Иванка Д. Дюлгерова
Как Лиса си намери майстора

Веднъж Кума Лиса тръгнала на лов. Доста шубраци претършувала, доста дупки преровила. И на пръсти стъпвала, и по корем лазила, но си нямала късмет. Тук зайче й се изплъзнало, там пъдпъдък се отървал с две-три отскубнати перца. И Кумата — все гладна. Вървяла, вървяла, стигнала най-крайната къща в селото. А на стобора — петлето! Видяло я. Натирило кокошките в курника. Покачило се на крушата — гледа какво ще прави лисицата. Спряла тя под дървото и започнала да подскача. Подскочила веднъж, подскочила втори път, но петлето й идва високо.

— Ей, Кума — провикнало се то от най-горния клон, — какво си се разскачала? Ще събудиш кучето.

— Ох, Петленце — подхванала хитрушата с мазен гласец, — ти тука ли си?! Как ме уплаши! Искам да си откъсна крушка, ама много високи пущините. Ями хвърли една да си разквася устата.

— Ти пък, Лисо! — засмял се Петльо. — Откога и круши прояде?

— Ама ти не знаеш ли?! — зачудила се тя. — Вече втори месец не съм вкусвала месце. Попаса, колкото да не ми стърже, пийна водичка и повече на молитви карам. — Като казала това, лисицата се навела и схрускала няколко тревички. — Разбрах, братко, че по грешен път вървя. Не мислех за душата си! Сега съм решила да ида на хаджилък. Пък после, като постя и се моля усърдно, може и светица да стана. И тя започнала да се кланя и да си шепне нещо.

Петлето гледало от крушата и не можело да повярва на очите си. Това ли е най-върлият му враг?! Трева похапва и реди молитви!

— Ако искаш хаджия да станеш — прекъснала Писана мислите му, — хич не се помайвай, ами тръгвай с мене. По целия път, разправят, зърно като дренки расло. Хем вървиш, хем си хапваш. Пък и друго си е — Хаджи Петльо! И кокошките ще ти имат повече уважение, и като умреш, направо в рая отиваш.

Мислило петлето, мислило, а през това време хитрушата бръсти крушова шума и с едно око нагоре гледа. Побръсти, побръсти, па се прекръсти и си замърмори под нос. Мърмори, мърмори, па пак се прекръсти… И глупавото петле повярвало.

— Добре, Кумице, ще дойда! — рекло то и захвъркало от клон на клон, та на земята. Кокошките гледали през една пролука от курника и като видели техен Петльо досами лисини зъбища, се разкудкудякали уплашено. Ала нищо страшно не се случило. Лисицата го разцелувала и тръгнали.

Вървели, вървели и срещнали папунчето.

— Ей, Лисо — викнало то, — прясно ядене на децата водиш, а?

— Ех, пък и ти, Папунче! — възмутила се Кумицата. — От два месеца месо не съм вкусвала, само едната тревица. — И тя запремятала стръкче мащерка между зъбите си. — Откак съм на постно, ми е едно леко, леко на душата! Очите ми се отвориха колко грешно съм живяла. Сега сме тръгнали с Петля на хаджилък. Ако искаш, ела и ти. И броеници на приятелите ще донесеш, и един ден право в рая ще влезеш.

Папунчето си имало едно наум, та се престорило, че не иска.

— Не, Лисо! Вие вървете, пък ми донесете една броеница за спомен.

Поели двамата — папунчето след тях. По едно време хитрушата вика:

— Е, Петленце, стигнахме дома. Хайде да си починем! Пък утре рано-рано ще продължим.

Едва влязло глупавото петле и от дупката се разхвърчала перушина… А след малко Лиса — сита-пресита, тръгнала да търси други будали.

Нажалило се папунчето, но що да стори. Тръгнало поне да разкаже на кокошките каква беда ги е сполетяла. Току пред селото срещнало кучето.

— Ей, Папунче — изджафкало то, — да си виждало петлето?

— Виждах го… — въздъхнало папунчето и разправило какво се е случило.

— Сега ще й дам да се разбере! — викнал Шаро и хукнал към гората.

— Чакай, чакай! — спряло го папунчето. — Не е вчерашна тя… — И двамата дълго си шушукали нещо.

Прибрала се лисицата на другия ден. Гледа — папунчето я чака.

— Оуу, Папунче, какво така насам?

— Ами, за хаджилъка… — смънкало то.

— А-аа! — повдигнала вежди Кумицата, понеже трябвало да измисли някаква лъжа. — Петльо тръгна с други пернати и ме заряза. Доскуча ми сама, та рекох да си търся дружина. Влез, де! Защо стоим навън? Влез, да си почина, пък утре с нови сили ще вървим. Щом си мераклия… — И тя го побутнала към дупката, а папунчето се престорило, че уж се колебае. — Ама тука на куче мирише! — извисила глас Лиса.

— Да, минаха два песа. За някакво петле говореха…

— Влизай, влизай! — заприпирала лисицата. — Вътре ще ми разкажеш.

— Влез ти първо — рекло папунчето, — че бях започнал една молитва — нали хаджия ще ставам. Като си я довърша, идвам.

— Кажи си я, ще ти трябва… — промърморила тя и се шмугнала в дупката.

И като почнала една дандания! Куче ръмжи — лисица фучи, куче ръмжи — лисица фучи. Разхвърчала се козина, покрила поляната. За по-сигурно папунчето кацнало на един клон — чака и трепери. Минало се, що се минало — врявата стихнала, ала ни единият излиза, ни другият. Чак привечер от дупката се изсулило кучето: едноухо, еднооко, куцо, рошаво, но живо. Така си намерила майстора хитрата лисица.