Алекс Болдин
Пис, маймуно!

Беше късна и влажна пролет. Рехавата следобедна мъгла се стелеше по потъмнелите покриви на ниските къщя от крайния квартал. Някъде далеч, като че ли из дън земя, излайваше куче, вероятно гладно или премръзнало, забравено от бога и от стопанина си. Една малка уличка, носеща името на славен български цар, се бе стаила в падащия здрач, забравила кога за последен път бе минал по нея случайният минувач. От разградения двор на порутената циганска къща се носеше олелията на голямото циганско семейство. Не беше ясно за какво беше цялата тая свада, но логичният завършек бе побой над кльощавата кобилка от страна на мустакат зъл циганин. Тя цвилеше жално, търсеше спасение зад разкривената каручка, но уви, ориста й бе такава, да я бият.

Срещу циганското поселище, зад малко площадче, скрита зад няколко полуизсъхнали сливови дървета в неголям, обрасъл с трева и неподдържани цветни лехи двор, се гушеше малка бяло измазана къщица. Годините бавно, но сигурно си казваха думата, защото тая къщица едва събираше сили, за да не рухне от старост. Гредите й отдавна бяха изгнили, а пукнатините по мазилката непрекъснато се разширяваха и уголемяваха. Възрастната госпожица, която обитаваше единствената стая, пригодена що-годе за нормален човешки живот, нямаше силите и възможностите да я поддържа. Парите от мизерната пенсия й стигаха само колкото да изкара половината месец, а след това и тя самата не знаеше как преживява останалата му част. Но бог бе милостив към нея и още не бе й отнел вродената жизненост и веселата разговорливост. Тя имаше две страсти — класическия пасианс и доброто хапване, ако случаят й предостави тази възможност.

Циганската олелия се носеше нашир и длъж по малката тиха уличка. На живеещите по нея отдавна вече им бе писнало от това нежелано съжителство. Те дори събираха подписка до кмета за изселването им, но уви. Кметът, маститият ръководител на най-популярната партия от района, управляващ вече трети мандат, и дума не даваше да се изговори за това. Нали му бяха от изборния контингент, как ще посегне на него.

Гръмогласният шум и кавга не можа обаче да попречи на г-ца Гинче да хвърли картите за поредния си пасианс, за да провери очертанията на близкото бъдеще. Заредената със сухи букови цепеници печка весело бумтеше и разнасяше меката си ароматна топлина в малката, задръстена с вехтории стаичка. Наближаваше седемдесет и вторият й рожден ден и тя се опитваше да отгатне лукавите помисли на съдбата, оставила я така немилостиво да се бори сама в живота.

Тая самота напоследък много силно й тежеше. Приказлива и сладкодумна по природа, възпрепятствана от лошото и влажно пролетно време, г-ца Гинче бе принудена да стои сама дни наред в тоя овехтял стар дом, да гледа дъжда през прозореца и да си спомня далечната младост, когато естествената й хубост бе обект на подчертано внимание от страна на ергените. В онова далечно и вече отдавна отлетяло време тя си бе изградила твърди принципи и строги изисквания към кандидатите си за женитба. Те трябваше да бъдат стройни, високи, леко мургави и с гъста къдрава коса. За голямо съжаление образците от мъжки пол, които отговаряха на това описание, бяха малко. Даже и тези, които минаха като метеор през живота й, не успяха да се задържат. Не беше съвсем ясно защо, но фактът си остана факт.

Тая пуста десетка пика все се появяваше отгоре и вещаеше прокоби и неудачи. Архитекта кой знае кога щеше да се появи отново. Парите от жалката й пенсия вече свършваха.

Навремето някакъв доброжелател я бе запознал с този дребен и полусляп мъж, висшист по образование, но нещастник по съдба. Той живееше също сам, отдавна разведен, забравен от деца и близки, в някакво бунгало, запиляно в дебрите на Искърското дефиле. Чат-пат се отбиваше при нея и животът като че ли добиваше някакъв определен смисъл и измерение. Имаше на кого да се скара и с кого да се разговори, с кого да изкоментира политиката и кварталните клюки. А той горкият, намерил топлинка, сготвена храна и уют, беше доволен и не забравяше да я ощастливи я с половинка наденица, я с бутилка бира, а в празнични дни и с кутия шоколадови бонбони.

От двайсетина дни обаче Архитекта не се бе вяснал нито за миг. Имаше интелигентния навик да й се обажда я по телефон, я с писмо или с някакви други известни способи на комуникацията. По тая причина от два дни тя се чувстваше като на тръни. Истински се тревожеше за него. Тоя полусляп човек винаги успяваше да се натъкне на опасна ситуация поради недъга си и в такива случаи само доброжелателството на съдбата си казваше крайната дума. Не беше нормално за наближаващия й рожден ден да пропусне да даде признак за съществуване. Ех, пак тая пуста десетка пика излезе отгоре!

— Мяу-у-у!

— Я — а — а! Маченце!

Г-ца Гинче беше приятно изненадана. В падащия сив здрач през тясното прозорче надничаше едно дребно, оранжево обагрено, слабичко коте. То се бе покатерило на разваления хладилник досами входната врата и поглеждаше любопитно през изпотения прозорец.

— Мац! Маро, мац, мац! Маринко, Марушко, Мацинко, мац, мац!

Ако трябва да бъдем точни, котето беше от мъжки пол и би се обидило силно на това обръщение. То обаче бе в щастливо неведение относно човешката реч и не схвана конкретния смисъл на нейното възклицание. Котешкият му нюх обаче подсказваше, че вътре има топлинка и храна, затова продължи настоятелно да мяучи, докато г-ца Гинче не му отвори развълнувана външната къщна врата. Котето не чака специална покана, а се шмугна покрай нея и зае едно стратегическо място в директна близост с бумтящата печка.

— Маро ма! Гладна ли си, ма!? — продължи да се разнежва възрастната госпожица. Тя бръкна в синя платнена торба, извади един полуизсъхнал хляб и го накисна в емайлирана купа с вода. Котето следеше всяко нейно движение и в момента, когато му побутна купата, пристъпи благоговейно и започна деликатно да поглъща разкиснатия хляб на малки котешки залъчета. Явно бе много изгладняло, защото, без да се откъсва от купата, позволи на г-ца Гинче да го милва до насита по ушите, гърба и опашката. Така, в един чудесен миг тя си намери нежна животинска компания, която бързо я откъсна от мрачните й мисли. Няма да обясняваме подробно, но за котето бе подготвено едно уютно гнезденце близо до запалената печка и то стана равноправен жител на малката бедна схлупена къщурка.

На другия ден, който всъщност бе и нейният рожден ден, рано сутринта, веднага след пукването на зората, се появи и Архитекта. Той бе хванал един нощен пътнишки влак от малката спирка в Искърското дефиле и пристигна с една напълнена с продукти чанта. Щом го видя, г-ца Гинче мигом засия. Усмихна се, развесели се, развъртя се да приготви празничния обяд.

Присъствието на котето стана веднага причина за оживен коментар. То се разхождаше навсякъде в малката стаичка, разузнаваше новата за него обстановка, даже провери съдържанието на чантата, която носеше гостът. И двамата сърдечно му се радваха. Постепенно то позволи да го галят, даже при тая процедура се повдигаше на лапи, вирваше опашка и се отъркваше в крака на този, който му се радваше.

Към обяд се появи и племенникът на г-ца Гинче. Той й носеше подарък, едни топли и пухкави пантофи. Разцелува я. Дари я с грижливо подготвения пакет, от което тя започна да ахка и цъка от възхищение. Здрависа се с Архитекта и седна на изкорубената кушетка. Котето новодомец се бе свряло точно под тая кушетка. Смутено от шума, то изскокна изпод краката му и се стрелна към един отдалечен ъгъл, за да търси тишина и спокойствие.

— Я-а-а-а! Сузане бе, откъде се появи? — Възкликна Племенника. Така котето спонтанно получи името си, което пък от своя страна бе една добра поличба, тъй като всички знаем, че коте без име не върви добре в живота.

— Как позна, че е мъжко? — осведоми се Архитекта.

— Ами не е много трудно да се разбере!

— Маро ма! Маро, ела при мама, ела! — разнежи се отново г-ца Гинче.

— Не „Маро ма!“ А „Сузане бе!“ — уточни Племенника.

Сузан се престраши и това естествено бе в негова полза, тъй като веднага получи едно от току-що изпържените топли кюфтета. Рожденият ден на г-ца Гинче бе ознаменуван, както си го изисква традицията, с един приличен и тържествен обяд. Племенника бе донесъл и бира, при което обядът завърши с подчертано приповдигнато настроение. Сузан сновеше като совалката „Атлантис“ от коляно на коляно, но така и не бе допуснат до отрупаната с ястия маса. Той с такъв ентусиазъм се стремеше да докопа купата с кюфтета, но достъпът до този обект най-безцеремонно му бе забранен. Това бяха и първите стъпки в оформянето на домашното му възпитание, което при него очевидно липсваше.

Г-ца Гинче донесе отнякъде стар грамофон и пусна любимите си плочи на Лили Иванова от времето на ранния Златен Орфей. Заслушаха се. Размечтаха се. Разтопиха се от умиление по отминалата младост. Архитекта даже се просълзи. Явно беше много музикален или пък го навестиха много вълнуващи стари спомени. Всички забравиха за Сузан. Той обаче не бе забравил кюфтетата.

В един миг на заплесия от страна на новите му стопани лакомият котарак се примъкна към захлупената купа с кюфтета, бутна с лапа капака и се започна истински котешки пир. В момента, когато плочата свърши и се наложи да се смени, всички забелязаха интервенцията. Г-ца Гинче сви устни, сбърчи вежди, пресегна се към точилката и викна кресливо:

— Пис ма, маймуно!

Храната бе очевидно много вкусна, а и Сузан не очакваше подобна реакция след дългите милвания, затова не успя да избегне удара на точилката. Тя не бе много дебела и не можеше да му причини сериозни увреждания, но ударът си бе, между нас казано, доста болезнен.

— Мия-я-у-у-у! — изскимтя той от болка и с това бе сложено началото на новото му и непознато досега домашно възпитание, което трябваше да създаде у котешкия тийнейджър непонятни и необясними за него навици.

Животът в малката къщурка потече по новия, току-що описан начин. Пролетта вече преваляше. Архитекта постоянно си заминаваше и пристигаше. Забравихме да споменем, че имаше три квартири в три различни града и тъй като нито една не бе приспособена за човешко обитаване, в края на краищата той се завръщаше тук, за да си отдъхне от път и от ергенската гладория.

Как намираше пътя от гарата до къщурката при неговото полусляпо състояние никой не може да си обясни, но фактът си е факт. А че беше почти сляп, нямаше и съмнение. В това се увериха напълно, когато в една ранна пролет ходиха да берат коприва. След един час бране, когато всеки показваше на другите какво е набрал, като погледнаха в неговата чанта, падна голям смях. Човекът бе напълнил чантата с един свеж букет от кукуряк, зелена пролетна трева и току-що поникнал бъз. Коприва така и не откриха. Смяха се, смяха се, а след това се умълчаха, явно схванали трагичността на положението.

В началото на лятото, когато започнаха да зреят черешите, неочаквано се появи и Муцка. Това бе една красиво обагрена в почти всички цветове на дъгата млада котка. Тя беше толкова красива, толкова пъргава и игрива, толкова мила, че всички я приеха с възторг и въодушевление като нов жител на бедната къщурка. От всички най-очарован бе Сузан. Той мигом й отстъпи част от своето жилищно кътче и стана така мил и учтив, че Муцка моментално се почувства като у дома си. Тичаха по запустелия двор, катереха се по овощните дървета, криеха се в прашното малко мазе.

Всичко бе чудесно, само едно не се връзваше с нормалния ход на нещата. Както Сузан, така и Муцка не обичаха да ловят мишки. За Сузан причината бе ясна. Тийнейджърът имаше страх от тъмнината и това донякъде го оправдаваше. За Муцка обаче нещата не бяха така ясни. Тя просто бе една котешка глезотия и предпочиташе готово поднесеното ястие пред изморителния миши лов.

Това положение постави г-ца Гинче в осезателно затруднение, тъй като в съседната стая, която ползваше за складово помещение, бе пълно с тези твари. Те унищожаваха лакомо всичко, от червения пипер до чувалчето с брашно и пакетчетата с църковно жито, което тя ползваше по Задушница. Какви ли не опити бе правила по този въпрос, но уви! Котките нямаха желание да ловят мишки. Ситуацията стана скандална. Племенника, като разбра, предложи да ги подари или замени с котка ловджия. Но реакцията на г-ца Гинче бе решителна и безапелационна. Тя не си даваше котките.

В края на лятото неочаквано нещата се усложниха. Котешката колония се увеличи. В една ранна августовска утрин, отивайки да изхвърли боклука, на г-ца Гинче й се стори, че из двора тича още едно тигроподобно същество. Тя намести добре очилата си на носа и се вгледа. Наистина! Една раирана бяло-сива котка се мотаеше между Сузан и Муцка. Тя се хвърляше свирепо на купата с попара и хапеше и гонеше себеподобните си. Беше наистина дива и свирепа.

— Пис, маймуно! — кресна й г-ца Гинче.

Натрапницата трепна и се покатери на дюлевото дърво. Наежи се и зафуча.

Бъдещето продължи все в тая насока. Не бе ясно кой бе подхвърлил това диво същество. Комшията ли, с когото се съдеха вече дванайсет години за имот или някой от злобните комшийски цигани. Едно беше ясно обаче. Съществото беше страшно диво и нахално. Колко ли пъти не го гони госпожицата, но уви. Изпъдено вечерта, то се завръщаше отново на сутринта, мяучейки и просейки храна. Дори обсеби лятната спалня на домошарите, повредения хладилник.

Архитекта непрекъснато пътуваше напоследък. Сега маршрутът му включи и столицата. Няколко пъти ходи до Президентството да се жалва от някакви местни административни органи, оставили го без жилище. Пишеше жалба след жалба. Най-накрая реши да запише и аудиокасета с патилата си. Тази аудиокасета се загубваше няколко пъти някъде из архивите на Президентството и затова той правеше нескончаеми копия и колети. Горкият, явно живееше още със социалистическите си навици и наивно смяташе, че на някой му пука за неговото житейско състояние. Но съществува една известна поговорка, „Надеждата умира последна“.

В една юлска утрин, когато блажено се събуди от ласките на игривия слънчев лъч, Архитекта усети, че цялото тяло го сърби непоносимо. Повдигна пижамата, поогледа си голия корем и възкликна:

— Гинче, тая новата придобивка да не е зачестила да лежи на кушетката? Я виж, какви пришки ми се вдигнаха по снагата!

— Не може да бъде! Гоня я непрекъснато!

— Гониш, гониш, ама я погледни как рипат, от възглавницата на одеялото, та чак на масата. Теб не те ли хапят тия проклети бълхи?

— Нищо не усещам! — отсече г-ца Гинче и се почеса скрито и деликатно по левия хълбок.

— Тегло ще теглим, бе жена! Дай да ги разкараме тия мръсни котки!

— И дума да не става! — отсече тя. С това спорът приключи.

Времето летеше неусетно. Котките загладиха косъм от любвеобилните грижи на г-ца Гинче. Тя вече им купуваше специални рибни отпадъци, защото умираха за тях. Всички нейни роднини бяха инструктирани да не изхвърлят хлебните корички и кокалчета, а да ги носят на котките. Племенника дори им изпичаше охлюви, с които дворът бе пълен. Ех, какъв котешки живот беше — мечта! А когато някой съсед решеше да посети госпожицата, трите грации скачаха от повредения хладилник и се юрваха към входната врата. Така посрещаха всеки с надеждата, че ще бъдат угостени както подобава. Те се увиваха около краката му, шареха напред-назад, ловко препъвайки госта, мяукаха жално с една просешка нотка, докато най-накрая привличаха вниманието му. Бяха разглезени, лакоми и нахални.

Дойде време за консервиране на зимнини. Г-ца Гинче проагитира по-възрастната си сестра, намериха отнякъде една скрибуцаща количка и довлякоха петдесетина кила червени чушки с намерението да приготвят традиционната зимна лютеница. Сестрите много обичаха това домашно българско ястие и не можеха да си представят зимата без него.

Чушките бяха изсипани на една голяма покривка насред двора и започна усилената работа по приготовлението на лютеницата. В тая кампания се включи и Племенника. То бе миене, то бе бушене, то бе печене и мелене, докато накрая, капнали от умора, те седнаха по на един нисък трикрак стол и се загледаха втелено в трите тенджери с ароматно димяща лютеница. Всичко можеше да мине много по-леко, ако не беше непрекъснатото гонене на котките. Те се навираха навсякъде. Душеха, опитваха, цапаха и в края на краищата изнервиха обстановката. На Племенника му кипна, излови ги една по една и ги затвори в тъмната барака. От време на време се заслушваше в жалното мяукане, което се носеше на талази оттам, потриваше ръце и промърморваше: „Така им се пада!“.

Никой не разбра как, но неочаквано иззад бараката се появи Сузан. Той страдаше от жестока клаустрофобия и страх от тъмнина. Бе положил върховни котешки усилия, за да излезе. Къде бе открил въпросната дупка в покрива, сам той си знаеше. Не след дълго се появи и Муцка. Тя ревностно бе наблюдавала неговите действия и не пропусна да демонстрира своята интелигентност. НП — Новата Придобивка, както сполучливо я нарече Архитекта, повтори същия номер. С една дума, ако използваме футболните термини, бе се получил един сполучлив хеттрик. Котките бяха отново на свобода.

Племенника се видя в чудо. Котешката интелигентност надмина неговите очаквания. Повторното ловене и затваряне завърши със същия резултат.

Той вдигна ръце и замисли нова акция. Когато някоя от котките минеше наблизо, той я хващаше за опашката и я влачеше заднешком с пронизително свиркане. Животното драпаше с нокти по земята, фучеше, свиваше уши от страх и ужас и в момента, когато бе пуснато, литваше с шеметна скорост към близкото дърво или към входната врата.

Няколко повторни действия от страна на Племенника сториха желания ефект. Сега пък на котките им писна да ги влачат за опашките. Ако някоя се приближеше на близко разстояние, достатъчно бе едно негово изсвирване, за да задейства така придобития условен рефлекс за ужас. Те и не можеха да знаят, че преди време „Теорията за условния рефлекс у хората и животните“ бе любимата тема на Племенника. Научните му знания влязоха в действие.

Есента мина незабелязано. Студеният вятър и влага довяха и първия сняг. Котките бяха приютени в малката стаичка, близо до бумтящата печка.

Наближаваше Никулден, когато Племенника реши да посети своята леля, г-ца Гинче. Беше свил лют студ. Снегът скърцаше под обувките. В опушения ъгъл на стаичката, там дето винаги се кипреше старо синьо перденце, бе запалено църковното кандило.

Този малък параклис бе стар спомен, останал от майката на г-ца Гинче, и по традиция на всеки голям празник се оживяваше с трепкащата светлинка на зехтиненото кандило. Няколкото стари опушени икони гледаха строго към молещия се и вдъхваха респект и успокоение. Рядката паяжина, спускаща се от тавана към иконите, отдавна нечистена съвсем не поради нежелание, а просто от забрава, не пречеше на госпожицата да изявява смирените си християнски чувства.

Г-ца Гинче беше вече изпекла един средно едър шаран в малката фурничка и очакваше с нетърпение идването на племенника си. Архитекта бе тъжен и умислен. Жалбите му до президентството не даваха никакъв резултат.

В ъгъла, досами старата кушетка, на една изтърбушена възглавница лежеше Муцка. Тя бе заобиколена от шест дребни мяукащи котенца. Те се мушкаха под корема й и скимтяха, премятаха се неловко. Сузан и НП бяха напъдени на почтено разстояние от нея. Все пак и за тях имаше кътче около приятно бумтящата печка.

По някое време Племенника отвори външната врата, отупа шумно снега от шубата си и се провикна радостно:

— Чакате ли гости?

След това, влизайки в стаичката, възкликна:

— Я-я-а! Котешката популация е нараснала! Кога стана това божие чудо!

— Тия дни! И ние не разбрахме как се случи!

— И кой е таткото?

— Таткото ли? — трепна издайнически плачевна струна в гласа на г-ца Гинче.

Всички обърнаха поглед в посоката, където трябваше да бъде Сузан. Там обаче го нямаше!

— Дръж го! Отмъкна шарана! — викна Племенника. Без да иска, той бе оставил външната врата леко отворена. Дяволитият котарак само това беше чакал. С елегантен скок той се бе озовал в непосредствена близост до тавата с шарана. Оттук нататък нещата последваха логичния си ход. Захапал тежката риба за главата, той се бе промъкнал през полуотворената врата и с едно мъчително бързане се отдалечаваше към бараката. Навалелият сняг му създаваше очевидно затруднение, но той не се предаваше. Госпожица Гинче грабна точилката и се втурна след него. В неразборията НП помисли, че заплахата се отнася за нея. Тя се разфуча, скокна на раменете на госпожицата и не след дълго последва спасителният изход на Сузан.

— Пис, маймуно! — истерично закрещя г-ца Гинче.

Муцка, така сладостно задрямала, изведнъж недоволна се събуди. Отвори едното си око, колкото да се осведоми за ситуацията, и отново го затвори. Едно от нейните малки котета полази към средата на стаята и се заигра с крачола на Архитекта. Той обаче не усети нищо. Беше застанал прав. Полуслепите му очи бяха насочени към мъждукащото кандило. От малкото параклисче иконата на Богородица го гледаше с умиление и разбиране.

Вдигна ръка и бавно се прекръсти. Въздъхна дълбоко. Колкото и да искаше, не можа да спре отронващата се горчива сълза. Тя се плъзна по бузата му, полетя надолу и капна на главицата на малкото, скимтящо и игриво коте.

Така, без предварителни подготовки, съвсем импровизирано, то бе кръстено на връх божия празник, Никулден.