Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2013)

Издание:

Иванка Д. Дюлгерова. Опашатковците

ИК „Колумб 92“, София, 1996

България. Първо издание

ISBN: 954–8012–08–1

История

  1. — Добавяне

Някога, в стари времена, живяло едно момченце — казвало се Пронко. Нямало си никого и обикаляло, откак се помни, от село в село и от град в град. Вървял веднъж Пронко и си мислел: „И зверовете сигурно не са така самотни като мене. Скитам се дрипав и гладен, спя по запуснати къщи и май вечно ще я карам така…“ И както си бил потънал в тия недотам детски мисли, чул някой да стене:

— Ооо… кооо… кооо…

Приближило момчето, гледа — едно петленце плаче край пътя с истински сълзи.

— Ей, петленце, как се казваш? — заговорил го Пронко.

— Оо-оо… Паталей…

— Защо си толкова тъжно? Я виж слънцето и тревата! Какво ти трябва повече?

— Оо-оо… коо-оо… — разхлипало се отново петлето. — Избягах от къщи… Снощи стопанката каза, че ще ме прави на чорба! Миналата неделя изядоха мама с ориз! И пак плаках, плаках… Оо-о… коо-о… Къде да се дяна? Толкова съм нещастно!

— Не плачи, приятелю — погалил го по гребенчето Пронко, — и аз съм като тебе. Хайде да вървим двама по света, все ще ни е по-леко.

Тръгнали. Подминали селото на Паталей, а после още две села, и вече не били чак толкова нещастни. Петлето носело от гъсталака кога ягодка, кога къпинка, а като се уморяло от пътя, Пронко го слагал на рамото си. Наближили ново село и току до оградата на първата къща чуват нажален глас:

— Ми-аау… ми-аау…

— Трябва да е някой друг бездомник — пошушнало петлето в ухото на Пронко, понеже по това време било на рамото му.

— Ей, приятелче — рекло момчето, — излез да се запознаем. И ние бяхме нещастни, преди да се срещнем. А сега — какво ни е?!

— Оо-о… лесно ви е на вас! — проплакало нещото и двамата видели как изпод зида се изсулва едно мършаво коте. — Изхвърлиха ме тука — много сме били. Сега не знам как да намеря мама, пък и тя сигурно не знае. О-оо… ми-аау… ми-аау…

— Не плачи, мъничкото ми! — взел го в шепата си Пронко. — И ние си нямаме майки. Само двамата сме на тоя свят, аз — за Паталей, и той — за мене. Хайде да станем трима! Искаш ли?

— Как да не искам?! — измъркало от шепата котенцето. — Вече мислех, че ще умра от мъка.

— Как се казваш, миличко? — попитало от рамото петлето.

— О-оо… и име си нямам… Изхвърлиха ме като някакъв боклук — проплакало пак мъничето.

patalej_talalej_kashko_madzho_i_pronko_trima.png
patalej_talalej_kashko_madzho_i_pronko_chetirima.png

— О! Ние ще те кръстим! Не прави от това кахър! — успокоил го Пронко. — Харесва ли ти да се казваш Маджо?

— Много! — отвърнало котето. — Но не съм ли твърде незначителен за това име?

— Щом си с нас, вече си значителен! — изпляскал с криле Паталей. — Трима приятели са нещо толкова голямо, че още не мога да си го представя съвсем.

— И аз — измяукал Маджо.

Продължили нататък. А на пътя, току пред следващото село, едно кутре квичи, та ще се скъса.

— Не така, мило, ще се поболееш — рекло момчето.

— Нека — проплакало кученцето. — За какво ми е да живея? Вчера утрепаха мама — стара била. Вързаха бате с нейния синджир, пък мене изхвърлиха тука. Все треперя. Искам да спра, а не мога.

— Ня-аама, ня-аама… — гушнал и него Пронко. — Виж ни колко сме щастливи тримата. А преди да се срещнем, бяхме като теб. Имаш ли си име, или да те кръстим?

— Мама ми викаше Кашко… ъ-ъ-ъ… — заплакало отново кутрето.

— О, какво хубаво име! — провикнало се от рамото петлето. — Аз пък се казвам Паталей, това е Маджо, а бате се казва Пронко.

— Приятно ми е! — изджафкал Кашко.

— И на нас — отговорили тримата и поели нататък.

Наближили друго село и гледат — едно теле, вирнало глава към небето, реве, като че го колят. Приятелите спрели да го утешат, но то все мучело и не можели да си чуят думата. Тогава Пронко взел да го гали по гърбинката, Маджо се заумилквал в краката му, Кашко скокнал и го близнал по муцунката, а Паталей зачистил с човка копитцата му и полека-лека то се успокоило.

— А така! — рекло момчето. — Вече мислехме, че никога няма да спреш.

— О-ох… — проплакало телето. — Стопанката доеше мама, аз реших да си открадна от млекцето, а тя — като ме перна през муцунката, светът ми стана черен. И сега ме боли, боли-и-и…

— Ще ти мине, братко — успокоил го Кашко. — Дай да го близна още няколко пъти и смятай, че е забравено.

Така и станало. Кутрето близало муцунката на телето, докато му отмалял езикът и болката минала.

patalej_talalej_kashko_madzho_i_pronko_petima.png

— Аз се казвам Талалей — измучало то, — но мама ми вика Лалко.

— Аз пък съм Кашко — представило се кучето, — бате е Пронко, петлето — Паталей, а котето — Маджо. Ние четиримата сме приятели. Искаш ли да бъдем петима?

— То се знае — отвърнал Талалей.

patalej_talalej_kashko_madzho_i_pronko_kyshta.png

Тръгнали отново. Вървели, вървели и не усетили кога паднала нощта, понеже им било много хубаво заедно. Чак когато Пронко се препънал в някакво коренище, разбрали, че вървят през гора, но откога — никой не можел да каже.

— Приятели — рекло тихичко петлето, — нощем в гората е много страшно! Трябва да се скрием.

— Така си е — изджафкал Кашко. — Маджо, я се покачи на това дърво и огледай наоколо! Може пък да имаме късмет.

Покачило се котето чак на върха и видяло светлинка. Тръгнали петимата, радостни, че в тая страшна гора ще има къде да се подслонят. Не след дълго приближили къща, която приличала на запусната, обаче вътре светело. Някога я обточвал чардак, но сега от него стърчели само отделни греди и прозорците отивали много нависоко, а приятелите искали първо да надникнат, пък после да тропат на вратата. Надигал се на пръсти Пронко, подскачали и той, и петлето, но прозорците все оставали високо.

patalej_talalej_kashko_madzho_i_pronko_piramida.png

— Я да се покачим един върху друг! — рекъл Маджо. — Най-отдолу — бате, върху него — Талалей, върху Талалей — Кашко, аз върху Кашко, а най-отгоре — Паталей. Сигурен съм, че по този начин ще стигнем прозореца.

Речено-сторено. Подредили се, както предложило котето, и едва надзърнал в стаята, Петльо рекъл:

— Тихо! Вътре има разбойници!

— Колко са? — измяукал тихичко Маджо.

— Виждам трима — отвърнало петлето. — На масата има толкова пари, че ако ставаха за ядене, дълго щяхме да сме сити.

— Парите стават за ядене — обадил се най-отдолу Пронко. — Само че не направо.

— Аз съм опитвал направо и не стават — завъртял човка Паталей. — Клюцах, клюцах една пара — троха не се отрони. Опитах да я глътна цяла, щях да се задавя и се отказах. И оттогава ви се чудя на вас, хората — защо толкова ламтите за пари?

— А може би трябва да се варят? — измучал тихичко Талалей.

Докато приятелите обсъждали как трябва да се ядат парите, в тъмното се разнесъл вой.

— В-виждам някакви светещи точки — заекнало петлето.

— Какво да правим?! — зашушукали отдолу.

— Ако всеки се хване за тоя над него — окопитил се Паталей, — аз ще ви издърпам вътре. Влезли-невлезли, трябва да вдигнем врява до небето. Разбойниците ще се уплашат и може да избягат. Останем ли отвън — спукана ни е работата! Тия вълци със сигурност са гладни.

— Добре го измисли, петленце! — рекъл Пронко. — Хайде, приятели — на работа! Нека всеки се хване за по-горния. Готови ли сме?

— Готови — отвърнали тримата над него.

— Тогава, Петльо — твой ред е!

Паталей бутнал с клюн прозореца и той се отворил. Забил нокти в перваза, опънал шия — дърпа с все сила и усеща, че ги отлепя всичките, но му трябва още съвсем мъничко, за да ги вдигне. Тогава размахал криле и цялата дружина се изсипала вътре. Петлето кукурига, телето мучи, кучето бафка, котето мяфка, момчето крещи и всеки се щура нанякъде.

Станала една бъркотия… Паталей кацнал на полицата и съборил лампата. В стаята вече присветвали само очи и се чувало как нещо току изтрополява под копитата на пощръклялото теле. По едно време то бутнало вратата и разбойниците изскочили като един. А Маджо се обадил от тъмното:

— Ония излязоха и тримата. Залостете вратата!

— Като ги погнат вълците — ще влязат и през прозореца — въздъхнал Пронко. — Мислете как да се отървем от тях завинаги.

— Ами нека някой от нас, дребните — обадил се Маджо, — се свре между парите, защото, ако се върнат, непременно ще отидат при тях. Друг да пази лампата, понеже без светлина няма да се оправят. А трети — най-добре аз — да се мушне под печката, че там ще бръкнат за огънче. А ти, бате, вземи една по-дебела тояга и застани с Лалко до вратата.

Тъкмо се подредили, както предложило котето, ето ти ги ония — на пръсти стъпват. Промъкнали се в стаята. Единият — право при парите. Ала там чакал Кашко. Захапал го за носа и от него останало да виси едно парче, та като мърдал, го удряло по устата. Другият се навел за огънче, но Маджо го издрал толкова дълбоко, че кръв и сълзи потекли по бузите му. Третият посегнал към лампата, ала петльо го клюцнал по ръката. Разбойникът крачнал назад и се бутнал в оня с отхапания нос. Двамата извикали:

patalej_talalej_kashko_madzho_i_pronko_pod_masata.png

— Стой! Убих те! — и се хванали за ножовете. Но преди да ги размахат, разбрали каква беля щели да сторят и тръгнали пипнешком към вратата. А там чакали Пронко и Талалей. Момчето стоварвало тоягата, разбойникът се олюлявал и тъкмо да падне — телето го засилвало с едно чифте в тъмното. След третия залостили вратата.

— Сега, приятели — рекъл Пронко, — да видим какво сме загубили и какво сме спечелили в тази битка!

Запалили лампата и наобиколили масата. Всички били живи и здрави. Момчето се захванало с парите, но можело да брои само до сто, а в купчината били много по сто и то се натъжило, че не ще ги преброи.

— И да ги броим, и да не ги броим — пак са си толкова — успокоило го петлето.

Тази история се случила много, много отдавна. Но се говори, че и до ден-днешен приятелите живеят в запуснатата къща, която вече не е чак толкова запусната. Пронко обаче има дълга бяла брада, останалите са: вол, котарак, петел и голямо-голямо куче. А за тримата разбойници оттогава нищо не се е чуло.

patalej_talalej_kashko_madzho_i_pronko_zamislen.png
Край