Младен Минев
Последната „Игра“

Тя усети, че я гледа и в сумрака се усмихна. Лежеше върху гърдите му и усещаше пулсът и дишането му.

Бяха ускорени.

Не бяха го правили така страстно и диво, от както бяха на по шестнайсет. А, сега?

Те бяха на по четиридесет, имаха семейства и деца, но не се притесняваха от това, което правеха. Възраждаха старата си, детска любов.

Тя затвори очи и в съня й се появиха картините от тяхната младост. Любов, раздели, предизвикателствата, които им поднасяше живота. Минаха спомени, като на филмова лента. В един момент седяха на един чин заедно, тя го удостояваше с най-прекрасната усмивка, която едно четиринайсетгодишно момче можеше да поиска.

После се прехвърли на онази закътана поляна, която двамата бяха открили малко, след като започна последната учебна година в гимназията. Колко ли време бяха прекарвали там, стоейки прегърнати или любейки се върху меката трева.

Следващата картина беше от университета. Небрежните й забежки с други, по-големи от нея момчета не я притесняваха. Тя знаеше, че той пак ще я приеме. И двамата не можеха един без друг. Правеха планове за бъдещето и старините си, но ето…

Денят на неговата сватба. Вричаше се във вярност на своята съпруга пред Бог и още сто и двайсет свидетели. Тя стоеше отстрани с насълзени очи и яростта към тази, другата нарастваше все повече и повече. Когато чу думите „Провъзгласявам ви за съпруг и съпруга“, хълцането започна да става неудържимо, а сълзите й рукнаха с нова сила. Тя избяга от церемонията и…

Денят на нейната сватба. Бе забравила болката, когато нейната ученическа любов се бе оженил за друга, но сега чувстваше как тази, вече далечна болка се завръща отново и се загнездва в гърдите й. Естествено, той беше там, гледаше с безизразно лице как сега тя казваше онова „Да“, което той беше казал преди години на подобна церемония…

Изведнъж тя се събуди от студен полъх.

Прозорецът бе отворен и от него навлизаше прохладният априлски въздух. Тя стана в просъница, затвори го, запъти се отново към леглото, където я чакаше нейният любим, но се спря.

Неговото място бе празно. Завивките бяха отметнати, а дрехите му ги нямаше.

Неведнъж се бе случвало той да се измъкне тихомълком посред нощ, след поредната сексуална игра с нея. Все пак беше женен за онази, другата, от която имаше две красиви деца, за онази другата, която щеше да излъже, само за да може да прикрие забежката си. И тя беше женена с едно дете, което спеше почти винаги в съседната стая, а баща му почти винаги отсъстваше по работа в други градове. Тогава беше удобното време за нея да се види с човека, когото винаги бе обичала и щеше да обича до края на живота си.

Но сега… сега тя знаеше, че нещо не е наред. Усещаше го дълбоко в себе си. Всеки друг път би го усетила как се измъква леко от леглото, тихо, в тъмното намира вещите си и се облича и изчезва по нощните улици. Но сега не беше така. Не го беше усетила, дори нямаше представа колко е часът и кога си е тръгнал.

На празната възглавница до нейната имаше само едно листче.

С треперещи ръце го отвори и след, като го прочете, очите й се насълзиха.

Неведнъж съм те губил, неведнъж съм те наранявал и лъгал, но ти винаги ми прощаваше. И ти ме нараняваше, когато си играеше с по-големите студенти, но ти простих. Обичам те, но аз не мога да си простя тези грешки. Сега, ти ще ме изгубиш… отново и завинаги!

Тя смачка листчето и го хвърли в далечния край на стаята.

Стоеше гола на ръба на леглото и плачеше.

Нима той, наистина си бе тръгнал тихомълком и я беше оставил сама в нощта?

Не.

Тя не го вярваше. Усещаше, че той все още е някъде тук. Може би си играеше, по някакъв нов, извратен начин, за който тя не бе подозирала, че е способен, с нея. Ако бе така — това не беше никак смешно. Но една част от нея знаеше, че за пореден път, тя е предадена.

Тя стана от леглото, загърна се с одеялото и излезе на балкона. Искаше да вдиша малко чист въздух, да преосмисли нещата и чак после да го потърси. Отвори балконската врата, излезе на студения циментов под и застина.

Отвори уста, но от нея не излезе нищо. Очите й се разтвориха, студена пот се плъзна по гръбнака й, докато тя осъзнаваше гледката, разкрила се пред нея.

Тялото на нейния любим се полюшваше, безжизнено и бледо, на сантиметри от терасата на къщата. Празните му очи се взираха в нея, а единственият звук, който достигаше до ушите и бе от скърцащото въже, на което висеше нейният любим.

Викът се надигна в нея, тя отвори уста и…

Гласът й отекна в нощта, вятърът го пое и го запрати в небитието…

Едгар Пери отвори входната врата на къщата и още от антрето, чу бебето как плаче.

Напсува наум жена си. Както винаги, тя сигурно не го чуваше или се правеше (не можеше да разбере кое от двете).

— Шарлийн?

Гласът му отекна из къщата и накара детето да ревне още по-силно. Дали не беше отишла до съседката? С проклетията само клюки обсъждаха и се бавеше по два-три часа.

С бавна стъпка се запъти към стаята на бебето. Откри, че мъникът е махнал биберона си и го е запратил на пода. Взе го, изми го с гореща вода, за да убие бактериите и го даде пак на сина си, за да млъкне поне малко.

Тогава, в тишината, чу някакво едвам доловимо поскръцване от спалнята.

— Шарлийн, в спалнята ли си?

Само скърцането му отговори. Имаше нещо ритмично в него, но Едгар нямаше как да разбере, докато не провери. Отвори вратата на спалнята и влетя вътре, сякаш очакваше да хване съпругата си в обятията на някой друг, но леглото беше празно. Чаршафите бяха разхвърляни, двете възглавници издаваха присъствието на двама души, но там нямаше никой. Само досадното ритмично скърцане, което идваше от отворената балконска врата.

„Мамка й. Тя наистина ми изневерява.“

Едгар понечи да затвори вратата, но остана с протегната към дръжката ръка.

От устата му излезе само гърлен звук. Мозъкът му започваше да възприема видяното и да го подканя да изкрещи, да освободи тялото си от ужаса, който гледката му предоставяше.

Ритмичното скърцане на двете въжета за миг се усили от появилият се внезапен ветрец.

Двете тела се полюшваха леко, хванати за ръце и сякаш главите им се допираха една до друга. Едното беше облечено само с дънки, а другото — чисто голо. Единственото прикритие бе дългата руса коса, която падаше над гърдите на…

— Шарлийн…

Вятърът като че ли се усили, подхвана викът на Едгар и го запрати във вечността… при последния вик на съпругата му.