Евгени Иванов
Избавление

В необятните савани на Централна Африка бедата дойде неподозирана от никого. Знойният дъх на африканското лято още не бе изсушил дългите стръкове на тревата. Все още из мекия и злак пъстрееха тропически цветя. Профучаваха с глух тропот стада антилопи. За измиращото, малобройно племе Уру все още бе добре. Стомасите бяха пълни, млади и стари танцуваха. Туземците от Уру знаеха. Ще изсивее злачният губер на саваните, опърлен от палещите слънчеви лъчи, ще запращят летните пожари, за да скрият кръгозора в огромни черни къдели дим. Тогава, подгонени от злото слънце, децата на Африка поемат дългия път към солените езера и голите пясъци отвъд тях. Племенният вожд, плещестият силен Нга-ори, наричан Лъвският зъб, повеждаше на юг с безпогрешен усет племето в последната пълна луна преди да се развихрят пожарите. Чернокожите успяваха да отнесат към „Голямата вода“ — езерата, кожите от богатия зимен улов. Срещу тях белите търговци отбройваха консерви — оскъдна вмирисана храна, с която туземците едва дочакваха зимата. В саваните изпепеленото мъртвило сменяше кипнала в буен растеж зеленина. Връщаха се в нея зверове и птици. Потъваха отново в безкрая и безгрижните й стопани — чернокожите.

Но случи се нещо неочаквано, ужасяващо. Много време преди Нга-ори да разпознае пълната луна, която вещаеше пожарите; от глъбините на жарещото небе внезапно се отдели ослепително-бяла точка. Размерите й безшумно, но бързо се уголемяваха. Няколко мига след това стоманено тяло с оглушителен грохот прелетя по кривината на небосклона. Погълна го замреженият в маранята пояс на хоризонта. Мощен взрив разтърси земята. Като раздута сива гъба от юг се извиси гигантски стълб дим. Тогава пламнаха саваните. Нещо още по-страшно — пламнаха от юг, за да отрежат пътя на племето към спасителната „Голяма вода“ — езерата. С вой и крясъци туземците засъбираха жалката си покъщнина. Предвождани от Нга-ори те извиха на североизток към степно езерце с кръгло стръмно крайбрежие. Лишено от острови, то бе несигурна защита от пожара, но избор нямаше. Трябваше да чакат около солените му дълбоки води задушаващата прегръдка на пламъците. Вождът Нга-ори разчиташе и на друго. Край „Малката вода“ — степното езерце спираше понякога разкривеният стар камион на пастор Дженкинс. Самуел Дженкинс еднакво усърдно служеше и на бога и на търговската компания, която изнасяше кожи от Африка. Туземците познаваха както неговата алчност, така и неговите проповеди със смътните им евангелски истини. Но той бе бял човек, той можеше да даде съвет.

Пасторът-търговец наистина бе при езерото в собствения си камион. Главата му стърчеше извън рамката на шофьорската кабина. В удълженото, северен тип лице, страхът бе разтеглил още повече чертите. По олисялото теме стелеха гъсти капки пот. Неспокойни, обезцветените очи се местеха с растяща тревога от бушуващия пожар в южния край на кръгозора към висящия над него прашен облак.

— Племето Уру те поздравлява! Племето моли за добър съвет! — Нга-ори изрече приветствието задъхано и яростно плесна бедрата си в знак на голямо уважение. Кръглото му лице с извити, едва забележими вежди, бе придобило напрегнатост, несвойствена за примитивния му ум. Отпуснати, издути, месестите му устни леко потръпваха в такт с неспокойно играещите очи. Около него крещяха разбъркано туземците.

— Племето да се стяга за ада — отвърна разтърсил сухото си тяло пасторът. Злобата, която години наред събираше към африканците, преля:

— Грешници черни… Предизвиквате бога, не зачитате неговия служител! Продавате кожите си и другиму, а за съвет молите.

Пасторът изруга нещо неразбираемо и прибра главата си в кабината. Вътре радиопредавателят му предаваше — от първите минути на ненадейната експлозия: „До всички… до всички! В саваните експлодира неизвестно тяло и предизвика стихиен пожар. Предавайте до американските военни станции! Пожарът застрашава гражданинът на Щатите Самуел Дженкинс.“

Достатъчно опитен в дългите си пътувания из саваните, пасторът бе определил географските координати и разпращаше данните, по четирите посоки на света. Нга-ори, почтително наклонил глава в кабината, подсети:

— Племето Уру не иска да мре. Повикай големите железни птици на белите, Нга-ори ще плати с кожи…

Пасторът избута с лакът къдравата глава на чернокожия извън кабината и изръмжа:

— Бъди проклет… приемам съобщение!

Лицето му се изопна в кисела гримаса. Морзът предаваше безстрастно: „Не разполагаме със свободни самолети. Сигналът за бедствие препредадохме на американска станция.“

Обръчът на бушуващия пожар се стягаше бавно около езерцето, когато дойде неумолимият удар на съдбата. Пасторът долови призивът на една от многобройните американски станции, разпилени из Черния континент. Залепил ухо до приемника, спрял дъх от напрежение, той ясно чу: „Предаваме за американския гражданин Самуел Дженкинс! Нашите искрени съжаления. Самолетите ни не могат да летят в посочените координати. Атмосферата е радиоактивна.“

Пожълтял до неузнаваемост, с изблещени очи, пасторът се изхлузи от кабината. Вторачи поглед в зловещата прашна гъба, увиснала в лилавата дълбочина на кръгозора и с пресъхнало гърло каза на себе си: „Всемилостиви боже… изоставен от своите, доживях и това…“

Той разбираше ясно какво се бе случило. Бе експлодирал термоядрен заряд на значително разстояние от соленото езеро. Развихрилият се пожар не бе най-страшното. Въздушните течения носеха бавно зловещия облак радиоактивен прах към жалката група хора, за да ги захлупи в адска лъчева пещ. Гибелта не би дошла в един миг. Не, тя би настъпила с тежката бавна агония на лъчевите обгаряния.

— Нга-ори и вие нещастници… — извиши глас пасторът, като се обърна към туземците — молете се както знаете! Последният ни час настъпва. Всевишният е отсъдил тъй…

Простодушните деца на саваните не откъсваха поглед от пъплещата все още далеч грива на пожарите. Те не проумяваха това, което вещаеше прашният облак, разбухнал в неподвижния зной на деня. Но Нга-ори подразбра със смътното чувство, което разбуждаше в него наближаващата беда. Пасторът сам чакаше смъртта, значи… неговите бели хора не искаха да помогнат. Изправил ръст, скръстил ръце на гърди, той повелително се обърна към сгърчения от страх и ужас бял човек:

— Нга-ори пак казва: племето Уру иска да живее! Повикай железните птици на добрите бели хора от север!

Вождът на Уру бе срещал бели хора, залутани при научна експедиция край солените езера във времето на големия глад за черните. Те не проповядваха евангелски истини, нито търгуваха с вмирисани консерви. Сърдечни, разговорчиви, те поделиха с черните лекарствата, храната си и се разделиха с братска прегръдка. Племето на Нга-ори разбра, че те идват от север, от една голяма и далечна страна на север, в която хората не знаеха що е глад, що е подтисничество. Когато научи за тази случайна среща, пастор Дженкинс бе побеснял от ярост. И сега, стреснат от тона на туземеца, повече по привичка от някога, машинално, той възрази вяло:

— Пак ли те… червените… — но не доизрече.

В трагичните обстоятелства, в които Нга-ори го подсети за „добрите бели от север“, една мисъл се вмъкна в размътеното му съзнание. Тя ставаше настойчива, пораждаше смътна надежда. От няколко дни светът празнуваше историческа победа. Съветски човек бе излетял в космоса. Пасторът, загубен в безпределните савани на Африка, слухтеше с часове край радиоапарата си. Ограниченият му ум живееше с увереността, че етерът непременно ще донесе новината за гибелта на космичния кораб, с който атеистите бяха дръзнали да разбулят докрай тайната на небето. Но първият космонавт се приземи в уреченото време невредим, за да потвърди триумфа на съветската наука. Пасторът едва подтисна злобата си, като се понесе с разхлопания си камион из саваните.

Сега той разсъдливо съобразяваше: „Своите се бяха отказали от него, а онези, от противния лагер… атеистите? Може би заради чернокожите биха изпратили избавление? Те имаха техника, призна за себе си пасторът, — неизвестно защо ценяха чернокожите.“

Влязъл отново в кабината, той включи с трепереща ръка радиопредавателя и разпрати призив за установяване на връзка със Съветския съюз. Съобщението бе кратко и ужасяващо: „Молим за спешна помощ. Тридесет туземци са заплашени от лъчева смърт“. Следваха точните географски координати.

След десетина минути до степното езерце дойде от далечната съветска страна: „Сигналът за бедствие е приет. Очаквайте отговор, възможно ли е да помогнем.“

Пасторът, слисан, вдигна рамене. Отзоваха се бързо… неочаквано бързо! Съмнения бореха духовникът. Стълпили се около камиона, покорни, примирени чакаха, туземците.

В същото време на полигона за ракетно изстрелване К-З в Съветския съюз се получи спешно нареждане: „Готови за полет!“ С трескава бързина преустройваха заредения на старт тежък космически кораб. Тичешком от вътрешността му измъкваха сложни измерителни апаратури. На тяхно място техниците нахвърляха запаси от провизии и бидони с вода.

В командния пункт безшумно работеха електронните сметачни машини. Техният сложен, мъчно разбираем език разчиташе професор Чиляев, човек в напреднала възраст, с остър проникващ поглед. Върху високото му чело, над леко раздалечените вежди, се бяха спрели отвесни бръчки. Професорът бе погълнат всецяло от наблюдавания изчислителен процес. Комендантът на полигона на три пъти почтително застава ту отляво, ту отдясно с намерение да съобщи нещо важно и най-сетне бе принуден да разтърси леко рамото му:

— Алексей Петрович, извинете, — меко каза той, — очакваме вашата преценка. Можем ли да дадем старт?

Професор Чиляев извърна очи, срещна погледа на коменданта и бавно отговори:

— Старта не можем да отменим, но, има едно ако… — замълча и обясни — ако електронните машини дадат непълен отговор, това е възможно, предоставен им е невероятно къс срок за изчисляване, повтарям, ако не получим отговор; изчерпващ всички възможности, рискът на полета ще бъде значителен. Животът на космонавта, който ще изпратим, ще бъде изложен на опасност.

— Недопустимо — отвърна комендантът и неволно направи с ръка движение, сякаш категорично отказва нещо. Та ние изпратихме в космоса и върнахме невредим човек, а сега…

— Сега ли? — прекъсна го професорът — сега време за бавене няма! Тридесет човешки същества ги заплашва гибел, цивилизовано варварство! И ние ще скъпим живота си? Никога! Ако щете… тръгвам сам. Степното езерце с изпратените ни координати е ужасно малък, лош прицел. Разстоянието е междуконтинентално, подготовката за полет — форсирана до краен предел. И ако корабът се приземи извън езерото, конструкцията му би устояла на сътресението, но космонавтът… смятам, разбирате ме добре… В такъв случай тъй дълго очакваният полет на космическия кораб към Луната с астронавт на борда, няма да се състои… ще трябва да се разделим, може би и с някой от нас, но ще бъде извършено още по-велико дело — ще спасим невинни хора, ще изтрием позора, който военнолюбците лепнаха отново върху науката.

Възбуден професор Чиляев крачеше из командния пункт, отметнал глава назад. Комендантът бе разбрал — друг изход нямаше. Трябваше да се рискува! Не се и опита да уверява професора, че дава своето съгласие. Погледите на двамата съветски хора бяха казали „да“.

От този миг събитията се развиха с драматична бързина. Електронните машини дадоха своя уклончив отговор. Професорът изправи глава и каза късо: „Приемаме риска! Предайте в Африка: помощ идва! Съобщете и точни информации как да се използува космичния кораб!“

Бе дадена заповед за старт. Когато професор Чиляев се отправи към полигона с намерение сам да отлети за Африка, бе спрян от група космонавти.

— Алексей Петрович — почтително се обърна към него рус човек със сини, открити очи и волеви черти на лицето. — Вашата решителност ни възхити, но молим Ви, останете тук. Вие сте мозъка на полигона. Разчитаме на Вашата безпогрешна работа по насочването на кораба. Оказаха се много доброволци за полета за Африка — имах щастието жребият да падне на мен. Моля Ви, останете, заминавам аз!

Професорът целуна по страните младия космонавт, даде допълнителни наставления и се върна в командния пункт. След минута с мощен тътен излетя право нагоре космическият кораб, стрелна се в безоблачната вис, за да се загуби някъде пред блестящата диря на тласкащите го газове…

Около степното езеро минутите се нижеха отчайващо бавно. Пасторът, притискал глава между дланите си, се сепна, когато от радиоприемника му възбуден глас на говорител предаде извънредно съобщение: „Патраулираща подводница на САЩ при фалшива тревога изстреля от борда си напосоки ракета с ядрен взрив, паднала и експлодирала в Африка“.

Бе ясно! Гибелта идеше от армията, „пазителка на божественото начало на живота“, на свободната търговия, на всичко, което имаше цена за Самуел Дженкинс като добър, делови американец.

Вледеняващата уплаха на пастора се бе предала и на туземците, които смълчани следяха с поглед бавно пълзящия прашен облак. Блед като мъртвец, духовникът бе неспособен повече да мисли, чакаше фаталната минута, в която радиоактивният облак би почнал да ръси смъртоносния си прах.

В полигона К-З професор Чиляев бе стиснал устни до болка. Погледът му не се отместваше от екрана на пулта, от който следеше полета на космическия кораб. Трябваше да извърши чудо, трябваше да приземи кораб в степното езерце. А това бе изключително трудно. Издути, тъмни, пулсираха учестено вените на слепоочието му. По темето му пъплеше гъста пот. Непоносимото напрежение го обливаше в гореща вълна.

В същото време в космическия кораб космонавтът Егор Власов, русият момък, който безгранично вярваше на професора, привикваше със скоростта на полета. Първото му пътешествие над стратосферата, тъй необичайно и ново, бе отвлякло мислите му от възможната гибел.

Полетът продължи не повече от половин час. В полигона сърцето на професор Чиляев бе замряло в тежките мигове на изчакването. Направляващите машини работеха безукорно, но все още неизвестността решаваше…

При степното езерце бе настъпило раздвижване. Пасторът, приел със забавяне инструкциите, изпратени по етера, отвеждаше с камиона си туземците на известно разстояние от крайбрежието. Тогава в небето отново се появи блестяща точка. Тя сякаш изплава от дълбините на зенита. Размерите й се уголемяваха, добиваха вретенообразна форма. В предната й част се виждаха как бълват газовете на ракетния двигател, забавящ падането. Най-сетне огромно стоманено тяло с грохот се смъкна в езерцето и се скри в бликналия гейзер вода.

Приземяването бе успешно. С фантастична точност професор Чиляев бе направлявал космическия кораб, който бе конструиран за приземяване върху водна повърхност.

Когато солените води на езерцето се успокоиха, туземците, паднали по очи от страх, видяха облия гръб на кораба да се клатушка бавно. От отворения люк се измъкна човешка фигура, спусна гумена лодка и се отправи към брега. С радостни викове черните се спуснаха да посрещат представителя на далечната северна страна.

В късо време всички застрашени бяха пренесени на космическия кораб. Пастор Дженкинс се опита да благодари, но вълнението го задави. Съветският космонавт му кимна дружески с глава и го настани между чернокожите. Когато радиоактивният облак пресече със зловещата си сянка езерцето, всички бяха в пълна безопасност. Бронята на кораба, нагодена да издържа на най-силното космично лъчене, бе надеждна закрила срещу радиоактивния прах.

След няколко дни специална съветска експедиция пристигна във външните очертания на радиоактивния район. Самолетите и разтвориха особени самоходи, защитени от радиоактивно лъчене. Те проникнаха до езерцето, изтеглиха в защитни облекла туземците и пастора от космическия кораб и ги отведоха далеч от застрашената местност. Ден по-късно самолетите ги отведоха на лечение в Съветския съюз, страната, която покори безкрая на космоса и сърцата на хората от цялото земно кълбо.