Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Backwater, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
2 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
kpuc85 (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Ripcho (2014 г.)

Публикувано в списание „Наука и техника“, броеве 19–20/1980 г.

История

  1. — Добавяне

Франк Кроустад почти завършваше монументалното си дело, а търпението му се бе изчерпало. След едномесечна почивка на една от малко известните зодиакални планети той се завърна на Земята, за да подсигури една бележка под линия към петата глава — „Други изкуства от по-долна категория през първата голяма депресия“.

— Полумракът на живота ти! — възкликна Рими Морис, когато изпращаше Кроустад. — Какъв е смисълът от цялото това глупаво изследване на скучни теми, заседнали в отдавна минали периоди на историята? Гледай напред, Франк, гледай напред! Отнасяй се положително!

Кроустад, който не смяташе службата на Морис като административен директор на Рециклиране на човешкия ексудат (РЧЕ) за най-блестящото или най-положителното занимание, измърмори нещо неясно за вътрешната принуда и затегна обезопасяващия колан.

„Небесната баракуда“ се отдели от станцията си. За миг се разнесе ревът на реактивните му двигатели. Носът му се изправи и корабът се втурна по дългата спирала, която компютърът на борда бе определил като най-краткия път до Земята.

Юма беше процъфтяващо пристанище. Всяка година в северните води на Калифорнийския залив се отглеждаха милиони китове и тюлени; голям брой кашалоти, косатки и други се обучаваха в Юма, за да патрулират из океаните и да надзирават себеподобните си.

Ако се съди по светлините му, кварталът на янките в Юма също благоденствуваше. Тези светлини се разреждаха значително в района на „Импириъл стрийт“. А когато човек минаваше покрай пълните със смет кофи по „Холи Джек лейн“, светлините изчезваха изобщо. В края на улицата, под табелата „ХОТЕЛ: САМО ЗА ЧЕРНИ И БЕЛИ“, се намираше вратата на дома на Джими Питърсън.

Вътре в хотела Джими седеше в едновремешното помещение на счетоводството и гледаше листа хартия в електрическата пишеща машина. На листа бе написано: „Бранзи Мейсъл никога не бе изглеждала толкова красива, колкото тази вечер. Бледото й лице беше овално с обсипан от лунички нос; очите й имаха стоманеносин блясък, а устните й бяха червени. Черната й коса достигаше рамената й без нито една къдрица. Никой, който я погледнеше, нямаше да отгатне колко дълбоко тя бе…“

Обхвана главата с ръце и въздъхна. Ана слизаше по стълбите. Заслуша се отегчено в стъпките й, като разпознаваше тоновете на отделните стъпала, които, непокрити с пътека, изразяваха гласно старостта и негодността си. Тя стигна до последното стъпало и си проправи път сред подобните на ковчези купове от стари игрални автомати, като издаваше нетърпеливи възклицания. Той зачака оплакванията. Всичко това беше ежедневие, драма, която се играеше всяка нощ, когато Ана Каван беше при него.

— Защо да не излезем, Джими? Нима се учудваш, че не оставам за дълго? Така ми доскучава. Тук е тъй тъмно. Проклетият въздух е толкова древен, че са му порасли бакенбарди.

В този миг тя влезе в помещението. Беше облечена в синя роба с обичайните сандали и жълтото червило.

— Мили, ето че работиш над този стар роман. Този стар, стар роман. Никой вече не пише романи.

— Писателите пишат.

Тя се наведе над масата, разроши косата му, повдигна един кичур и го остави да падне.

— Не мисли, че завъртам ножа в раната, но ти си толкова смътен. Сериозен писател, това ли си?

Реши да й се усмихне. И го на прави, като показа нащърбените си зъби.

— Трябва да се отнасям сериозно към себе си. Твоето отношение не е такова. Нито на другите. А смътността… Каква беше оная книга, дето я намерих? Там се цитираше Фройд да казва нещо такова: „Не можем да налагаме на нещата техните белези. Както смътността на сънищата е техен белег, също като другите.“ Или нещо подобно. Моят белег е да упорствувам, което май не те вдъхновява, а?

Тя не обърна внимание на думите му. Миришеше на парфюм, наречен „Антидот“, надяваше се с него да прикрие миризмата на алкохола, изпит в стаята й. Завъртя се из помещението с изпънати ръце на височината на рамената.

— Аха. Две книги за дванадесет години. Никакви критики, никакви интервюта. Никаква слава. Никакви доходи. С подобна биография можеш да бъдеш само сериозен.

Той я погали по бузата. Тя бавно вехнеше. Знаеше, че тя го знае.

— И въпреки това все се връщаш тук, нали? Защо ти харесва миризмата на моя провал? Да не би да ти служи за контраст с твоя успех? Или пък ти си само моето капризно женско превъплъщение? Ако не е така, защо те обичам и откъде идва твоето постоянно измъчване на любяща майка?

Тя забучи раздразнително пръст в ухото му.

— Всички летят из космоса, връзките са с определена продължителност. Навън от този бордей аз съм свободна. А тук с тебе се превръщам в музейна реликва… предполагам, че имаме някаква връзка. Или това е смъртта. Може би се наслаждавам на смъртта повече, отколкото съзнавам.

Вмъкна ръка под робата и я ощипа.

— Престани да се гавриш с ухото ми. Просто ти харесва да играеш ролите си пред мене. Това е всичко. Просто ти харесва да играеш ролите си.

Издрънка звънецът от входната врата. Забръмча, зазвуча фалшиво точно над главата на Питърсън.

Ана Каван и Джими Питърсън се спогледаха.

— Някой е дошъл, мили.

— Ще отворя — рече той. — Кой ли може да е?

Повдигна рамене. Питърсън беше висок, кокалест мъж; лесно му беше да повдига рамене. Придърпа края на стария си син пуловер, за да стигне до панталоните му, пооправи печалното изражение на лицето си в подобие на усмивка, свали резето и отвори вратата.

Отвън стоеше дребна, чистичка, безцветна личност с песъчлива коса и напрегнат израз върху слабото лице. Беше облечен в дрехи, които Питърсън разпозна като характерни за Цийпийз.

— Казвам се Кроустад, Франк Кроустад. Бих искал да взема интервю от вас. Нали вие сте мистър Джеймс Питърсън?

— Политик ли сте? Или от фантетата?

— Нищо подобно. Вашата слава се разпространява, мистър Питърсън. Не смятах, че ще ви интервюирам като знаменитост. Аз съм синтезист.

Тъй като Питърсън го изгледа неразбиращо, Кроустад добави:

— С други думи, аз съм теоретик-критик. Работя над труд, който ще… предполагам, че бихте казали, че ще събере и обобщи всички съставни аспекти на изкуството от двадесети век: картини, филми, телевизия, книги, всичко, което…

Лицето на Питърсън светна.

— Книги? Критик! И сте слушали за мене? Разбира се, влезте, мистър Кроншоу. Извинете ме за състоянието на къщата, но поразместих мебелировката…

Докато Кроустад се оглеждаше с интерес, той заключи вратата. Всичко беше мрачно. А зад сенките на боклуците се очертаваха сенките на стария хотел. А зад тях се надигаха сенките на един изчезнал начин на живот.

— Може би трябва да обясня някои неща. Моята теза обхваща историята, науката, политиката, икономиката, както и изкуствата. С няколко думи, сглобявам теория, която наричам „Тоталната околна среда“ — ТОС за по-кратко. Изкуствата, науката, историята — тях ги наричам реактиви. Разбирате ли, до сега няма установено ясно разбиране по въпроса, кои реактиви преобладават в културата. Някои казват, че технологията оформя историята, други твърдят, че политиката създава икономиката, трети обратното, някои пък са убедени, че литературата влияе върху историята и така нататък. Всички реактиви реагират. Подобно на химическите вещества те се комбинират с други елементи.

— Искате да кажете, че политиката се превръща в история?

— Иска ми се да оставя миналото време извън моите обсъждания — заяви тържествено Кроустад, като се взираше в полумрака, където стоеше Ана Каван. — Искам да кажа, че с течение на времето самите реактиви променят характера си. Например в началото на двадесетия век журнализмът се е състоял от правдивото предаване на информация от един край на света в друг; по-късно той се разслои на субреактиви, като например пропагандата. Или да вземем едно второстепенно изкуство — научната фантастика започва като по-подходящ начин да се поднасят научните факти на младежта, а по-късно от нея се ражда футурологията и течението, което сега се нарича филофантастика. Парадоксално е, но установих, че често пъти най-забравените форми на изкуството са най-мощни реактиви, когато се разглеждат в светлината на моята теория…

— Това е много интересно и ценно — подхвърли Питърсън, като потриваше ръце със суховат шум. — Моля, елате да седнем в моята бърлога, както я наричам, и ще ви предложа нещо за пиене.

Поведе госта си към вратата зад бившата рецепция, проправи си път сред игралните автомати и се приближи до Ана, застанала в полумрака до спиралното стълбище. Тя пощипваше долната си устна с два пръста.

— Ана, чу ли? Този мъж се интересува от романите ми. Казва, че били реактиви. Признава приноса им към мисълта на нашето време. Хайде, бъди добро момиче, не се надувай, върви ми донеси бутилка алкохол от стаята си.

Тя го изгледа с присвити очи, като продължаваше да си играе с устната.

— Защо пък да се надувам?

— Разбира се, че не се надуваш, Ана. Не исках да кажа това. Само те помолих да ми донесеш бутилка уиски, джин или нещо друго, а утре ние с тебе двамата ще отидем да обядваме в едно от ония кафенета край пристанището, искаш ли?

— Охо! Какво ще отпразнуваме?

Той махна безнадеждно с ръка.

— Виж сега, този джентълмен явно не е безизвестен. Прочел е книгите ми. Може би ще ме открият отново. Това е от голямо значение за мене, Ана.

— Тогава върви да говориш с него. Не си губи времето да разговаряш с мене.

Тя бавно се заизкачва по стълбите, като поклащаше тесните си бедра в робата.

Питърсън завари Кроустад да се обляга върху парапета на рецепцията и да се взира в полумрака на хола.

— Колко игрални автомата имате тук, мистър Питърсън?

Питърсън не обърна внимание на въпроса.

— Пиенето иде. Проклетата сграда е пълна с тях. На времето, когато им мина модата, бях започнал да ги колекционирам. Ще донеса малко лед. Просто хоби, докато създавах основния труд на живота си.

— А той е?

— Книгите ми, разбира се. Ако разрешите, бих искал накратко да ви изложа основните идеи в третия ми роман, върху който работя сега. Всъщност това беше първият ми роман, но всички издатели на континента го отказаха, без нито едно изключение. Вторият ми роман бе издаден най-напред. Наричаше се „Години, прекарани с Уилсонови“. Но сега преработвам първия; в него има значителни възможности. Беше озаглавен „Денят на Джекил“, но май ще сменя заглавието. Вероятно ще го нарека „Трансформации“. Накратко, става въпрос за едно обикновено семейство, което живее в по-мирните дни преди Съюза. Семейството Харман — името е символично, разбира се, — семейство Харман е с три деца. Те са прекрасни деца, добродушни, здрави, интелигентни. Но като израстват, стават все по-неприятни, буйни, зли, разрушителни. Родителите не могат да направят нищо. Синдромът на Джекил и Хайд. Постепенно злото се показва наяве — излива се от тях. Стремя се да покажа, че когато остаряваме, вървим по същия път, докато единствената останала добрина у нас е като малко загубено дете, затворено дълбоко в нас, също като…

Прекъсна го груб смях. Ана Каван се приближи към тях, като си пробиваше път сред старите игрални автомати, стиснала в ръка една бутилка.

— Пише си автобиографията! Каква глупашка теория! Чували ли сте подобно нещо? Вие, мъжете, сте такива проклети глупаци, поддържате разни глупави теории, тичате подире им като кучета подир листа! Господи, Джими, не виждаш ли, че всичко това е остатък от християнството, тая работа, че децата били малки светци…

— Не се намесвай, Ана, моля, дяволите да те вземат! — възкликна Питърсън и скочи. Опита се да грабне бутилката с едната ръка, като едновременно опря другата на плоската й гръд и се опита да я избута.

Като гледаше с известен интерес, Кроустад каза:

— Християнските митове имат известна доза ефективност. В качеството им на реактиви им поставям оценка трета степен на потентност.

Ана подаде бутилката, избягна ръката на Питърсън и се приближи до Кроустад.

— Потентност ли, мистър? Какво знаете вие за потентността, да ви вземат мътните? Ако се съди по вида ви, май не можете да оплодите дори женски пор! Чух и теорията ви, но не давам пукната пара за нея. — Тя щракна презрително пръсти. — Всички теории са еднакви — накрая ви убиват.

Питърсън обясни със спокоен глас:

— Малко е пийнала, мистър Кръмшоу, нали знаете, не се безпокойте. Играе ролята на барманка или нещо такова. Атмосферата на стария хотел й влияе по този начин. Моля да ме извините.

— Не, момчето ми — изсмя се Ана, — не играя роля. Не играя на сцената, аз съм действителна. Вие сте недействителни, вие двамата — подпалвачи на теории. Животът, позволете ми да ви го кажа, животът е предназначен да се живее, а не да се създават теории за него.

— Баналности като реактиви — възкликна Кроустад, като гледаше покрития с жилки таван. — „Животът е предназначен да се живее“… Фантастично!

— Фантастична съм, а! Повярвайте ми, аз съм пълнокръвна жена. А добрата пълнокръвна жена не се нуждае от теории. Вие сте само имитация на истински мъже… същото се отнася и за семейството Харман!

— Обикновено е много кротка — подхвърли Питърсън. — Реди много пасианси.

За да избегне дъха на Ана, Кроустад се бе оттеглил зад парапета и се бе облегнал върху купчина столове. Усмихваше се, сякаш изпитваше удоволствие от срещата.

— Може би ще отидем някъде на по-тихо — предложи той.

— По-тихо? — изкрещя Ана. — По-тихо? Господи, та може ли да има по-тихо място от тая зидосана, пълна с бълхи барака, кажете ми, моля ви? Като изключим гроба, мистър, нито едно място…

Тя прекъсна фразата и се разплака, като се сви в някакъв стар фотьойл от ориенталски произход.

— Това е от думата гроб — обясни със съчувствие Питърсън. — Думата гроб винаги разстройва малката Ана. Представя си, че скоро ще я погълне, и предполагам, че е права.

Със същия сериозен израз на съчувствие той наля уиски в две чаши и подаде едната на Кроустад с тържествен, приповдигнат дори вид, сякаш алкохолната напитка беше някакъв балсам.

— Отлично, за ваше здраве — рече Кроустад, като бързо изля напитката в гърлото си и протегна чашата за още. Питърсън му напълни чашата, като в същото време шумно посръбваше от своята.

Заради зелените и пурпурните абажури в помещението беше възтъмно, та Кроустад се наведе напред, за да види ясно лицето на своя домакин.

— Ще имате ли нещо против да поразгледам игралните ви автомати, мистър Питърсън? Изгарям от нетърпение да ги видя, такава изумително голяма колекция.

— Разбира се, гледайте ги, щом желаете… Междувременно ще ви обясня още някои неща за моя роман. Тук е доста прашно…

Когато двамата мъже потънаха сред полумрака и Кроустад започна да сваля калъфите от автоматите, Ана викна пронизително:

— Ей ги там, стоят в бледата светлина на историята и какво правят? Разглеждат стари игрални автомати. Цялата слънчева система е пред прага им, а те какво вършат? Възрастни мъже, а се занимават с игрални автомати. Нищо чудно, че жените плачат, нищо чудно ви казвам… Дай ми бутилката, Джими, йезуит такъв!

Кроустад сваляше калъфите с нарастваща възбуда, подскачаше наоколо.

— Фантастично, фантастично, не можем ли да запалим още някоя лампа? Господи, какво съкровище… „Четирите аса“ на Уилямс… самият „Магьосник“ на Генко! Фантастична графика… Господи, фантастично, „Олимпийското поле“ на Бали… Охо, фантастични ранни произведения на Бали, погледнете този „Ездач от ривиерата“… шедьовър в класата си… Охо…

Питърсън поизтърпя доста време това и накрая заяви:

— Между другото, мистър Кръмшоу, искахте да ме интервюирате по повод на романите ми и трябва да ви напомня, че след няколко минути се налага да изляза. Времето ми е скъпо. Времето на писателя е скъпо, не може да се отрече.

Кроустад позапря възбуждението си и отвърна:

— Не знаех, че пишете и романи, Джими. Погледнете само как тези ръчки и бутони са включени в дизайна! Попадна ми едно интервю с вас в стар брой на „Ненормалният колекционер“ с дата, ами май отпреди единадесет години. Оттам научих за фантастичната ви колекция от игрални автомати. Ами вие имате тук оригинален „Алвин де лукс“!

— Искате да кажете… Слушайте, мистър, почакайте, дайте да се разберем — искате да кажете, че сте дошли тук само да разгледате тия боклучави игрални автомати? — докато говореше, Питърсън побледня. — Те ми бяха само хоби… а моето писателство — трудът на целия ми живот?

Кроустад го погледна в очите, като премигаше често.

— Дойдох в Юма чак от Цийпийз, за да разгледам безценната ви колекция от игрални автомати. Не разбирам нищо от литература. Съжалявам много, ако по някакъв начин съм ви разстроил. Искам да кажа, че романът ви звучи много добре, но аз всъщност сега се занимавам с една забележка под линия към петата глава „Други изкуства от по-долна категория през първата голяма депресия“. Разбирате ли, моите реактиви реагират най-силно по време на криза, а по време на първата голяма репресия, в края на двадесетте и началото на тридесетте години, са се родили много нови изкуства: бигбендът, говорящите филми, радиото у дома, научната фантастика и, разбира се, игралните автомати. Изкуството на игралните автомати е свързано с индианското изкуство, с бронзовите статуетки от Бенин, африканските маски и дори наскалните рисунки. То произтича от народа и реактивното му влияние е огромно. Да вземем това игрище — автоматът е бил много известен на времето си — „Магьосникът“ на Бали се е продавал в милиони бройки. Прекрасната, жива рисунка е от Дейв Кристенсън, един от най-добрите артисти на игрални автомати, както несъмнено ви е добре известно.

Забележете как ви се предава нещо одухотворено, някакъв протест. Фантастична комбинация от реализъм и мистицизъм. Какво мисли клиентът, когато играе на тази машина? Ами мисли си: „Светът има какво да ми предложи лично на мене, независимо дали ще спечеля, или ще загубя.“ Такива реактиви обхващат и по този начин подсилват, пренасочват всички други реактиви. Придвижва се цялото уравнение. Влиянието на само този автомат за възстановяването от втората голяма депресия е неоценимо, но аз ще го преценя и затова съм тука… Какво още има там? Господи, какво съкровище… ето една италианска машина от ранния период на Закария, необичайно…

Докато той говореше, Питърсън се отпусна в един малък разпадащ се фотьойл, закри лицето си с ръце и сякаш постепенно започна да се смалява в пуловера си.

Ана бе отпила на няколко пъти от бутилката уиски и бързо изтрезняваше. Приближи се до Питърсън чрез поредица от залитания.

— Знаеш ли, само преди седмица бях в едно визионно студио и говорих с най-известния мъж на тази планета, наричат го Тед Лим Хсуа. Може би си чувал за него. А в твоя случай може и да не си. Занимава се с енергистика, бил е навсякъде из системата, включително и на астероидите. Пет години е стоял там. А маниерите му… Как само те поглежда… Господи, когато само го сравня с тебе и тоя плужек, дето души край игралните автомати… Тед не си компенсира агресивните чувства на някаква маса… има толкова пространство…

Тя със съжаление заби ноктите си в приведените рамене на Питърсън и продължи монолога си.

— Няма смисъл да се приказва. Тед Лим Хсуа не говори толкова. Той е деен — навсякъде. Видял е ония волфрамови риби на Меркури, представи си. Допирът на ръката му само… Напълно свободен от всякаква култура. Никакво такова минало… само бъдеще. Господи, малко загубено дете вътре в нас, може и да е вярно до известна степен, но трябва да се удуши малкото чудовище, да се удуши… Америка е трябвало да изгори цялото си минало. Пет пари не струват вмирисаните ви теории. Само действия. Върви там и действувай. Какво бяхме на времето? Нация от деятели. Всичко си отиде, сега завират смрадливите си носове в някакъв си игрален автомат…

— Оня Кръмшоу сега се качи горе… Трябва да поговоря с него. Смята, че всичко знае. Само да спомене книгите ми… само в забележка под линия, само в някаква проклета забележка под линия, все ми е едно.

— Остави го да си върви. Повярвай ми, светът ще продължи да се върти, Джими, момчето ми, светът ще продължи да се върти и без тебе или него. Трябва да гледаш напред, навън.

Потърка лицето си, сякаш беше пластмасова маска, която щеше да се изтрие от търкането.

— Може би в живота няма нищо освен живот… А в такъв случай защо не самоубийство? Животът и смъртта са едно и също, нали, щом в живота няма нищо освен живот? Не го разбирам.

— Какво очакваш, ангели с тръби, побъркан човек? Това са християнските ти отживелици. За тебе животът дори не е живот, никога не виждаш дневна светлина, забутал си се тука, надвесен над мръсната си пишеща машина. Не ти трябва Исус, а някой гаден психиатър.

Тя отпи отново от бутилката и я подаде на Питърсън. Той я повдигна до устните си и пи. Взря се в петносания таван.

— Да, там горе е слънцето и излива течността си. Човешката раса се приближава към него, изсмуква енергията сякаш няма утре или не е имало вчера. Всичко се променя. Пеперудите излитат от какавидите, птиците от яйцата — всичко се дължи на слънцето. Слънцето дава и слънцето взима… Сега всичко положително става в орбита. Зная, не ми го казвай. Вярно, живея в застояли води… а знаеш ли какво е изскочило от застоялите води? Животът, животът на сушата, рибата с бели дробове е изскочила от застоялите локви, за да покори света. Вярно, Земята е застояла вода — това нищо не значи, тя все още е МЯСТО, а космическото пространство си е само пространство. Това е разликата между живота и смъртта…

Ана го погледна скептично и му взе бутилката.

— Ти все още имаш мене, Джими. От време на време. — Целуна го.

Горе Кроустад тичаше от стая в стая и сваляше калъфите от игралните автомати. Пред него имаше цели галактики изкуство, минали времена, теории и възторг, натъпкани по спалните и коридорите.

Луди, окарикатурени лица му се усмихваха сред лампите, лостовете, превъртащите ръчки — лица на красавици, стройни мъже, испански танцьори, хавайски момичета, музиканти, играчи на бейзбол, горили, високи колкото небостъргач, свръхчовеци, ракетни кораби, ездачи, клоуни, кралици, музиканти, телефонистки, магьосници, жокеи, леководолази, певци, войници, които се бореха с налудничави букви. По помръкналите скали личаха големи цифри, свидетели на високи постижения. Пред очите му преминаваха великите древни имена: Чикаго койн, Дженингс, Уилямс, Бали, Уилямс, Готлиб, Яташи, Бали, Алуин, Пиеро, Бали…

— Ще видиш — каза Питърсън. — Ще завърша романа. Всички ще го прочетат, всички. Ще го посветя на тебе, Ана…

— Защо не го наречеш „Сега, когато бъдещето е отминало“? — предложи му тя. Вдигна бутилката и отново отпи.

Двамата се вслушаха в шума от тичащите горе крака.

Край