Джек, убиецът на великана

I

По времето на добрия крал Артур и неговата кралица Гуинивър живял в околностите на Корнуел един фермер. Той имал само един син на име Джек. Този Джек бил бързо и пъргаво момче, а освен това бил много умен и добър.

По същото време планината Св. Михаил на Корнуел се превърнала в убежище на един великан, който се наричал Корморан.

Този великан бил висок цели единадесет фута, а коремът му бил широк три ярда. Той имал свирепо и жестоко лице, като всявал ужас в цялата околност. Живеел в една пещера сред скалите на планината и когато искал да се запаси с храна, излизал от нея, прегазвал потоците и прибирал всичко, каквото му се изпречело пред очите и ставало за ядене. Бедни и богати се заключвали ужасени по домовете си, когато чуели тропота на великанските му крака. Защото само за закуска човекоядецът-великан си приготвял по половин дузина хора. Освен това той отмъквал и добитъка от техните стада, като го навързвал на сплитки и мятал на великанския си гръб. Този ужас продължавал от много време. И жителите на Корнуел вече се били отчаяли, че нямало кой да ги избави от това нещастие и да убие великана Корморан.

Случило се така, че един пазарен ден младият Джек заварил града в паника, след поредния набег на чудовището. Жените плачели, мъжете ругаели, а градските съветници умували в кметството какво да правят с великана. А Джек, безгрижен и щастлив влязъл при магистратите и учтиво ги попитал каква награда ще получи този, който убие великана Корморан.

— Съкровището на великана в пещерата — отвърнали те.

— Цялото ли? — попитал младежът, сякаш не вярвайки.

— Напълно — отговорили те.

— Тогава, аз ще се заема с тази задача — казал Джек и тръгнал веднага да се приготвя за това.

Навън било зима. Той взел със себе си един рог, а също кирка и лопата и тръгнал към леговището на великана. Когато паднала нощта, той издълбал една яма, дълбока не по-малко от двадесет и два фута и почти толкова широка. След това я покрил с дълги и тънки клони, а отгоре нахвърлил шума, така че тя изобщо не се отличавала от околната земя. Като се пукнала зората, той се скрил сред храстите до ямата, от оня край, който бил по-далече от пещерата на великана. След това извадил рога и го надул, като издавал такива звуци, които ловците използвали, за да подмамват лисици:

— Тан–ти–ти! Тан–ти–ти! Тан–ти–ти!

Тръбенето на рога разбудило великана. Ядосан, той излязъл от своята пещера, за да разбере кой е посмял да наруши неговото спокойствие. И видял малкото момче, което хладнокръвно и спокойно надувало рога. Тази гледка още повече го разгневила и той яростно изревал:

— Ще те науча аз как се буди един великан, нещастно джудже! Ще ми платиш скъпо за това и аз ще си приготвя чудесна малка закуска от теб, като те опека на скара!

Като изрекъл това, той се завтекъл към Джек, но едва направил няколко крачки и — тряс! Клоните се счупили и страшният великан пропаднал в ямата! Ударът бил толкова силен, че цялата планина се разтресла.

А пък Джек се разтресъл от смях:

— Ха, ха, ха! Какво ще стане с твоята закуска сега, господин великан? Кой ще ме поднесе сега пред тебе — опечен или сварен? Или може би ще минеш малко на диета? Не, не! Трябва да си платиш за всичко лошо, каквото си вършил досега! Ти пропадна в тази яма заради злините, които си сторил и имаше намерение да сториш! Така че, приготви се да си получиш заслуженото!

Като изрекъл това, Джек ударил силно великана по главата със своята кирка, така че тя се разцепила и чудовището умряло.

След това младежът спокойно заринал ямата с пръст, която погребала и мъртвия великан. Като свършил и тая работа, той тръгнал към пещерата, където открил съкровището на звяра.

Когато градските съветници разбрали за подвига на храброто момче, те решили отсега–нататък то да стане известно като „ДЖЕК, УБИЕЦЪТ НА ВЕЛИКАНИ“.

След това му подарили колан с ножница и меч, на който било гравирано със златни букви: „На доблестния корнуолец дан — убиеца на Великана Корморан“.

II

Скоро новината за победата на Джек обходила цяла Англия. За нея разбрал и един друг великан, който се наричал Блъндърбор и живеел на север. Той се заклел, че ако младият герой му падне в ръцете, ще му отмъсти жестоко. Този великан Блъндърбор бил господар на един омагьосан замък в дълбините на една непроходима гора.

Четири месеца след победата си над Корморан, Джек трябвало да пътува към Уелс и пътят му минавал покрай тази гора. Като вървял по пътя, той изведнъж попаднал на един извор и тъй като бил изморен, решил да си почине. Но след малко го налегнала дрямка и младежът заспал.

Не щеш ли, великанът Блъндърбор решил да си налее вода от извора и като дошъл до него, видял спящото момче. Той разчел гравирания надпис на колана с ножницата и меча и разбрал, че това пред него бил широко известният убиец на великани. Той подскочил от радост, метнал Джек на раменете си и тръгнал през гората към омагьосания замък.

От друсането обаче момчето се разбудило. То с ужас разбрало, че е станало пленник на кръвожадния великан. Тревогата му още повече се увеличила, когато видяло, че цялата градина на омагьосания замък била осеяна с човешки кости.

— След малко и твоите ще бъдат там — казал Блъндърбор и затворил бедния Джек в една огромна кула точно над главната порта. Тя имала висок и насмолен дървен покрив, а също и един прозорец, който гледал към пътя. Там пленникът останал да чака завръщането на Блъндърбор, който отишъл да извика своя брат–великан, живеещ в същата гора, за да си устроят заедно празнично пиршество.

След известно време Джек видял през прозореца двамата великани да се връщат по пътя, бързайки за своята гощавка.

„Сега — помислил си младежът, — за мен идва решителният час на живот и смърт.“ И той намислил план. В единия от ъглите на кулата видял две парчета от здраво въже. Джек ги взел, направил на всяко от тях примка и ги провесил през прозореца. Великаните не ги забелязали, тъй като точно в тоя момент си навели главите, мъчейки се да отключат голямата желязна врата. Смелият момък ловко хвърлил примките през главите им, бързо ги затегнал и вързал краищата им за решетките на прозореца. Великаните се задъхали, замятали, но скоро паднали безпомощни на земята. А Джек се спуснал бързо по въжетата, извадил меча си и убил чудовищата.

След това той откачил ключовете от мъртвия Блъндърбор и отворил всички врати на замъка. Така освободил от сигурна смърт и три прекрасни дами, които били завързани за ръцете с краищата на техните разкошни коси. Той им се поклонил галантно и казал:

— Мили дами, това са ключовете от този омагьосан замък. Но аз успях да убия великана Блъндърбор и неговия отвратителен брат, така че вие вече сте свободни. Вземете ключовете и възстановете вашата собственост тук.

След това Джек продължил пътуването си към Уелс.

III

Тъй като вече бил закъснял, младият герой решил да ускори своето придвижване. Но в бързината загубил пътя и нощта го заварила далеч от каквото и да било населено място. Той се надявал, че ще намери някакъв подслон и така навлязъл в една тясна долина, като накрая попаднал на една голяма, но самотна и мрачна къща. Но тъй като имал нужда от убежище, отишъл до нейната врата и потропал на нея. Какви били неговата изненада и тревога, когато му отворил един великан с две глави. Чудовището имал много свиреп вид, макар че се опитвало да се държи възпитано. Всъщност, това бил Уелският великан, който, освен че бил с две глави, се славел с изключителна подлост и двуличие. Той заблуждавал жертвите си с престорено приятелство и след това ги убивал.

Така той се престорил, че посреща Джек добронамерено и му приготвил легло за спане. След това със силен уелски акцент му пожелал всичко хубаво и го оставил да си почине. Момчето било много изморено, но когато легнало в леглото, дочуло с острия си слух неговият домакин да си тананика нещо в съседната стая. Джек направил усилие и скоро разбрал какво всъщност си пеело чудовището:

„Нищо, че си легна вечерта,

ти не ще дочакаш утринта,

само щом захъркаш под наметката,

мойта сопа ще ти види сметката.“

„Значи така — помислил си Джек и скочил от леглото веднага. — Значи това е твоето прочуто уелско гостоприемство, така ли? Но аз ще ти дам да разбереш!“ — След това поставил в леглото си един дънер и го покрил с одеялото. А самият той се скрил в един от ъглите на стаята и се престорил, че хърка. Той се надявал, че така скоро ще подмами великана, който трябвало да си помисли, че вече е заспал.

И наистина, след малко вратата леко се открехнала и вътре внимателно влязъл великанът, държейки в ръце една голяма сопа. Той започнал толкова силно да удря по леглото, че то едва издържало. Великанът обаче не могъл да разбере измамата и се спрял, едва когато помислил, че сигурно не е останала здрава кост от неговия гостенин. След това излязъл бързо от стаята. А Джек си легнал спокойно в леглото и заспал веднага. На сутринта великанът не можел да повярва на очите си, като видял, че момчето излиза от стаята си живо и здраво.

— По дяволите! — изревал изумено той. — Добре ли спа през нощта? Не усети ли нещо необичайно?

— О-о! — отвърнал Джек и се засмял. — Мисля, че някакъв плъх дойде при мен и ме погали два-три пъти с опашката си.

Великанът толкова се впечатлил, че поканил младежа на закуска. Той му подал една огромна купа с пудинг, като мислил, че толкова здрав човек сигурно яде много като него. Умното момче бързо измислило как да излезе от необичайната ситуация. То поставило под себе си своята кожена торба и без великанът да забележи, започнало да я тъпче с пудинга от купата. И докато гиганта се нахранил, Джек успял да прехвърли по-голямата част от него в торбата си.

— Виж сега — казал той уверено, като се нахранили. — Ще ти покажа един фокус, който и ти трябва да повториш. Ще взема един нож и ще разпоря корема си, за да изкарам това, което съм изял — и той разпорил торбата с ножа и пудинга се изсипал на пода. — Хайде сега да видим дали можеш и ти да направиш това.

— По дяволите! — изревал великана като не искал да остане по-назад. — Как успя да направиш това? — След това грабнал ножа, разпорил корема си и паднал мъртъв на земята.

Така Джек се справил с Уелския великан.

IV

Случило се така, че по същото време рицарите на Кръглата маса на добрия крал Артур също търсели приключения и подвизи. Единственият син на краля бил много смел принц и по това време той поискал от баща си голяма сума пари, за да замине за Уелс. Там имало една красива дама, която била омагьосана от седем зли духа и която принцът искал да освободи. Отначало кралят отказвал да направи това, но накрая се съгласил и пуснал сина си на път. Принцът взел два коня — единия за себе си, а другия натоварил със злато. След няколко дена принцът пристигнал в един град на Уелс, където царяла голяма суматоха. Той попитал каква е причината за това вълнение. Отговорили му, че съгласно закона, тялото на един много благороден мъж не било отпущано за погребение, тъй като, преди да умре, той не си бил издължил парите на своите кредитори.

— Това е много жесток закон — казал младият принц. — Вървете и погребете в мир нещастния мъртвец! А на кредиторите кажете да дойдат при мен — аз ще платя дълговете на покойния.

Както казал, така и станало. Но кредиторите били толкова много, че докато изплати дълговете от цялото златно богатство, останала само една монета от две пени. Без пари обаче принцът не можел да продължи пътуването си.

Случило се така, че по същото време през същия този град минал и Джек, убиецът на великани. Той бил толкова впечатлен от милостта и благородството на принца, че решил да постъпи при него на служба. След като се споразумели, младежът платил последната сметка и на новия си господар с последните си пари и на сутринта двамата потеглили на път. Но точно когато напускали града, една стара жена започнала да вика след тях:

— Господарю! Господарю! Въздайте справедливост и за мен! Починалият благородник ми дължеше два пенса от седем години. Платете моля Ви, този дълг, както и на останалите.

И тъй като принцът бил милостив и благороден мъж, извадил от джоба си последната монета от два пенса и ги дал на старата жена. Така те останали съвсем без пари. Когато слънцето започнало да се спуска, принцът казал:

— Джек, та ние нямаме вече никакви пари! Как ще пренощуваме?

А момчето отвърнало:

— Ще се оправим някак, господарю. Две или три мили по-нататък живее един ужасен кръвожаден великан с три глави, който се е бил с триста въоръжени мъже наведнъж и ги е издухал от бойното поле като сламки.

— И какво добро можем да очакваме от него? — попитал принца. — Та той ще ни накълца на парчета.

— Не–е! — отвърнал Джек и започнал да се смее. — Остави ме аз да се справя с него. Както изглежда, този великан е голям глупак. Така че аз сигурно ще успея да уредя тая работа по-добре от другите.

След това принцът останал да го чака на място, а момчето се отправило колкото може по-бързо към замъка на великана. То почукало на главната порта толкова настойчиво, че из околните хълмове се разнесло силно ехо.

След малко великанът изревал гръмовно:

— Кой там?

А Джек отвърнал силно и смело:

— Никой друг, освен твоя беден братовчед Джек.

— Братовчедът Джек? — попитал великанът учудено. — И какви вести ми носи моят беден братовчед Джек? — Като го видял, той много се слисал, така че Джек се опитал да му вдъхне малко измамна увереност.

— За бога, лоши новини, скъпи братовчеде!

— Лоши новини — отвърнал великанът уплашено. — За бога, какви лоши новини можеш да ми носиш? Нима нямам три глави? Нима не мога да се бия наведнъж с петстотин въоръжени мъже? Нима не мога да ги издухам от бойното поле като сламки?

— Истина е — казал смело Джек, — но аз идвам да те предупредя, тъй като най-големият син на крал Артур идва да се бие с теб заедно с хиляда въоръжени мъже.

Като чул това, великанът се уплашил още повече и започнал да трепери:

— О–о! Братовчеде Джек! Мили братовчеде Джек! Това наистина са много лоши новини! Кажи ми, какво да правя сега?

— Скрий се долу в подземието — казало смело момчето. — Аз ще те залостя здраво там и ще държа ключа при себе си, докато принцът отмине. Само така ще бъдеш спасен.

Великанът се отдръпнал и побързал да се скрие в подземието, както му казал Джек. След това храбрият момък здраво го залостил там. А после се върнал назад и като разказал всичко на своя господар, двамата спокойно влезли в замъка на великана. Те много се смели и радвали, че нещастното и глупаво чудовище трепери от страх, скрито в тъмното подземие.

След като се наспали добре, Джек събудил своя господар на сутринта. Той го накичил добре със златни украшения от съкровището на великана и го помолил да се отдалечи на три мили от замъка. След време, като решил, че принцът е на безопасно място, взел ключа и отключил подземието. Великанът бил полумъртъв от страх, студ и глад, но много се зарадвал, като разбрал, че е спасен. Той бил много благодарен на момчето и го запитал какво иска като отплата, че е спасил живота му и замъка от разрушение.

— О–о, много си любезен — казал Джек, като внимателно обаче го държал под око. — Всичко, което искам, е старото палто и шапка, заедно със стария ръждясал меч и пантофите, които висят над твоето легло.

Като чул това, великанът въздъхнал и поклатил своите глави.

— Ти не знаеш, какво всъщност искаш от мен — казал той. — Това са най-скъпоценните неща, които притежавам, но тъй като вече обещах, ще ги имаш. Палтото ще те направи невидим, шапката ще ти казва всичко, каквото искаш да знаеш, мечът ще прави на прах всичко, до което се допре, а пантофите ще те заведат до всяко кътче, което пожелаеш на земята.

Джек много се зарадвал, взел със себе си палтото, шапката, меча и пантофите, като скоро настигнал своя господар. След това двамата продължили заедно, докато стигнали до замъка на красивата дама, към която всъщност се стремял принцът.

Тя наистина била много красива, но заедно с това била обладана от седем дявола. Когато тя разбрала, че принцът дошъл при нея като кандидат, тя се усмихнала и наредила да приготвят разкошна трапеза в чест на неговото пристигане. След това седнала от дясната му страна, като му подавала сама ядене и пиене.

Когато вечерята привършила, тя извадила своята носна кърпичка, усмихнала се мило и тихо казала:

— Имам една задача за вас, милорд! Вие трябва да ми покажете тази кърпичка утре сутринта, или ще загубите главата си.

След това тя мушнала кърпичката в пазвата си и казала:

— Лека нощ!

Принцът се отчаял, но Джек не казал нищо, докато господарят му не си легнал. След това си сложил старата шапка, която взел от великана и… ето само след минута той вече знаел каквото искал. Когато настанала потайна нощна доба, красивата дама повикала един от дяволите да я заведе при самия Сатана. Тогава той облякъл палтото–невидимка и сложил вълшебните чехли, така че успял заедно с нея да пристигне в царството на Сатаната. Там видял, как тя му дала кърпичката да я скрие на такова място, където принцът никога няма да я открие. Владетелят на дяволите я взел и я скрил на една висока лавица. Но Джек видял всичко и тъй като него никой не го виждал, скочил с вълшебните пантофи и взел кърпичката!

На сутринта омагьосаната красавица се надявала да види принца оклюман и отчаян. Но той се поклонил галантно и й подал носната кърпичка.

В началото тя много се смутила. Но към края на деня отново се съвзела и заповядала да приготвят отново разкошна вечеря. Накрая на пиршеството тя целунала принца по устните и казала:

— Имам една задача за вас, любими мой! Покажете ми утре сутринта последните устни, които съм целунала за последен път тази вечер, или в противен случай ще загубите главата си!

А принцът, който вече бил влюбен до уши в красавицата, отвърнал:

— Ако ти целуваш само мен и никой друг, ще го направя.

Като чула това, въпреки че била обладана от седем дявола, красивата дама разбрала, че принцът е един честен млад мъж. Тя се изчервила леко и казала:

— Това няма да стане нито тук, нито сега. Но вие трябва да ги откриете и да ми го покажете, иначе ви чака смърт.

Натъжен и отчаян, принцът си легнал. Но Джек си сложил шапката и веднага разбрал това, което искал да знае.

Когато настъпила потайна нощна доба, красивата дама отново извикала един от дяволите да я заведе при Сатаната. Като използвал вълшебните палто и чехли, момчето успяло да пристигне там заедно с нея.

— Ти вече ме измами веднъж — казала тя на Сатаната начумерена, — като не успя да опазиш моята носна кърпичка. Сега ще ти дам нещо, което не може да се открадне и което е много по-хубаво от това, което получи принцът, синът на краля.

Като казала това, тя целунала ужасния демон силно по устните и си тръгнала. А Джек извадил вълшебния меч и с един удар отсякъл главата на Сатаната. След това я скрил под палтото–невидимка и я занесъл на своя господар.

На сутринта красивата дама чакала злорадо усмихната. Когато тя го накарала да й покаже последните устни, които целунала, принцът извадил главата на дявола, като я държал за рогата. В този миг седемте демона, които обладавали бедната дама, надали страхотен рев и я напуснали. Така магията била развалена, а младата жена отново възвърнала цялата си доброта и истинска красота.

На другата сутрин принцът и красавицата се оженили. След това всички се завърнали в двора на крал Артур, където ДЖЕК, УБИЕЦЪТ НА ВЕЛИКАНИ, заради своите многобройни подвизи бил провъзгласен за един от рицарите на Кръглата маса.

V

Всичко това обаче не донесло нужното успокоение на нашия герой. Скоро той отново бил на път, за да търси други великани. Не след дълго попаднал на един такъв, който седял на огромен дънер до входа към една тъмна пещера. Неговият вид бил много ужасен. Кървясалите му очи светели като зачервени въглени, лицето му било отвратително и злобно, бузите му били покрити с четина, остра и бодлива като тел, а дългите му сплъстени кичури се спускали към мръсните рамене като кълба от отровни змии. В големите си като диреци ръце държал огромен железен прът, с който потропвал толкова силно, че ударите се чували чак на миля разстояние. Без да се впечатлява обаче от тази ужасна гледка Джек слязъл от коня си, наметнал палтото–невидимка, приближил се до великана и казал тихо:

— Ехей! Ти ли си? Сега ще видиш, какво ще стане с теб.

Като изрекъл това, той извадил вълшебния меч и замахнал към главата на великана. Но младият рицар не успял да се прицели добре и отсякъл само носа на великана. О, Боже! Чудовището изревало страховито и започнало да удря силно със своя прът наоколо, мъчейки се да засегне своя нападател, когото не виждало. Скрит под палтото–невидимка Джек, лесно отбягвал ужасните удари и като го заобиколил, забил своя меч в гърба на звяра толкова силно, че скоро той паднал мъртъв.

След това смелият млад рицар отсякъл главата на чудовището и я изпратил на крал Артур, като я качил за целта на една кола. А самият той влязъл в пещерата на великана, за да търси неговото съкровище. Преминал през много завои и лабиринти, докато накрая попаднал в една голяма зала, застлана и облицована с камък. В горния край на тази зала имало голямо огнище, над което висял огромен железен котел, какъвто Джек още не бил виждал. В него вряла вода, а от дясната страна на огнището се намирала тежка дървена маса, с големи чинии и съдове по нея. На тази маса явно великаните се хранели. Малко по-нататък Джек видял нещо като прозорец с метална решетка. Като погледнал през нея, той видял вътре да стоят затворени много нещастни пленници.

— Хей! Хей! — започнали да викат те. — Ела и ни спаси от този ужасен затвор, млади човече!

— Ще го направя, — отвърнал младият рицар, — но преди това ми кажете кой и за какво ви е затворил тук.

— Дадено — извикали веднага те. — Ние сме пленници на жестоките великани. Те ни държат тук затворени и ни угояват, докато не решат да си устроят пиршество. Тогава избират най-охранения от нас и го сваряват на супа.

Като чул това, Джек веднага отворил вратата на този ужасен затвор и освободил нещастните хора. След това, като открил съкровището на великаните, той им раздал много злато и сребро, както и дрехи за из път. А после ги отвел в най-близкия замък и всички те устроили голямо тържество за своето щастливо избавление.

VI

Докато всички празнували своето освобождаване и възхвалявали храбростта на Джек, пристигнал пратеник с лоша вест. Той им разказал за злия великан Тъндърдел, който имал две глави. Гигантът много се разлютил щом научил за смъртта на своя приятел великана, когото нашият герой малко преди това убил. Той започнал да разорява близката околност и бил вече само на две–три мили северно от замъка. А хората захвърлили своята работа по полето и в паника и ужас се криели, кой където завари.

Замъкът, където се намирал Джек, бил обграден от ров, широк двадесет и дълбок тридесет фута, с много стръмни краища. Върху рова имало подвижен мост. Без да губи никакво време, младият рицар наредил на освободените от него хора да го подрежат от двете страни точно по средата, като оставят само една здрава дъска, така че нищо не си личало. След това той облякъл палтото–невидимка и с вълшебния меч в ръка отишъл да посрещне новия си враг.

Великанът, разбира се, не можел да види Джек, но тъй като имал много тънко обоняние, успял да го подуши, след което изревал гръмотевично:

„Фа, фе, фи, фо, фън!

Кръв надушвам, кръв на англичанин вън.

Мъртъв или жив, не ща да знам —

на вечеря сам ще го изям.“

— Така ли? — попитал младият юнак, развеселен както винаги. — И как ще стане това, глупаво чудовище!

Като чул това, великанът побеснял и изпотъпкал всичко около себе с боздугана, който носил, и изревал още по-гръмогласно:

— А–а–а! Ето го негодника, който е убил толкова мои приятели. Сега ще те направя на парчета, ще ти изпия кръвта и ще смеля кокалите ти на прах.

— Затова обаче първо трябва да ме хванеш — отвърнал Джек още по-весело, с което още повече вбесил великана.

И тъй като не можело да го види заради палтото–невидимка, чудовището се въртяло около себе си, без да вижда накъде отива, а младият рицар умело го подмамвал към подготвения капан. Накрая той ловко преминал през срязания подвижен мост и застанал при портата на замъка, за да изчака великана.

И наистина, щом разлютеният звяр с мощните си стъпки се намерил по средата му, единствената останала здрава дъска не издържала голямата му тежест и чудовището се строполило в рова. Там то започнало да беснее и се мята на всички, страни, като се опитвало да се измъкне, но всичките му усилия да излезе и да продължи своето разорение останали напразни.

А компанията на Джек, която видяла всичко, което се случило, посрещнала отчаяните усилия на великана с насмешки и смях. Дори самият Джек в началото решил само да му се подиграе и да го остави. Но като размислил, той взел едно въже и го метнал върху главите на чудовището. А след това завързал въжето за няколко коня, които издърпали главите навън, а младият рицар с два удара на меча си ги отсякъл.

VII

Като прекарал известно време в забавления и веселби, Джек започнал да се отегчава и скоро намислил да изостави своята кампания и да подири нови приключения.

Той пропътувал много път, през гори и долини, през планини и равнини. Накрая, късно през нощта, стигнал до една самотна къща в подножието на висока планина.

След като почукал на вратата, тя се отворила и се показал един стар човек, чиято глава била бяла като сняг.

— Уважаеми господине — казал Джек любезно, както винаги, — бихте ли подслонили през нощта един пътник?

— О, разбира се, заповядай в моята бедна колиба, — отвърнал старият човек.

След това той предложил на рицаря да хапне от оскъдната му вечеря и двамата постепенно се сприятелили. Като видял колана на рицаря с надписа, старецът разбрал, че пред него е знаменития убиец на великани и му казал следното:

— Сине мой! Ти си най-великият победител на злите чудовища. Недалеч от тук обаче живее едно от най-лошите, които си срещал досега. На върха на онзи хълм се намира омагьосан замък, в който обитава великана Галигантуа. С помощта на един стар магьосник, той държи в плен много красиви дами и храбри рицари, като ги е превърнал в най-различни видове птици и животни, а също така в риби и насекоми. И те живеят нещастни и затворени в замъка. Но най-много ми е жал за хубавата дъщеря на херцога, която бе отвлечена от градините на баща си с една огнена колесница, теглена от огненочервени дракони. Сега тя е превърната в бяла сърна, като много храбри рицари се опитваха да надвият магията и да я освободят, но никой от тях не успя. Ето, това е работа за теб, но внимавай! Пред портата на замъка пазят два ужасни цербера, които не пускат никой да премине покрай тях.

Като чул това, Джек най-напред сложил шапката–всезнайка и само след минута научил всичко, което искал да знае. На другата сутрин, той станал рано, още в зори, като облякъл палтото–невидимка и обул чехлите–бързоходки. И само след миг бил вече на върха на хълма. Там стоял омагьосаният замък, пред чиито врати стояли двата цербера — ужасни създания с раздвоени езици и опашки. Но те не забелязали нашия герой, който бил с палтото–невидимка и той преминал навътре необезпокояван.

Преди да влезе в замъка обаче младият рицар видял на главната порта да виси една златна тръба на сребърен синджир. На нея били гравирани с червени букви следните стихове:

„Който надуе тази тръба,

ще види сметката на великана,

ще развали магията и без подкана

ще настанат радост и веселба.“

Като прочел това, Джек дръпнал бързо златната тръба, допрял я с устните си и силно я надул:

— Та–та–та! Та–та–та! Та–та–та!

Щом звукът отекнал по стените, целият замък се разтресъл из основи. А великанът и магьосникът започнали да чупят пръсти и да си скубят косите, като разбрали, че идвал краят на тяхната тирания. Скоро обаче гигантът се съвзел и се приготвил за борба, като докопал един голям прът. Но смелият рицар му отсякъл главата само с един удар на вълшебния си меч, а след това искал да направи същото и със злия магьосник. Но тъй като магьосникът знаел много магии, бързо се превърнал във вихрушка и изчезнал в небитието, като никой повече нито го чул, нито го видял. С това обаче магията била развалена. Всички омагьосани красиви дами и храбри рицари, които били превърнати в птици и животни, във влечуги и насекоми, възвърнали първоначалния си вид. Магията била свалена и от дъщерята на херцога, която тутакси се превърнала от бяла сърна в най-красивата девойка, която Джек бил виждал дотогава. А накрая изчезнал и самия замък в облак от дим, а заедно с него и всички великани от цялата страна.

След това Джек представил на добрия крал Артур главата на убития великан Галигантуа, както и всички дами и рицари, освободени от магията. Но тъй като великаните вече изчезнали, за него нямало повече възможност и за подвизи. Като отплата за всичките му геройства крал Артур му предложил ръката на дъщерята на херцога. Така те се оженили и цялото кралство отпразнувало с радост тяхната сватба. А после крал Артур подарил на Джек един великолепен замък с много земя, където нашият герой живял с жена си и децата си доволно и щастливо още дълги години.