Иванка Д. Дюлгерова
Хитрушата

Веднъж Лиса срещнала Мацан и се заприказвали.

— Как ти вървят работите, Кума? — попитал котаракът и присвил очи.

— От зле, по-зле — оплакала се тя. — По две кучета в двор ме чакат. Ако ги излъжа някак, курниците — толкова здраво направени, че с часове дупка рия. И ако вляза все пак, то пък завъдили едни кокошки, налитат да ме бият! Някога не беше така, кокошката си знаеше, види ли ме — дотука. А сега, не ми стигат ловците и кучетата, та и с пернатите трябва да се съобразявам. Няма живот, Мацане, няма… Кокошка да си на днешно време.

— Така си е — съгласил се котакът. — То и мишките са станали едни, не е за приказване. Все по две ходят. Скокна към едната, а другата — като ме дръпне за мустака! Ей! Причернява ми, ти казвам! И докато се освестя — яденето го няма.

— Не може повече така да се живее — размахала опашката си Лиса. — Все съм си гладна.

— Даа… Трябва нещо да се промени — измъркал Мацан. — Какво ще кажеш, ако оградим една ливадка и си гледаме пилци?

Речено-сторено. Избрали място в стария лещак и започнали да ограждат ливадка. Цяла седмица набивали колци. После две седмици преплитали през тях върбови клонки — толкова гъсто, че не пиле, а и мишка не би се промушила. Оставало им съвсем малко, ала ето ти я Мецана — топур-топур, съборила половината ограда, изпотъпкала тревата и си заминала. Провесили побратимите опашки. Но само след минута Лиса хукнала след Меца. Пресрещнала я и се изпъчила отпреде й.

— Мецо-Мецано, знаеш ли каква беля си навлече?

— Хъм… беля?! — избоботила мечката.

— Беля, я! — викнала още по-силно хитрушата. — Събори на Мацан оградата, изпотъпка му ливадата. Късмет извади, че го нямаше! Но като разбере, не си за завиждане… С един удар — двете ти очи ще изскочат!

— Уффф! — изсумтяла Мецана.

— Хайде, бягай — все едно не съм те стигала! — рекла Лиса. — Но гледай да не минаваш вече покрай ливадата, че разбере ли някак, лошо ти се пише.

Мечката свила глава в раменете и си тръгнала. А Кумата се върнала при побратима и заоправяли оградата. Тъкмо свършили — хоп-хоп, Вълчан! Съборил половин плет, доутъпкал, що било останало неутъпкано, и си заминал по пътя.

Хукнала пак Лиса. Пресрещнала го и рекла:

— Като те гледам само как безгрижно си ходиш, направо ми дожалява.

— Защо бе, Кума?! — стреснал се вълкът. — Какво се е случило?

— И още питаш?! — провлякла глас хитрушата. — Събори на Мацан оградата, изпотъпка му ливадата. А е толкова страшен, като се разсърди. Направо не знам как да те спасявам!

Вълчан никога не бил чувал за Мацан, затова се и уплашил.

— Помагай, Кума! — замолил той с разтреперан глас. — Днеска ти на мене, утре аз на тебе може да потрябвам. Що да сторя, та да ми прости?

— О-ох, няма спасение от приятели! — въздъхнала лисицата и подпряла чело с лапа, уж мисли как да му помогне. — Добре де, аз ще обясня на Мацан, че си бягал от ловци и не си забелязал оградата. Но за всеки случай го покани на гости. Не си е работа да имаш такъв враг. Като те насоли с пушката — цяла зима ще ти подвява под кожуха!

— Ще го поканя, що да сторя! — подвил вълкът опашка. — С овен ли да го срещна или с агне?

— Нее, той е по изтънчените ястия — рекла Лиса и се облизала. — Слушай! Я му намери една квачка с пилци!

— Е-ех, какво ми дойде до главата! — въздъхнал Вълчо и тръгнал към селото.

А Лисана се върнала при побратима и захванали отново оградата. Почти я свършвали — ето ти го Глиго, трас-прас, съборил я цялата и отминал. Пресрещнала и него Лиса и се завайкала:

— Ех, Глигане, Глигане-е, лош ден ти е днеска!

— Защо бе, Кума?! — сепнал се той.

— Отнесе на Мацан оградата, изрови му ливадата… А ядоса ли се, като нищо може да ти забие камата в гърлото.

— Брррей… — изгрухтял Глиго. — Как да поправя тази грешка?

— Има един начин, братко — подсмихнала се в лапа хитрушата. — Застани на пътечката — горе, под Големия дъб. И като мине някой, му казвай да заобикаля Стария лещак, защото Мацан е много страшен.

— Дадено! Тъкмо ще си хрупам жълъди! — зарадвал се глиганът и тръгнал към Големия дъб, а Лиса припнала към Ливадката.

На другия ден Меца, Вълчо и Глиго се срещнали при Извора и от дума на дума споменали и Мацан.

— Аз ще го каня на гости — подхванал вълкът. — Може пък да се сприятелим…

— Бърлогата ти е много усойна, драги — рекла мечката. — Я елате под моята круша! Верно, в нива е, ама до жътвата е далече, та няма никой наоколо.

— Права е Меца — съгласил се Глиго. — Само че кой ще го покани?

— Ооо, аз трябва да отмъкна агне за гощавката и отделно квачка ще подарявам. Така че — търсете си друг! — отсякъл Вълчан.

— Аз пък хляб ще меся — намерила си извинение и мечката.

— И аз не мога! — отказал на свой ред глиганът. — Ден и нощ вардя да не му събори някой оградата. Какво ще кажете да пратим Зая?

— Хъм… Не можа ли да измислиш някой по-голям страхливец?! — троснала се Меца.

— Като не знае кой е Мацан, може да не се уплаши — успокоил я Глиго.

В уречения ден тръгнал заекът да кани котака. А Глиго, Вълчо и Мецана се свили под крушата и току рипат, ако нещо шумне. Стигнал Зайо Ливадката и гледа — Лиса. „Гладна ли е… Сита ли е…“ — си мисли той и тъпче на едно място. Видяла го и Кумата и се провикнала мазно-мазно:

— Зайченце хубаво, Зайченце писано, на мен си орисано!

— Лисо! — рекъл заекът с най-дебелия си глас. — Я остави тия глупости, ами кажи къде е Мацан, че трябва да го водя на гости.

— Ооо, тъй ли?! — провлякла глас лисицата. — Мацане, хайде, братко — чакат ни!

И тръгнали… Отпред зайчето — скок-подскок. След него котаракът — важно-важно. А най-отзад — Лиса си развява опашката. Минали покрай една шубрачка и от нея изхвръкнало пиле. Котакът рипнал и го хванал във въздуха. Като видял това, заекът много се уплашил. Хукнал и спрял чак под крушата.

— Какво е това бързане?! — възмутила се Меца.

— А Мацан де го? — попитал Вълчо.

— Иде, иде — скоро ще го видите! — викнал Зайо. — По земя ходи — хвъркати хваща! Защо не ми казахте, че е толкова страшен?

Като чули това, вълкът и глиганът се скрили в житото, а Меца се покачила в крушата. След малко пристигнали котаракът и лисицата. Тъкмо се готвели да хапнат, когато нещо шавнало в нивата. Мацан се хвърлил нататък. Но това не била мишка, а ухото на Глиго. Квикнал той с все сила! От страх котаракът се намерил на дървото — право върху мечката. Така я стреснал, че тупнала като презряла круша и от болка очите й щели да изскочат. Меца се уплашила от Мацан, Мацан се уплашил от Меца и на свой ред скочил долу — та върху вълка. Побягнал Вълчан през житото, а класовете го удряли по опашката и я проскубали цялата. След някой час — куцук-куцук, побратимите се събрали при Извора. Всеки охка и си ближе раните.

— О-ох, все си мислех, че е страшен, но чак пък толкова не съм очаквала — провлякла Меца. — Като ме тръшна на земята, очите ми щяха да изскочат!

— Не е за приказване — заоплаквал се и глиганът. — Като скочи с камата! Добре че мръднах, та ми я заби в ухото.

— Имал си късмет — завил вълкът. — То и аз имах, че ми простреля само опашката. О-ох, не бях вярвал, че на света има такова страшилище!

По времето, когато се водел тоя разговор, Мацан още бягал и се озъртал дали не го гони някой от ония тримата. И само Кумата седяла под крушата и си хапвала сладко-сладко.