Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Trouble With the Natives, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
kpuc85 (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Ripcho (2014 г.)

Публикувано в списание „Наука и техника“, броеве 19-20/1979 г.

История

  1. — Добавяне

Летящата чиния се спусна вертикално през облаците, задействува спирачната система на петдесетина стъпки от земята и тупна безцеремонно върху обрасло с пирен парче пустош.

— Ама че нескопосано кацане! — отбеляза командирът Уикстпътъл. Разбира се, той не употреби точно тези думи. За човешкото ухо неговата забележка би прозвучала по-скоро като клопането на разгневена квачка. Първият пилот Кръчклъг размота три от пипалата си от командното табло, протегна и четирите си крака и се настани удобно.

— Какво съм виновен, че автоматиката блокира отново — изръмжа той. — Пък и какво можеш да очакваш от кораб, който би трябвало да бъде бракуван преди пет хиляди години? Ако онези стиснати писарушки в базата…

— Добре де, добре! Кацнахме цели, което надхвърля очакванията ми. Кажи на Кристийл и Данстор да дойдат тук. Искам да поговоря с тях, преди да тръгнат.

За разлика от останалите членове на екипажа Кристийл и Данстор бяха вън от всякакво съмнение от различен род. Те имаха само по един чифт крака и ръце, нямаха очи отзад на главата и притежаваха други физически недостатъци, които техните колеги правеха всичко възможно да не забелязват. Но именно поради тези дефекти те бяха безспорните избраници за тази специална мисия, защото се оказа, че е необходима минимум дегизировка, за да минат за човешки същества, освен ако не бъдат подложени на най-щателна проверка.

— Е, уверени ли сте напълно, че сте разбрали дадените ви нареждания? — осведоми се командирът.

— Естествено — отговори Кристийл с леко раздразнение. — Не ми е за пръв път да влизам във връзка с примитивна раса. Подготовката ми по антропология…

— Добре. А езика?

— Виж, това е работа на Данстор, но аз вече мога да говоря доста свободно. Езикът им е съвсем обикновен, пък и в края на краищата изучаваме техните радиопрограми вече няколко години.

— Някакви други въпроси, преди да тръгнете?

— Хм… само едно нещо. — Кристийл се поколеба. — От техните радиопредавания е съвсем ясно, че социалната система е доста примитивна и че се ширят престъпността и беззаконието. Много от по-заможните граждани са принудени да използуват т.нар. „детективи“ или „специални агенти“, за да защитят живота и имуществото си. Знаем, че е в разрез с правилата, но си мислехме дали…

— Какво?

— Ами, бихме се почувствували много по-сигурни, ако вземем с нас един-два рушителя „Марк III“.

— Дума да не става! Ако в базата чуят за това, ще ме дадат под съд. Ами ако убиете някои от местните жители?… Това значи да ме погнат Управлението за междузвездна политика, Министерството за охрана на аборигените и още пет-шест други ведомства.

— Неприятностите няма да са малко, ако убият нас — изтъкна Кристийл с не малка възбуда. — В края на краищата ти отговаряш за нашата сигурност. Помниш ли радиопиесата, за която ти разправях? В нея се описваше едно типично семейство, но още в първия половин час станаха две убийства!

— Хубаво де. Но само „Марк II“ — не искам да правите много поразии, ако наистина изпаднете в беда.

— Хиляди благодарности, това ни облекчава много. Ще докладвам на всеки тридесет минути, както се уговорихме. Няма да се бавим повече от няколко часа.

Командирът Уикстпътъл ги проследи с поглед, докато те изчезнаха зад хълма, сетне въздъхна дълбоко.

— Защо от всички тук на кораба трябваше да идат точно тези двама?

— Нямаше как — отвърна пилотът. — Всички тези примитивни раси изпадат в ужас от всичко странно. Ако видят нас, ще настъпи обща паника и преди да се усетим, бомбите ще завалят над нас. Просто не можем да избързваме при подобни случаи.

Командирът Уикстпътъл, както винаги, когато нещо го тревожеше, правеше разсеяно „плетенка“ от пипалата си.

— Разбира се, ако не се върнат, нищо не ми пречи да отпътувам и да съобщя, че мястото е опасно — рече той и тази мисъл доста го ободри. — Да, това ще ни спести куп неприятности.

— И ще пропилеем всички тези месеци, прекарани в проучване на планетата? — възкликна възмутено пилотът.

— Няма да отидат напразно — отговори командирът, като разплете пипалата си с бързина, недоловима за човешкото око. — Нашият доклад ще бъде от полза за следващия изследователски кораб. Ще предложа да посетим планетата пак… е, да кажем, след пет хиляди години. Тогава тя може би ще бъде цивилизована — макар че откровено казано, съмнявам се.

 

 

Семюъл Хигинзботъм се канеше да закуси със сирене и ябълково вино, когато видя двете фигури, които приближаваха по пътя между живите плетове. Избърса устата си с опакото на ръката, сложи внимателно бутилката до сечивата за подрязване на плетове и зазяпа с лека почуда двамата, докато те дойдоха съвсем близо.

— Добрутро — избъбри той весело между хапките сирене.

Непознатите спряха. Единият от тях запрелиства потайно някаква книжка, която (ех, да знаеше Сам!) изобилствуваше с такива стереотипни фрази и изрази като: „Преди прогнозата за времето, чуйте предупреждение за буря“, „Горе ръцете, взел съм те на мушка!“ и „До всички коли!“. Данстор, който нямаше никаква нужда от подобни помагала за запаметяване, отговори достатъчно бързо.

— Добро утро, добри човече — рече той с възможно най-доброто произношение на говорител от Би Би Си. — Можете ли да ни упътите към най-близкото селце, дело, градец или друго подобно цивилизовано място?

— А? — рече Сам. Вгледа се подозрително в странниците, като едва сега схвана, че нещо в облеклото им никак не беше в ред. Обикновено човек не носи, припомни си той смътно, пуловер с висока яка и елегантен раиран костюм от ония, дето се харесват на господата от града. А оня, който все още ровеше книжлето, си беше в пълен вечерен тоалет — напълно изряден, ако не бяха ярката връзка в зелено и червено, подкованите с кабари обувки и сукненият каскет. Кристийл и Данстор бяха направили всичко възможно, но те бяха гледали твърде много телевизионни пиеси. Като се има предвид, че не разполагаха с никакъв друг източник на информация, тези отклонения от шиваческото изкуство бяха ако не друго, то поне разбираеми.

Сам почеса главата си. Чужденци ще да са, рече си той. Дори и гражданите не се издокарваха така.

Той ги насочи надолу по пътя и им даде подробни упътвания на такъв подчертан диалект, че никой от живущите извън обсега на действие на западния регионален предавател на Би Би Си не би могъл да разбере повече от една на всеки три думи. Кристийл и Данстор, чиято родна планета се намираше толкова далеч, че първите сигнали на Маркони положително още не бяха стигнали до нея, бяха в още по-неизгодно положение. Все пак успяха да добият обща представа и се оттеглиха с чест, но и двамата се усъмниха дали познанията им по английски са толкова добри, колкото смятаха преди това.

Така мина и отмина съвсем прозаично и без следа в учебниците по история първата среща на човечеството със същества Отвъд.

— Предполагам — рече Данстор замислено, но не много убедително, — че този нямаше да ни свърши работа. Това би ни спестило маса неприятности.

— Май си прав. Ако се съди по дрехите му и по работата, с която очевидно се занимаваше, сигурно не е много интелигентен или ценен гражданин. Струва ми се, че той дори и не би разбрал кои сме ние.

— Ето още един! — рече Данстор и посочи пред себе си.

— Не прави резки движения, които могат да го разтревожат. Просто върви си спокойно и го остави да говори пръв.

Човекът пред тях крачеше решително насреща им, не показа с нищо да ги е забелязал и преди да се съвземат, той вече изчезваше в далечината.

— Виж ти! — възкликна Данстор.

— Няма значение — провлече примирено Кристийл. — И този сигурно нямаше да ни свърши работа.

— Това не оправдава липсата на обноски!

Проследиха с известно възмущение отдалечаващия се гръб на професор Фицсимънс докато той — навлякъл най-вехтия си туристически екип и погълнат от някакъв труден проблем от теорията на атома — изчезна по пътя. За пръв път у Кристийл се запромъква тревожната мисъл, че май няма да е толкова лесно да установят контакт, както оптимистично си представяше в началото.

Литъл Милтън беше типично английско село, сгушило се в полите на хълмовете, чиито скатове криеха сега такава злокобна тайна. В тази лятна утрин по селото почти нямаше хора, защото мъжете вече бяха почнали работа, а женурята още разтребваха след изнурителните усилия да се отърват благополучно от своите господари и повелители. Затова Кристийл и Данстор бяха стигнали почти до центъра на селото, преди да срещнат някого; случи се така, че този някой беше селският пощаджия, който се връщаше с велосипеда си към пощата, след като беше разнесъл писмата. Той беше в отвратително настроение, защото заради една нищо и никаква пощенска картичка от едно пени беше бъхтил чак до фермата на Доджсън, отдалечена на две-три мили от обичайния му маршрут. Освен това редовният седмичен пакет с непрано бельо, което артилеристът Ивънс пращаше на изкуфялата си майка, беше доста по-тежък от обичайното — та и как иначе, когато вътре имаше четири месни консерви, „щипнати“ от готварницата.

— Извинете — заговори го учтиво Данстор.

— Не мога — подхвърли раздавачът, който нямаше никакво настроение за празни приказки. — Имам още една обиколка. — И изчезна.

— Това е наистина безобразие! — запротестира Данстор. — Има си хас всичките да са такива?

— Просто трябва да си търпелив — рече Кристийл. — Помни, че обичаите им са съвсем различни от нашите; може да мине време, докато спечелим доверието им. И преди съм имал подобни неприятности с примитивни раси. Всеки антрополог трябва да свиква с това.

— Хм. Дали да не посетим някой от домовете им. Тогава поне няма да могат да избягат.

— Дадено — колебливо се съгласи Кристийл. — Но да избягваме всичко, което прилича на религиозни светини, иначе можем да си навлечем беля.

Дори и най-неопитните изследователи не биха могли да вземат за религиозна светиня дома на старата вдовица Томкинс. Старицата беше приятно развълнувана, когато видя двамата джентълмени, застанали на прага, и не забеляза нищо чудато в облеклото им. Хрумнаха й мисли за неочаквано наследство, за вестникари, които я интервюират по случай нейната стогодишнина (в същност беше само на деветдесет и пет, но беше успяла да го запази в тайна). Тя откачи плочата за писане, която висеше край вратата, и радостно излезе да посрещне гостите.

— Ще трябва да пишете — усмихна се тя глуповато и протегна плочата. — Глуха съм от двайсет години насам.

Кристийл и Данстор се спогледаха слисани. За тях това беше съвсем неочаквана пречка, защото единствените писмени знаци, които бяха виждали досега, бяха обявите на телевизионните програми и те още не бяха успели изцяло да ги разшифрират. Но Данстор, който имаше кажи-речи фотографическа памет, се оказа на висотата на положението. Стиснал непохватно тебешира, той написа едно изречение, което според него използуваха неизменно при подобно прекъсване на връзката.

Докато тайнствените посетители се отдалечаваха опечалени, старата мисиз Томкинс втренчи сащисан поглед в написаното на плочата. Мина известно време, преди да разчете знаците (Данстор беше допуснал няколко грешки), но дори и тогава тя не можа да разбере нищо:

ПРЕДАВАНИЯТА ЩЕ БЪДАТ ВЪЗОБНОВЕНИ ПРИ ПЪРВА ВЪЗМОЖНОСТ

Данстор не беше в състояние да постигне нещо повече от това, но старицата така и не можа да го проумее.

Потръгна им в съседната къща, където почукаха. Вратата им отвори млада дама. Нейният речник се състоеше предимно от хихикане; накрая тя се задави от кикот и затръшна вратата под носа им. Докато се вслушваха в приглушения истеричен смях, Кристийл и Данстор започнаха да подозират с прималели сърца, че тяхната дегизировка като нормални човешки същества не е така сполучлива, както си представяха.

От друга страна мисиз Смит от дом №3 просто гореше от желание да разговаря — със сто и двадесет думи в минута и със същото неразбираемо произношение като това на Сам Хигинзботъм. Данстор се извини, щом като успя да отвори устата си, и те си тръгнаха.

— Нима никой не говори така, както правят по радиото? — заоплаква се той. — Как разбират собствените си програми, ако всички говорят така?

— Струва ми се, че сме кацнали на друго място — рече Кристийл. Дори и неговият оптимизъм започна да му изневерява. Той оклюма още повече, когато на бърза ръка го взеха за агент на института „Галъп“ за проучване на общественото мнение, за кандидат на Консервативната партия, за продавач на прахосмукачки и за комисионер от местната черна борса.

При шестия или седмия опит те се разминаха със стопанката. Вратата им отвори длъгнест хлапак; той стискаше в една от изпоцапаните си ръце нещо, което начаса хипнотизира гостите: списание, на чиято корица беше нарисувана огромна ракета; тя излиташе от осеяна с кратери планета, която можеше да бъде всичко друго, но не и Земята. Над този фон се четеше: „Потресаващи псевдонаучни разкази. Цена 25 цента.“

Кристийл погледна Данстор, сякаш го питаше с погледа си: „И ти ли мислиш същото?“ Данстор го гледаше по същия начин. Ето най-сетне някой, който положително може да ги разбере. С повишено настроение Данстор се обърна към хлапака.

— Мисля, че можете да ни помогнете — каза той учтиво. — Тук срещаме големи затруднения, не могат да ни разберат добре. Виждате ли, току-що пристигнахме от космоса на тази планета и искаме да влезем във връзка с вашето правителство.

— О-о! — проточи Джими Уилямс, който още не беше дошъл на себе си след преживените приключения на далечните спътници на Сатурн. — Къде е вашият космически кораб?

— Ей там, зад хълмовете. Не искахме да изплашим никого.

— Ракета ли е?

— Боже мой, не! Те не се използуват вече от хиляди години.

— А как действува вашият кораб? С атомна енергия ли се движи?

— Сигурно — рече Данстор, който беше доста нестабилен в познанията си по физика. — Има ли някакъв друг вид енергия?

— Така няма да стигнем доникъде — намеси се Кристийл, като никога нетърпелив. — Ние трябва да му задаваме въпроси. Помъчи се да разбереш къде можем да срещнем някои длъжностни лица.

Преди Данстор да му отговори, някъде от вътрешността на дома долетя гръмлив глас:

— Джими! Кой е там?

— Двама… човека — отвърна Джими с леко съмнение. — Или поне изглеждат като човеци. Дошли са от Марс. Знаех си аз, че ще стане това.

Някой отвътре се раздвижи тромаво и от мрака се показа жена със слонско телосложение и свирепо изражение. Тя изгледа кръвнишки непознатите, погледна списанието в ръцете на Джими и веднага прецени обстановката.

— Как не ви е срам! — нахвърли се тя върху Кристийл и Данстор. — Не ми стига тоя нехранимайко у дома, който си пилее времето с четене на глупости, а ще ми идват и възрастни хора да му пълнят главата с още глупости. Хора от Марс, как не! Сигурно сте пристигнали в една от онези летящи чинии!

— Изобщо не съм споменал Марс — възрази Данстор полека.

Тряс! Иззад вратата долетя страхотна врява, последвана от късането на хартия и изтерзан вопъл. И толкова.

— Е, и какво да опитаме още? — рече накрая Данстор. — А защо той каза, че идваме от Марс? Това дори не е най-близката планета, ако не ме лъже паметта ми.

— Не зная — отговори Кристийл. — Предполагам, че за тях е естествено да смятат, че идваме от някоя близка планета. Ще бъдат потресени, когато разберат истината. Марс, как не! Там е дори по-лошо от тук, ако съдя от докладите, които съм видял. — Очевидно Кристийл започваше да губи част от непредубедеността си на учен.

— Хайде да оставим засега домовете — предложи Данстор. — Сигурно има още хора навън.

Предположението му се оказа съвършено правилно, защото не изминаха много път, когато се намериха обкръжени от дечурлига, които заподхвърляха непонятни, но очевидно оскърбителни забележки по техен адрес.

— Дали да се опитаме да ги предразположим с подаръци? — закахъри се Данстор. — Това обикновено помага сред по-изостаналите раси.

— Добре, носиш ли нещо?

— Не, мислех, че ти…

Преди Данстор да довърши думите си, техните мъчители си плюха на петите и изчезнаха в една странична улица. По пътя се зададе величествена фигура в синя униформа.

Очите на Кристийл светнаха.

— Полицай! Сигурно отива да разследва някое убийство някъде. Но може би ще ни отдели някоя минутка — добави той без особена надежда.

Полицият Хинкс заразглежда непознатите с известно учудване, но успя да не даде гласен израз на чувствата си.

— Хелоу, джентълмени. Търсите ли нещо?

— Всъщност, да — започна Данстор с възможно най-приятелския си и най-ласкав тон. — Може би вие ще ни помогнете. Виждате ли, току-що кацнахме на тази планета и искаме да влезем във връзка с властите.

— А? — Полицаят Хинкс се сепна. Последва дълга пауза; но не много дълга, защото полицаят Хинкс беше буден младеж, който нямаше никакво намерение да остане през целия си живот селски полицай. — Значи току-що сте кацнали, а? С космически кораб, нали?

— Точно така — потвърди Данстор, безкрайно облекчен от липсата на скептичност, понякога дори и буйност, които доста често съпровождаха подобни декларации на по-примитивните планети.

— Добре, добре! — рече полицаят Хинкс, надявайки се, че тонът му вдъхва доверие и приятелски чувства. (Не че беше кой знае какво дори и ако двамата се разбуйствуват — те изглеждаха доста мършава двойка.) — Само ми кажете какво искате и ще видя какво можем да направим по този въпрос.

— Толкова се радвам — каза Данстор. — Виждате ли, ние се приземихме в това доста забутано място, защото не искаме да предизвикаме паника. Най-добре ще бъде, ако нашето присъствие е известно само на възможно най-ограничен кръг хора, докато се свържем с вашето правителство.

— Напълно ви разбирам — отговори полицаят Хинкс, като се заоглежда припряно за някой, по когото би могъл да изпрати бележка до сержанта. — А какво възнамерявате да правите след това?

— Страхувам се, че не мога да обсъждам сега нашата дългосрочна политика спрямо Земята — заяви предпазливо Данстор. — Засега мога да кажа само, че този сектор от вселената е обект на проучване с оглед да бъде разработен и аз съм уверен, че можем да ви помогнем в много отношения.

— Много мило от ваша страна — отвърна сърдечно полицаят Хинкс. — Мисля, че най-добре ще бъде да дойдете с мен до участъка, та да се свържем по телефона с министър-председателя.

— Много ви благодаря — рече Данстор с безкрайна признателност.

Закрачиха доверчиво край полицая Хинкс, макар че той лекичко се мъчеше да върви зад тях; така стигнаха до полицейския участък в селото.

— Оттук, джентълмени — упъти ги полицаят Хинкс и любезно ги въведе в някаква стая, която — дори и по очакваните от тях примитивни стандарти — беше доста зле осветена и направо необзаведена. Преди да успеят да се огледат, чуха някакво „щрак“ и видяха, че от техния водач ги дели голяма врата, направена изцяло от железни пръти.

— Не се тревожете — успокои ги полицаят Хинкс. — Всичко ще бъде наред. След минутка се връщам.

Кристийл и Данстор се спогледаха и плахата им догадка бързо прерасна в абсолютна увереност.

— Заключени сме!

— Това е затвор!

— Какво ще правим сега?

— Не зная, момчета, дали разбирате английски — прозвуча някакъв апатичен глас от мрака, — но бихте могли да оставите човек да поспи на спокойствие.

Едва тогава двамата затворници осъзнаха, че не са сами. На един нар в ъгъла на килията се беше изтегнал някакъв опърпан младеж, който ги гледаше сърдито през едно сълзливо око.

— Боже мой! — запритеснява се Данстор. — Смяташ ли, че този е опасен престъпник?

— Не изглежда много опасен точно сега — отбеляза Кристийл и дори не разбра колко прав беше.

— Както и да е, ама вас пък за какво ви прибраха? — попита непознатият, като се изправяше несигурно. — Чини ми се, че сте били на костюмиран бал. Ох, клетата ми глава! — Той се сгромоляса отново на нара.

— Виж, моля ти се, да затворят толкова болен човек! — рече Данстор, който беше добросърдечен индивид. Сетне продължи на английски: — Не зная защо сме тук. Просто казахме на полицая кои сме и откъде идваме и ето какво стана.

— Е, и кои сте вие?

— Току-що кацнахме…

— О, какъв смисъл има да повтаряш пак всичко това — прекъсна го Кристийл. — Няма да успеем да накараме никого да ни повярва.

— Хей! — Непознатият отново седна. — На какъв език си говорите? Зная няколко езика, но никога не съм чул нещо подобно.

— О, добре — обърна се Кристийл към Данстор. — Защо пък да не му кажеш. И така и така няма какво друго да правим, докато се върне полицаят.

В този момент полицаят Хинкс водеше разпален разговор със завеждащия местния приют за душевно болни, който твърдеше решително, че всичките му пациенти са налице. Все пак той обеща да направи щателна проверка и да позвъни по-късно.

Като се чудеше дали цялата работа не е някакъв номер, полицаят Хинкс сложи слушалката на вилката и тихо се промъкна до килиите. Както изглеждаше, тримата затворници водеха приятелски разговор и той отново се измъкна на пръсти. И за тримата ще е добре да имат възможност да се поуспокоят. Той разтри окото си внимателно, като си припомняше каква битка падна, докато вкарат мистър Греъм в килията в ранните утринни часове.

Този млад мъж вече беше поизтрезнял след тържествата през изтеклата нощ, за които той ни най-малко не съжаляваше. (В края на краищата малко ли е да получиш диплома с отличие, когато едва ли си очаквал да издържиш изпитите.) Но той започна да се опасява, че все още е под влиянието на алкохола, докато Данстор разказа историята си и зачака, без да се надява, че ще му повярват.

При подобни обстоятелства, помисли си Греъм, най-добре е човек да се държи колкото се може по-прозаично, докато на халюцинациите им писне и те се разсеят.

— Ако наистина имате космически кораб зад хълмовете — отбеляза той, — сигурно можете да влезете във връзка с него и да поискате някой да дойде и да ви спаси?

— Искам да се оправим сами — намеси се Кристийл с достойнство. — А освен това вие не познавате нашия командир.

Всичко това звучи много убедително, мислеше си Греъм. Цялата история е свързана забележително добре от логическа гледна точка. И все пак…

— Малко ми е трудно да повярвам, че сте в състояние да строите междузвездни кораби, а не можете да се измъкнете от някакъв си мизерен селски полицейски участък.

Данстор погледна Кристийл, който неловко се разшава.

— Бихме могли да излезем много лесно — каза антропологът. — Но не искаме да използуваме насилие освен при крайна необходимост. Нямате си представа какви неприятности може да ни струва това и какви доклади ще трябва да пишем. Освен това, ако се измъкнем, предполагам, че вашият моторизиран отряд ще ни хване, преди да стигнем до кораба.

— Не и в Литъл Милтън — ухили се Греъм. — Особено ако се доберем до „Белия елен“, без да ни спрат. Колата ми е там.

— О, виж ти! — Настроението на Данстор внезапно се върна. Той се обърна към другаря си и последваха оживени разисквания. Сетне, много внимателно, той измъкна от вътрешния си джоб малък черен цилиндър, като го държеше горе-долу със същата увереност, с която някоя изнервена стара мома държи за пръв път зареден пистолет. В същото време Кристийл се отдръпна доста бързичко към далечния ъгъл на килията.

Именно в този момент Греъм внезапно осъзна с някаква вледеняваща сигурност, че е абсолютно трезвен и че историята, която беше чул, е ни повече, ни по-малко самата истина.

Не последва никакъв шум или суетня, никакви вихрушки от електрически искри или цветни лъчи… но част от стената с ширина три стъпки се разпадна безшумно и се превърна в купчинка пясък. Слънчевата светлина заструи в килията, докато Данстор с дълбока въздишка на облекчение прибра тайнственото си оръжие.

— Хайде, тръгвайте — подкани той Греъм. — Чакаме ви.

 

 

Нямаше никакви признаци за гонитба, защото полицаят Хинкс все още спореше по телефона и щяха да минат още няколко минути, преди този буден младеж да се върне при килиите и да изживее най-големия шок през цялата си кариера. Никой в „Белия елен“ не беше особено изненадан да види Греъм отново; всички знаеха къде и как той е прекарал нощта и изразиха надежда, че местният съд ще се отнесе със снизхождение към него при разглеждането на делото.

Кристийл и Данстор се наместиха с голям страх на задната седалка на невероятно раздрънкания „Бентли“, наричан любещо „Роза“ от Греъм. Но на двигателя под ръждясалия капак му нямаше нищо и скоро те шумно изфучаха от Литъл Милтън с петдесет мили в час. Това беше удивително доказателство за относителността на скоростта — Кристийл и Данстор, които бяха прекарали последните няколко години, носейки се през космоса със скорост няколко милиона мили в секунда, не бяха изпитали подобна уплаха през целия си живот. Когато успя да си поеме дъх, Кристийл измъкна малкия портативен предавател и се свърза с кораба.

— Връщаме се — надвикваше се той със свистящия покрай колата въздух. — С нас е едно доста разумно човешко същество. Очаквайте ни след… ох!… прощавайте… току-що минахме по някакъв мост… около десет минути. Какво казахте? Не, разбира се, не. Нямахме абсолютно никакви неприятности. Всичко мина идеално. До скоро виждане.

Греъм погледна назад само веднъж да види как са неговите спътници. Гледката беше доста обезпокоителна, защото ушите и косата им (които не бяха залепнали много добре) бяха отнесени от вятъра и започваха да се очертават истинските им образи. У Греъм се запромъква тревожното подозрение, че новите му познати нямаха и носове. Както и да е, с време човек привиква на всичко. Очакваха го маса такива работи през следващите години.

Разбира се, всички знаете как завърши тази история, но досега не беше известна в подробности цялата случка около първото кацане на Земята и особените обстоятелства, при които Греъм стана първият пратеник на човечеството с неограничени пълномощия във Вселената. Главните подробности успяхме да измъкнем с голяма мъка от самите Кристийл и Данстор, докато работехме в Отдела по извънземни въпроси.

Понятно е, като се има предвид успехът им на Земята, защо двамата бяха избрани от техните началници да влязат първи във връзка с нашите загадъчни и потайни съседи, марсианците. Понятно е също, в светлината на изложеното дотук, защо Кристийл и Данстор с такова упорство отказваха да се заемат с изпълнението на тази задача. Всъщност не сме много изненадани, че оттогава не се чува нищо за тях.

Край