитах се да разбера всичко. Дейв не е обикновен робот, на него са му подчинени безпрекословено шест други. Той може да прави с тях каквото поиска. И това трябва да се отразява на неговата психика. Ами, ако той чувствува подсъзнателно необходимостта да подчертае и увеличи тази власт?

— По-точно?

— Съвсем точно: ами, ако това е милитаризъм? Ако той организира своя армия? Ако той се занимава с военни маневри? Ако…

— Ами, ако ти се сложи компрес на главата? Твоите бълнувания са находка за цветен приключенски филм. Та нали това, за което говориш, е основно нарушение на работата на позитронния мозък. Ако всичко беше така, Дейв трябваше да действува срещу Първия закон на роботехниката, срещу това, че робот не може да причини вреда на човека или да допусне с бездействието си да бъде причинена вреда на човека. Като неизбежно логическо последствие на подобна милитаристична психика ще бъде и властта над хората.

— Да, разбира се. А откъде знаеш, че не е така?

— Първо, робот с такъв мозък никога не би бил пуснат от завода. И второ, ако такова нещо се случеше, ние щяхме да го открием веднага. А аз проверявах Дейв.

— Да, рано е още да се приготвя рагу. Нямаме и най-малка представа в какво се състои работата. Но ако можехме поне да си изясним какво означава този танц на смъртта, бихме били на верен път.

Той замълча.

— Слушай, Майк, какво ще кажеш на това? Нали с Дейв се случва нещо, само когато не сме наблизо. Достатъчно е някой от нас да се приближи, за да дойде на себе си.

— Вече ти казах, че това е подозрително.

— Чакай! Какво означава липсата на човешка близост за робота? Очевидно му се налага да проявява повече лична инициатива. Значи трябва да се проверят тези части от организма му, върху които може да се прояви тази повишена натовареност.

— Добре! — Донован се беше понадигнал, после отново се отпусна в креслото. — Както и да е, това е недостатъчно. Все пак остава твърде широко поле за търсене.

— Какво да се прави? Във всеки случай сега можем да не се страхуваме за изпълнението на плана. Просто ще следим роботите на дежурства по телевизора. И щом нещо се случи, незабавно ще отидем на мястото на произшествието. А това ще ги вразуми.

— Но това означава, че роботите няма да минат изпитанията. Фирмата не може да пусне в продажба модел ДВ с такава характеристика.

— Разбира се. Предстои ни още да намерим слабото място в конструкцията и да го поправим, а за това имаме десет дни. — Пауъл се почеса по тила. — Цялата работа е там… впрочем, по-добре погледни сам чертежите.

Чертежите покриваха пода като килим. Донован пълзеше по тях, следейки неуверените движения на молива в ръката на Пауъл.

— Това е твоя работа, Майк. Ти си специалист по конструкциите, искам да ме контролираш. Опитах се да изключа веригите, които нямат отношение към личната инициатива. Например, каналът за механичните действия. Изключвам всички странични връзки… Как мислиш?

Устата на Донован пресъхна.

— Това не е така просто, Грег. Личната инициатива не е специална верига или схема, която може да се отдели от останалото. Когато роботът е оставен сам на себе си, дейността на организма му веднага става много по-интензивна почти във всички участъци. Няма такава верига, на която това да не се отрази. Ние трябва да намерим именно тези много ограничени условия, които го изваждат из строя и само след това чрез метода на изключване да започнем да отделяме необходимите вериги.

Пауъл се изправи и изтупа прахта от коленете си.

— Хм… Добре. Събери чертежите и можеш да ги запалиш.

— Виждаш ли — продължи Донован, — при увеличение на активността може да се развали един-единствен детайл и може да стане какво ли не. Може би някъде е нарушена изолацията или има пробит кондензатор, или искри контакт, или пък се прегрява макара. Ако работим на сляпо, никога не ще намерим повредата в такъв механизъм. Ако разгледаме подробно Дейв и проверим поединично всеки детайл, като всеки път го сглобяваме и го изпитваме…

— Ясно, ясно. Аз също не съм магаре.

Те се погледнаха безнадеждно един друг. После Пауъл предложи:

— Ами, ако разпитаме един от спомагателните роботи?

Досега не бе се налагало нито на Пауъл, нито на Донован да разговарят с някой от „пръстите“. Спомагателните роботи можеха да говорят и аналогията с човешките пръсти не беше съвсем точна. Те имаха даже доста съвършен мозък, но той беше настроен преди всичко да приема команди чрез позитронното поле и те трудно реагираха самостоятелно на външни дразнители.

Пауъл не знаеше даже как да се обърне към робота. Неговият сериен номер беше ДВ–5–2, но не беше удобно да се нарича така. Той се измъкна от затруднението.

— Чуй, приятелю! Моля те малко да поразмърдаш мозъка, си, а после можеш да се върнеш при своя началник.

„Пръстът“ кимна тромаво с глава.

— Ето какво, напоследък твоят началник вече четири пъти се отклонява от предвидената програма. Спомняш ли си ги?

— Да, сър.

Донован сърдито измърмори.

— Той си спомня! Казвам ти, че това е твърде подозрително…

— Разбира се, че ще помни, с него всичко е наред.

Пауъл се обърна отново към робота.

— Какво правехте в тези случаи? Имам предвид цялата група.

Разказът на „пръста“ приличаше на назубрен урок, като че ли отговаряше, подчинявайки се на заповедта на разума, но без всякакъв външен израз.

— Първия път разработвахме трудния изход в забой седемнайсет, в пласт Б. Втория път укрепявахме тавана, който заплашваше да се срути. Третия път готвехме насочен взрив, за да не засегнем при взривяването една подземна пукнатина. И четвъртия път беше веднага след незначителното срутване.

— Какво ставаше всеки път?

— Трудно е да се опише. Даваше се някаква команда, но още преди да успеем да я приемем и осмислим, идваше нова — да се марширува в този странен строй.

— Защо? — изкрещя сърдито Пауъл.

— Не знам.

— А първата команда — намеси се Донован, — преди заповедта за маршировка, в какво се състоеше?

— Не знам. Усещах, че се дава команда, но не успявах да я приема.

— Можеш ли да кажеш още нещо? Командата една и съща ли беше всеки път?

— Не знам. — Роботът поклати съкрушено глава.

Пауъл се облегна назад.

— Добре, можеш да отидеш при началника си.

„Пръстът“ излезе с явно облекчение.

— Доста понаучихме — каза Донован. — Това беше необикновено съдържателен разговор. Слушай, и Дейв, и този глупак кроят нещо. Твърде много не знаят и не помнят. Не бива повече да им се доверяваме.

— Ако кажеш още една глупост, Майк, ще ти отнема и дрънкалката, и биберона.

— Добре де! От нас ти си геният, а аз — кърмачето. Е, и какво? Какво разбрахме?

— Нищо. Опитах се да започна открая, с „пръста“, но нищо не излезе. Ще се наложи да започнем от начало.

— Ти си велик човек! — възхитено каза Донован — Колко е просто всичко това! Сега, маестро, не бихте ли го превели и на човешки език?

— За теб би трябвало да се превежда на езика на детското бръщолевене. С една дума, трябва да се разбере, каква заповед дава Дейв, преди да загуби паметта си.

— Как смяташ да го разбереш? Ние не можем да бъдем близо до тях, тъй като тогава всичко ще бъде наред. Да чуваме заповедта по радиото също не можем — тя се предава чрез позитронното поле. Значи, ние не можем да разберем заповедта нито отблизо, нито отдалеч. И нищо не може да се направи.

— Да, прякото наблюдение не струва. Остава още дедукцията.

— Какво?

— Ще дежурим по ред, Майк. Няма да сваляме очи от екрана, ще следим всяко движение на тези стоманени глупаци. А когато започнат да оригиналничат, ще видим какво става непосредствено преди това и ще определим каква е могла да бъде командата.

Донован седя цяла минута зяпнал. После каза задавено:

— Подавам си оставката. Дойде ми до гуша.

— Имаме още десет дни — отвърна уморено Пауъл.

В продължение на осем дни Донован с всички сили се опитваше да измисли нещо по-добро. Осем дни, на всеки четири часа, той сменяше Пауъл и с възпалени, потъмнели очи следеше как се движат в полумрака пробляскващите метални тела. И през всичките тези осем дни, по време на четиричасовите паузи, той проклинаше фирмата, модела ДВ и деня, в който се беше родил.

И когато на осмия ден, преодолявайки главоболието си, на смяна се яви сънливият Пауъл, Донован стана и с точно отмерено движение хвърли една тежка книга в самия център на екрана. Чу се обикновеното издрънчаване на стъкло.

— Защо го направи? — задъха се от изненада Пауъл.

— Защото не смятам повече да ги следя — съвсем спокойно отговори Донован. — Останаха два дни, а ние още нищо не знаем. ДВ–5 е жалко конструкторско недоносче. Той пет пъти се спира през моите дежурства и три пъти — през твоите и въпреки всичко не зная каква е заповедта, която той даваше; ти също. И не смятам, че въобще ще успееш да я разбереш, тъй като аз не мога — така е! Кълна се в космоса, как е възможно да се следят едновременно и шестте робота? Един прави нещо с ръце, друг — с крака, трети — маха с ръце като вятърна мелница, четвърти скача, като полуумен. А останалите два… дявол ги знае какво правят! И изведнъж всички се спират! Грег, не може да продължаваме така. Трябва да ги наблюдаваме отблизо, за да видим подробностите.

— Да, разбира се, и да чакаме, дали няма да се случи нещо през останалите два дни?

— А нима оттук се виждаше по-добре?

— Тук е по-уютно.

— А… Но там може да се направи нещо, което не можеш да сториш оттук.

— Какво именно?

— Можем да ги накараме да спрат, ако е нужно, ще можем да ги наблюдаваме тайно и да разберем какво става с тях.

Пауъл наостри уши.

— Как?

— Помисли сам. Нали ти си умникът от нас. Задай си няколко въпроса. Кога ДВ–5 излиза от строя? Какво ти разказа „пръстът“? Когато заплашваше или наистина ставаше струване. Когато предстоеше да се извърши съвсем точно взривяване. Когато се появяваше трудна жила.

— Или, иначе казано, в критични обстоятелства? — възбудено попита Пауъл.

— Точно. А как иначе? Цялата работа е във фактора лична инициатива. А тя е нужна най-много в критичните моменти, при отсъствието на човека. И какво следва от това? Какво да направим, за да ги спрем когато поискаме? — Той тържествено повдигна ръка, увлечен от ролята си и отговори на собствения си въпрос, изпреварвайки отговора, който вече бе на езика на Пауъл. — Трябва да инсценираме авария!

— Майк, ти си прав — каза Пауъл.

— Благодаря ти, приятелю! Знаех, че някога ще заслужа това.

— Добре де, не се заяждай. Да оставим твоите шеги за Земята, ще ги консервираме за зимата. Каква повреда можем да направим?

— Ако не бяхме на астероид, лишен от вода и въздух, можехме да наводним шахтата.

— Това, наистина, е духовито — каза Пауъл. — Да знаеш, Майк, ще ме умориш от смях. А какво ще кажеш за едно малко срутване?

— Не възразявам — каза Донован.

— Добре. Тогава да вървим!

Докато се промъкваше през камъните, Пауъл се чувствуваше като съзаклятник.

На него все му се струваше, че върви с предпазливите стъпки на конспиратор.

— Имаш ли представа къде са? — шепнейки попита той.

— Струва ми се, да.

— Добре — каза мрачно Пауъл. — Само че, ако някой от „пръстите“ се окаже на шест метра, ще ни усети, даже и да не сме в неговото зрително поле. Надявам се, че това ти е известно.

— Когато ми се наложи да изслушвам елементарния курс по роботехника, ще подам заявление при теб. В три екземпляра. Сега надолу!

Бяха в шахтата. Не можеше да се види дори звезда. Двамата с пипане се промъкваха надолу покрай стената, като осветяваха от време на време пътя с къси светвания на фенера. За всеки случай Пауъл пипна още веднъж детонатора.

— Майк, познаваш ли галерията?

— Не съвсем добре. Нова е. Мисля, че бих могъл да се ориентирам по това, което видях на телевизора.

Минутите едва се влачеха. Изведнъж Майк каза:

— Поразузнай!

Като долепи металическата си ръкавица до стената, Пауъл почувствува слабо трептене. Никакви шумове, разбира се, не можеха да се чуят.

— Взривове. Вече сме наблизо.

— Отваряй си очите — каза Пауъл.

Донован нетърпеливо кимна.

Роботът се стрелна покрай тях и изчезна така бързо, че те даже не успяха да го разгледат — това беше само едно мяркащо се светло петно, блестящо от бронза. И двамата застинаха на място.

— Как мислиш, дали ни е усетил? — прошепна Пауъл.

— Надявам се, че не. Но по-добре ще е да ги заобиколим. Да минем в първата странична галерия.

— Ами ако изобщо не стигнем до тях?

— Е, какво да правим? Да се връщаме ли? — злобно изсъска Донован. — До тях има още четвърт миля. А ние имаме само два дни.

— Ох, млъкни! Не хаби напразно кислорода! Тук ли е страничната галерия? — фенерчето на Пауъл светна. — Тук. Да вървим!

Трептенето на стените сега се чувствуваше много по-силно и почвата под краката им се разтърсваше.

— Засега сме на прав път. Само да не свърши галерията. — Донован освети пред себе си с фенера.

Протягайки ръка, те можеха да докоснат покрива на галерията. Укрепяването беше съвсем ново.

Изведнъж Донован се засуети.

— Изглежда, сляпа галерия. Да се връщаме.

— Не, почакай! — Паул се промъкна несръчно покрай него. — Каква е тая светлина?

— Светлина? Не виждам никаква светлина. Как се е появила тук?

— А, роботите? — Пауъл се изкатери на четири крака нагоре по малкия насип. — Ей, Майк, ела тук — извика той с тревожен и дрезгав глас. Светлина, наистина, се виждаше. Донован се промъкна между краката на Пауъл.

— Дупка?

— Да. Те, навярно минават по галерията от онази страна.

Отворът беше твърде малък, за да може да се промъкне човек. Дори беше трудно двамата да гледат едновременно.

— Там няма нищо — каза Донован.

— Сега не. Но само преди миг имаше. Иначе не бихме видели светлината… Пази се!

Стените около тях се разтърсиха и те почувствуваха тласък. Посипа се ситен прах.

Пауъл погледна отново през дупката.

— Всичко е наред, Майк. Те са там.

Бляскащите роботи се стълпиха в основната галерия на около петдесетина метра от тях. Силните метални ръце бързо събираха разхвърляните от взрива парчета.

— По-скоро — разбърза се Донован. — Ей сега ще свършат, а следващият взрив може да ни помете.

— За бога, не ме карай да бързам. — Пауъл откачи детонатора. Погледът му тревожно шареше по тъмните стени, осветени само от светлината на роботите, така че беше невъзможно да се различи стърчащият камък от сянката му.

— Гледай, точно над тях в тавана има издатина. Останала е след последния взрив. Ако я улучиш, ще се срути половината таван.

Пауъл погледна натам, накъдето сочеше Донован.

— Идват! Сега наблюдавай роботите и се моли на бога да не се отдалечат много от мястото. Нужна ми е тяхната светлина. И седемте ли са там?

— Да.

— Следи за всяко тяхно движение.

Той повдигна ръката с детонатора и се прицели. Ругаейки себе си и стичащата се пот, която премрежваше очите му, Донован наблюдаваше внимателно роботите.

Взрив!

Нещо го люшна, земята около тях потръпна на няколко пъти, после усетиха силен тласък, който хвърли Пауъл върху Донован.

— Грег, смачка ме — изкрещя Донован. — Нищо не видях!

— Къде са? — Пауъл се огледа. Наоколо беше тъмно като в адска бездна.

Донован смутено замълча. Роботите не се виждаха.

— Да не сме ги смазали? — с треперещ глас каза Донован.

— Да се спускаме. Не ме питай за нищо. — Пауъл бързо изпълзя назад.

— Майк!

— Какво има още? — спря се Донован.

— Почакай! — В наушниците се чу тревожния, задъхан глас на Пауъл. — Майк! Чуваш ли ме?

— Тук съм. Какво има?

— Затворени сме. Покривът се е срутил не върху роботите, а тук! От сътресението всичко е паднало.

— Какво? — Донован се блъсна в нещо. — Запали фенера, де!

— Дори мишка не би могла да се провре през срутването.

— Е, как ви се харесва това? — тихо каза Донован.

Те изгубиха известно време и доста много сили, опитвайки се да повдигнат буцата, която им преграждаше пътя. След това Пауъл се опита да разшири отвора, който водеше към главната галерия. Той би стрелял с лъчевия пистолет, но да причини взрив в такова малко пространство беше равносилно на самоубийство. После седна.

— Знаеш ли, Майк — каза той. — Окончателно провалихме всичко. Така и не знаем какво става с Дейв. Идеята беше добра, но тя се обърна срещу нас.

В гласа на Донован се долавяше горчивина.

— Жал ми е да те огорчавам, старче, но без да говорим за неуспеха с Дейв, ние също, до известна степен, попаднахме в клопка. И ако, друже, не се измъкнем, това е краят. Краят. Разбра ли? Колко кислород имаме? За не повече от шест часа.

— Вече помислих за това. Дейв, разбира се, би ни разрил бързо. Но след нашето фантастично срутване, навярно той отново се е побъркал и е невъзможно да се свържем с него по радиото.

— Така си е!

Донован изпълзя до отвора и се изхитри да вкара в него главата си заедно с шлема. Едва успя.

— Ей, Грег!

— Какво?

— Ами ако Дейв се приближи на шест метра?… Ще дойде на себе си и това ще ни спаси.

— Да, но къде е той?

— Там в галерията. Доста далече… За бога, престани да ме държиш за крака, че ще ми откъснеш главата. Ще те пусна да погледнеш.

Пауъл надникна на свой ред през дупката.

— Взривът е бил успешен. Виж ги само, тези дръвници — истински балет!

— По дяволите коментариите! Приближават ли се?

— Не се вижда, но май са доста далече. Чакай. Дай ми фенера, ще се опитам да привлека вниманието им.

След две минути се отказа.

— Напразно е. Сигурно са ослепели. Охо, тръгнаха насам. Как ти се струва?

— Е, стига де, дай да погледна и аз! — настоя Донован.

Роботите се приближаваха. Най-отпред, вдигайки високо крака, крачеше Дейв, а след него се извиваха във верига шестте „пръста“.

— Бих искал да знам, какво правят? — чудеше се Донован.

— Далече ли са? — измърмори Пауъл.

— На петдесет метра, идват насам. Още четвърт час и ние ще бъдем свобо… Ехей?… Ей!

— Какво има?

— Те се обърнаха кръгом, Грег! Отиват си… Дейв!…

— Що за щуротия? — извика Пауъл. — Нали тук звукът не преминава.

Като се задъхваше, Донован се обърна към него:

— Хайде, чукай по стената, удряй по нея с камъни, създай някаква вибрация! Трябва да привлечем вниманието им, иначе сме загубени!

Той заудря по камъка като луд. Пауъл го сграбчи за рамото.

— Почакай, Майк. Сетих се! Кълна се в Юпитер! Сега е момента да вземем най-простото решение, Майк!

— Какво искаш! — Донован измъкна глава.

— По-скоро ме пусни, докато са още наблизо.

— Какво искаш да правиш? Ей, какво правиш с детонатора? — Той хвана Пауъл за ръкава.

— Искам да пострелям малко.

— Защо?

— После ще ти обясня. Да видим първо какво ще стане. Дръпни се, не ми пречи!

В далечината едва се виждаха светлинните на роботите. Пауъл се прицели внимателно и натисна три пъти спусъка. После наведе цевта и тревожно се взря в тъмнината. Един от спомагателните роботи падна! Сега се виждаха шест фигури.

Пауъл неуверено повика в микрофона:

— Дейв!

След малко и двамата чуха в отговор:

— Господарю? Къде сте? На третия спомагателен са му пробити гърдите. Той излезе от строя.

— Няма нищо — каза Пауъл. — Затрупани сме от взрива. Виждаш ли фенера ни?

— Виждам. Ей сега ще дойдем.

Пауъл седна и въздъхна.

— Това е, друже!

— Хубаво, Грег — съвсем тихо със сълзи в гласа каза Донован. — Ти победи. Поклон до земи. Само кажи честно, какво стана?

— Просто през цялото време ние изпускахме очевидното, както винаги. Знаехме, че работата е в личната инициатива и че това се случваше винаги при аварийни обстоятелства. Но смятахме, че всичко се предизвиква от специална команда. А защо трябва да бъде някаква определена команда?

— А защо не?

— А защо не цял клас команди? Кои команди изискват от ръководителя най-голяма инициатива? Какви заповеди се дават обикновено само при аварийни обстоятелства?

— Не ме питай, Грег! Говори!

— Та нали това правя. Тези заповеди се дават едновременно по шестте канала! При нормални условия един или няколко „пръста“ изпълняват по-лека работа, която не изисква внимателното им наблюдение. Нещо подобно на нашите обикновени движения при ходене. А при аварийните случаи трябва незабавно и едновременно да се приведат в действие и шестте робота. И точно тук нещо изпуска. Останалото е просто. И най-малкото намаление на исканата от него инициатива, например, идването на човек, го вкарва в релсите. Аз унищожих един от роботите и Дейв трябваше да командува само пет. Инициативата се намали и той стана нормален.

— Как стигна до това? — упорито разпитваше Донован.

— Чрез логически разсъждения. Направих си експеримент и всичко се оказа правилно.

Те чуха отново гласа на робота.

— Ето ни и нас. Ще издържите ли още половин час?

— Разбира се — отвърна Пауъл. После продължи, обръщайки се към Донован: — Сега задачата ни значително се опрости. Ще проверим тези вериги, които са най-натоварени при шестканална команда, отколкото при петканална. Много ли трябва да се проверява?

— Според мен, не много — пресметна Донован. — Ако Дейв е направен точно като опитния екземпляр, който видяхме в завода, той трябва да има специална координираща верига и всичко се свежда до нея… Слушай, това вече е добре! Остават дреболии!

— Добре. Обмисли ги и, когато се върнем, ще проверим по чертежите. А сега, докато Дейв се добере до нас, ще си почина.

— Почакай! Кажи ми само още едно нещо. Що за странна маршировка беше това, тези странни танци, които започваха всеки път, когато губеха разсъдък?

— А, това ли? Не знам. Но имам едно предположение. Спомни си: спомагателните роботи са „пръстите“ на Дейв. През цялото време ние и така ги наричахме. Та аз мисля, че всеки път, когато Дейв ставаше психически неустойчив, в главата му всичко се е обърквало и той е започвал да върти пръсти…