Так Халъс
Прожекторите на мистър Уинтроп

Слънчевата светлина нахлу през прозореца на бунгалото, когато Браунинг дръпна завесите.

— Ето ти, Свами — рече Браунинг, като се извърна от отворения прозорец, все още не се виждаше добре заради контраста с ярко блесналия ден зад него. — Достатъчно ли ти е тази природа?

Мистър Уинтроп, седнал на дървения под в положение „лотос“, присви очи от внезапно нахлулата светлина. Някъде навън в гората, която обграждаше бунгалото, изчурулика птичка. Облъхна го влажен планински въздух с аромат на борове и той няколко пъти вдъхна дълбоко.

— Чудесно, Браунинг — отвърна той.

Браунинг кимна веднъж с голямата си кръгла глава, подобна на топка за баскетбол с уши, отразена като силует на слънчевата светлина, и се отдалечи от прозореца, върна се към пасианса, който бе наредил върху масата.

— Но не съм свами.

Браунинг седна и разгледа картите, като си припомни разположението им. Взе колодата и обърна първата карта, спря, обърна се в стола, сякаш опровержението на мистър Уинтроп едва сега бе достигнало до мозъка му след дълго пътешествие от ушите.

— Тогава гуру?

— Не съм и гуру.

— Йога?

— Йога. Да, в еклектичния смисъл на думата.

— Как се наричаш самият ти, Уинтроп?

— Рекламен агент.

Браунинг отново се съсредоточи над пасианса, обърна нова карта и я тупна на масата.

— Свами ми харесва повече — каза той, без да се обръща.

— Струва ми се, че няма никакво значение — подхвърли мистър Уинтроп.

— Няма. Стига да си вършиш работата, няма значение как се наричаш.

Мистър Уинтроп все още не беше сигурен точно каква работа се предполагаше, че трябва да свърши. Сигурно беше само какви ще бъдат последствията от евентуален неуспех. През изминалата седмица се бе занимавал да монтира „Прожектора на Уинтроп“ в мазето на бунгалото, доста неподходящо място за телетезионен прожектор. А когато го налягаше умора, Браунинг тълкуваше несръчността му с оборудването като опит да забави работата, вадеше от вътрешния джоб на сакото си грозен голям пистолет, вкарваше в дръжката му натъпкан с патрони пълнител и го зареждаше. Браунинг не продумваше нищо, но мистър Уинтроп разбираше всичко.

— Ще приготвиш ли тая машинка днес, за да я покажеш на мистър Никълсън? — попита Браунинг, без да вдигне поглед от наредените на масата карти.

Стреснат в замислянето си от името на мистър Никълсън, име, което ставаше толкова по-многозначително, колкото по-дълго собственикът му отсъстваше от бунгалото, мистър Уинтроп свали стъпала от скута си и се изправи.

— Да. Струва ми се, че ще стане.

— Добре ще е.

— Правя всичко, каквото мога.

Браунинг се обърна към него и показа зъбите си в усмивка, която по-скоро беше предназначена да го обезпокои, отколкото да уталожи опасенията му.

— Точно така, Свами. Мистър Никълсън иска да направиш всичко, на което си способен. — Усмивката бавно загасна, когато погледът на Браунинг се премести от мистър Уинтроп към килимчето, което покриваше капака на пода за мазето, и с това даде да се разбере, че разговорът е приключен и е време да се размърдат.

— Добре, добре — рече мистър Уинтроп, приближи се към килимчето и го подритна встрани с голия си крак. — Но щях да работя значително по-добре, ако знаех нещо повече за крайната цел.

— Доста скоро ще научиш всичко — подметна Браунинг, като махна към мистър Уинтроп надолу с асо пика между пръстите, с което го подканяше да слезе и да се залови за работа.

 

 

Мистър Уинтроп се наведе и докосна двете разхлабени дъски — поставени така, че да не може да се стъпи едновременно върху двете, — които задействаха капака. Той се плъзна встрани с леко хидравлично съскане и откри двете най-горни стъпала на метална стълба, която се спускаше в мрака. Изправи се и потупа джобовете на белия работен комбинезон, който Браунинг му бе дал, за да замени с него собствения си сив костюм на рибена кост.

— Да не съм оставил отвертката си тук горе?

— Кво? — попита Браунинг, като погледна картата в ръката си, сякаш тя можеше да се е превърнала по някакъв начин в отвертка.

— Отвертката — повтори мистър Уинтроп.

— Аха — каза Браунинг. — Отвертка.

— Да.

— Не съм я виждал.

— Слушай, Браунинг, ако продължаваш да ме караш да работя бос в това влажно мазе, сигурно ще ме удари ток и ще умра. Какво ще правиш тогава?

— Ако бях на твое място, Свами, нямаше да го направя — Браунинг леко се намръщи. — Няма да се хареса на мистър Никълсън.

— Защо тогава не ми дадеш обувките?

Браунинг размаха картата в ръката, си към прозореца.

— Трудно е да тичаш бос по шишарките. Освен това, ако си мислиш, че ще те удари ток, ще внимаваш. — Браунинг помълча, после се ухили, сякаш му бе хрумнало как да се изрази по-добре. — Ще те накарам да играеш на палци, Свами. — Усмивката изчезна. — А сега се залавяй на работа.

Мистър Уинтроп се обърна към отвърстието в пода и заслиза по стъпалата, като усещаше как се разклащат дори от неговото леко тегло и чуваше някъде долу да дрънчат разхлабени болтове. В долния край на стълбата натисна ключа за осветлението. Четири лампи на тавана с метални емайлирани сенници осветиха циментовия под и стените на мръсното мазе.

До стената срещу мистър Уинтроп имаше работна маса. Върху нея бяха наредени „Прожекторът на Уинтроп“ в кутията си с дължина около метър и двадесет и параболичен рефлектор, отгоре видеокасетофон за холограми, загасен осцилоскоп, волтметър и нов комплект инструменти, които му бе донесъл Браунинг.

Той отиде до работната маса и разчисти остатъците от проводници и припой, останали от работата през предишния ден, като ги блъсна с ръка на пода, после огледа прожектора, за да види докъде беше стигнал.

За първи път мистър Уинтроп си бе представил нещо като прожектора, когато завършваше университета преди четиридесет години. Въпреки че по онова време работеше над докторската си дисертация по електроника и събираше данни за нея — „За качествата и възможностите на свръхвисокочестотните полупроводници“ (Печатница на Калифорнийския университет, 1953 г.), все още имаше някои връзки в Катедрата по психология, където бе взел първия си докторат. По-специално той все още се виждаше често с доктор Кемтън, шеф на катедрата и човек, чиито тестове все още се използваха в парапсихологични изследвания. Тогава мистър Уинтроп се съгласи да участва в една контролна група, която трябваше да послужи като „нормален“ стандарт за сравнение с „образците“ на доктор Кемтън. Оказа се, че мистър Уинтроп не е нормален.

Веднага го прехвърлиха в групата на „образците“. Разбра се, че мистър Уинтроп притежава нещо, което доктор Кемтън успя да класифицира само като „неестествена отрицателна интуиция“. Като седеше в лабораторията на доктор Кемтън и чакаше съответната лампичка да светне, за да обозначи, че в съседното помещение съответното лице е открило нова карта, мистър Уинтроп отбелязваше един от петте символа в листа пред него и неизменно не улучваше.

Това въобще не разтревожи мистър Уинтроп, който през онези дни мислеше повечето време за полупроводници, но разстрои доктор Кемтън и той проведе най-разнообразни опити с мистър Уинтроп, като неизменно установяваше, че той никога не познава правилно.

— Невъзможно е, Уинтроп — заключи доктор Кемтън един ден, след като бе разгледал резултатите от тестовете.

— Какво е невъзможно?

— Че успяваш да постигнеш много повече отклонения от средната статистическа стойност.

— Да не си мислите, че съм лъгал? — попита мистър Уинтроп, като тонът му беше възмутен, защото бе положил максимални усилия само за да го обвинят в нещо нередно.

— Съвсем не. — Доктор Кемтън погледна листа с отговорите и дръпна замислено края на черния си мустак. — Само се чудя как си успял да завършиш университета с… с този твой проблем.

— Никога не съм мислил, че е проблем.

— Но половината успех при взимането на изпити е отгатването.

— Смятам, че това няма нищо общо с отгатване. Винаги съм бил добре с отгатването.

— Така ли?

— Можете да проверите някои от изпитните ми работи.

Доктор Кемтън се загледа покрай мистър Уинтроп, сякаш разчиташе някаква мисъл във въздуха зад него.

— Ела с мен, Уинтроп. Искам да направим още няколко теста.

 

 

Тестовете на доктор Кемтън се оказаха резултатни, когато постави мистър Уинтроп в другото помещение, той да открива картите. Понякога, обикновено когато мистър Уинтроп си бе отпочинал след добър сън, човекът в другото помещение познаваше правилно сто процента от картите. Друг път, когато се безпокоеше за предстоящата защита на доктората си по електроника, резултатите отговаряха на средните статистически величини.

Тестовете и докторатът по електроника привършиха почти по същото време. Мистър Уинтроп не се бе вестявал в Катедрата по психология в продължение на няколко седмици, защото си търсеше работа, и едва след това научи окончателното мнение на доктор Кемтън за резултатите от неговите тестове.

— Спомняш ли си поредицата, която направихме за настроението ти? — попита доктор Кемтън, като посочи купчина листове върху бюрото си.

— Да.

— През успешните ти дни другият участник узнаваше дори настроението ти. Например на пети май си бил потиснат от нещо.

— Защитата… само защитата.

— Каквото и да е било. Във всеки случай всичките участници съобщиха за потиснатост. А на петнадесети май си бил въодушевен от нещо.

— Защитата.

Доктор Кемтън вдигна поглед, а веждите му сякаш питаха как същият стимул може да причини две толкова различни реакции.

— Беше вече минала.

— Аха.

Мистър Уинтроп се захили.

— Във всеки случай всеки от участниците излизаше от помещението за провеждане на опитите въодушевен.

— Може би са били доволни, че са се отървали.

— Най-подходящото обяснение, което мога да дам — доктор Кемтън процеди, — е, че притежаваш някаква способност, която понякога ти позволява да излъчваш мислите си и по-постоянно ти дава възможност да предаваш настроенията си, макар да е толкова непостоянна, че едва ли се поддава на управление. Точно затова не можеше да приемаш чуждите мисли, когато беше в другото помещение при тестовете.

— Може би е трябвало да стана артист.

— Между другото, добре че се сетих, Уинтроп, какво ще правиш сега, след като завърши образованието си? Ако това представлява интерес за теб, мога да уредя нещо в нашата катедра.

— Ще се занимавам с реклама.

— След като десет години са отишли за висшето ти образование? — видът на доктор Кемтън изразяваше едва ли не гняв. — И сега ще се занимаваш с реклама?

— Точно поради висшето си образование.

 

 

Годините минаваха и мистър Уинтроп преуспяваше. Подпомаган от познанията си по психология и острата си интуиция, той успя бързо да се издигне в индустрията, където властваше законът на по-силния, и да остане на върха. Работните му принципи бяха гъвкавост и въображение. Когато към средата на осемдесетте години визиофоните навлязоха в масова употреба и той сключи договор с една от най-големите телефонни компании за операцията „Заето“, кампания, при която между сигналите за „заето“ се включваха траещи по три секунди реклами за дезодоранти.

„Ако сте толкова зает като тях — заявяваше от екрана красива и със здрав вид шведска блондинка, — опитайте «Но-од»“. След това се обръщаше дискретно и показваше голия си гръб, сякаш се готвеше да използва рекламирания дезодорант. Беше установено, че голям процент мъже на средна възраст набираха собствените си номера, само за да гледат сигналите „заето“.

Научните му степени по електроника допринасяха твърде малко за успехите му до началото на деветдесетте години, макар той да следеше тази наука и дори даде известен принос чрез експерименти с органични вериги, които извършваше в домашната си лаборатория. През пролетта на 1990 г. прочете труда на Дил върху генерирането на алфа-ритми чрез индуктивни полета и разбра, че най-после техниката е достигнала нивото на неговото въображение. Разсъждаваше, че щом можеш по електронен път да приспиваш хората, без да им закачаш електроди и без те да го съзнават, възможно е да правиш с тях и други работи. Например можеш да рекламираш вътре в черепа им. Идеален метод за убеждение. Но съществуваха някои проблеми. Едно са произведени и насочени по електронен път алфа-ритми, а друго е да се модулира сигналът с разбираемо съдържание за някакъв продукт. Точно това бе приносът на мистър Уинтроп.

 

 

Мистър Уинтроп чу дрънчене на метал от стълбата зад гърба му и вдигна поглед от върха на поялника. В тази обстановка можеше да работи само по по-грубите аспекти на веригите, източника на захранване и някои от междинните усилватели, но при пренасянето Браунинг, изглежда, не бе повредил нищо, така че не беше необходимо нещо повече. Браунинг слизаше по стълбата, ръката му беше в джоба на сакото и по формата на издутината около нея явно държеше голяма буца метал.

— Хвърли пистолета, Уинтроп! — ревна Браунинг в мазето, като спря с единия крак на последното стъпало, хванал с ръка парапета.

Мистър Уинтроп погледна поялника, който държеше.

— Това ли? — попита той, като го вдигна и няколко пъти щракна спусъка. Две светлинки под запояващия накрайник светваха при всяко натискане.

— Хвърли го!

Той го пусна и чу как издрънча върху бетона. Погледна надолу. Потъмнелият меден накрайник се бе изкривил под прав ъгъл спрямо тялото на поялника.

Браунинг погледна нагоре към тавана, направи фуния от свободната си длан около устата и викна:

— Всичко е наред, мистър Никълсън! Няма опасност!

„Никълсън. Самият Никълсън“, помисли си мистър Уинтроп, докато се взираше към стълбата, където отначало се появи една черна обувка и сив крачол и после я последваха втора обувка и втори крачол. Когато тялото се спусна до кръста, мъжът се наведе и точно под капака на тавана се подаде една глава.

„Този ли е Никълсън?“ — помисли си мистър Уинтроп, когато позна лицето, и се ядоса, че не се бе сетил още преди.

След като установи, че няма опасност, лицето изчезна и тялото продължи да се спуска по стълбата, докато се видя целият човек.

— Ето го, мистър Никълсън — рече Браунинг, като махна с ръка по посока на мистър Уинтроп. В същото време ръката в джоба на сакото му направи неволно движение.

— Работи ли?

— Не ме питайте мен. Него питайте — Браунинг кимна към мистър Уинтроп.

Никълсън се спусна от стълбата и прекоси помещението по посока на мистър Уинтроп с наперената походка на дребен мъж. Никълсън имаше глава и шия като топка за голф върху пясъчна пирамидка — малка кръгла глава върху тънка шия. Наведе я встрани, като оглеждаше оборудването на Уинтроп.

— Е, значи това е, а, Уинтроп? — попита Никълсън. Изрече го, сякаш мистър Уинтроп беше негов дългогодишен служител, току-що завършил някакъв проект, върху който двамата са работили в продължение на години. Макар да позна Никълсън от предаванията по телевизията, мистър Уинтроп никога досега не се бе срещал с него.

— Да, това е, сенаторе. И така, кога ще ме пуснете?

— Имай търпение, Уинтроп — Никълсън разгледа апаратурата с хванати зад гърба ръце, сякаш тя беше някакво произведение на изкуството, което възнамеряваше да купи, но не му се искаше да докосне.

— Търпение! Бях насред една от най-големите рекламни кампании, когато тази ваша горила…

— Племенник.

— Извинете?

— Той ми е племенник. Момчето винаги беше проблем, докато му намерих работа.

— О! — възкликна мистър Уинтроп, премига по посока на Браунинг и върна погледа си върху Никълсън. — Приличате си.

— Формата на главата.

— Кръгла, да, виждам.

— Овална.

— Слушайте, Никълсън! — по-разпалено поде мистър Уинтроп. — Пет пари не давам дали е кръгла, или квадратна! Искам да си вървя!

— Когато свършиш работата, ще помислим по въпроса.

Внезапно мистър Уинтроп го обзе студено предчувствие, представи си вероятното бъдеще. Погледна издутината в джоба на Браунинг.

— Откъде… — рече мистър Уинтроп — откъде да зная, че ще ме пуснете?

— Няма нищо сигурно.

— Но…

— Убийствата не са ми в стила.

— А отвличанията?

— Досега не е имало — отвърна Никълсън, вдигна поглед от прожектора и се захили на мистър Уинтроп с усмивка, която приличаше като две капки вода на зловещото хилене на Браунинг.

— Сега разбирам как сте стигнали толкова високо в политиката.

— Все още има хляб в мен, Уинтроп. — Хиленето на Никълсън премина в самодоволна усмивка и той отново насочи вниманието си към прожектора. Най-после на мистър Уинтроп му се изясни крайната цел. Не разбираше как той, мъж с четиридесетгодишна практика в областта на рекламата, не се бе сетил, но докато наблюдаваше как Никълсън оглежда апаратурата, сметна, че не може да греши. Същата техника, която продаваше дезодорантите, помагаше на политиците, а през 1996 година на Никълсън предстоеше да бъде преизбран. А дали не се гласеше за нещо друго?

— Президентския пост? — изрече колебливо мистър Уинтроп.

— Позна, Уинтроп. А сега ми покажи как работи тази шашма.

 

 

Мислите на мистър Уинтроп се завихриха около възможните последствия от плана на Никълсън. Представи си „Прожектори на Уинтроп“ пред всяко избирателно бюро в Америка и в тях касети, които предават рекламата, продават продукта, продават Никълсън на американците. Представи си как се отменя „Двадесет и втората поправка“ и как Никълсън става президент до края на живота си, а след това назначава наследника си. Браунинг? Не, Никълсън не беше чак толкова глупав. Представи си как Никълсън като президент подписва заповедта мистър Уинтроп да бъде хвърлен до живот в затвора.

— Никълсън, как предполагате, че ще реагират избирателите, когато научат за това отвличане?

— Кой ще ти повярва?

— Моята честност…

— Кой ще ти повярва — прекъсна го Никълсън и посочи с показалец прожектора, — когато разполагам с идеалното средство да ги убедя в противното? А сега кажи как работи това нещо, Уинтроп! Трябва да се връщам във Вашингтон. И обяснявай по-простичко. Не съм специалист по електроника.

— И Браунинг не е — подхвърли мистър Уинтроп, като побутна с палеца на крака си поялника.

Мистър Уинтроп обясни, че прожекторът използва слаб алфа-ритъм като носеща честота, понижава прага на съзнанието на субекта почти до задремване, след това я модулира, като генерира контролирани фантазии в предсъзнанието на субекта.

— Сънища — рече Никълсън.

— Да, но контролирани сънища.

— Но нали твърдиш, че са несъзнателни?

Мистър Уинтроп се ядоса, че оспорват авторитета му по такъв елементарен начин.

— Когато казвам предсъзнание, имам предвид предсъзнание. Ако се генерират в несъзнателното, ще получим изключително ненадеждни резултати. Най-добрата аналогия, която мога да направя, е със следхипнотично внушение. Хипнотизаторът казва на субекта, че десет минути след като се събуди, ще изпитва силно желание да яде портокали и той ще ги търси навсякъде. Но това са само думи. Десет минути след като се събуди от хипнотичния сън, той изпитва силно желание да яде портокали и ги търси навсякъде. Това е поведение.

Никълсън, който често слушаше специалисти да се изказват пред него, преди да оформи собствените си професионални убеждения, кимна с разбиране, макар да беше трудно да се каже доколко е разбрал.

— Продължавай.

— Фантазиите действат почти по същия начин. Например може да се събудите от сън, по време на който непрекъснато не сте успявали да постигнете някаква цел: любов, сигурност, важна информация…

— Напредък.

— … каквото и да е. В известно отношение това е метод да изразиш, че нещо в живота ти не е наред и че трябва да предприемеш някакви действия. В друго отношение това е метод да се отслабят напреженията чрез фантазии.

— Сънища — рече Никълсън. — Това нещо прави сънища. — Кръглите бузи на Никълсън се зачервиха, очите му се присвиха, разгневи се, като разбра какво прави прожекторът. — Каква е ползата от сънища?

— Контролирани сънища.

— Какво от това?

— Ако продавате насън портокали, ползата ще е голяма.

— Порто… — очите на Никълсън се разтвориха широко и заблестяха. Закима енергично и изръмжа, за да покаже задоволството и разбирането си. — Портокали, аха, да — каза Никълсън — Нагласен ли е на нещо?

— „Бързовръз“.

Никълсън изгледа мистър Уинтроп с изражение на озадаченост върху лицето.

— Какво е това?

— Наистина ли искате да знаете?

— Да — отвърна Никълсън. Начинът, по който го каза, в комбинация с все по-дълбокото смръщване, подсказваше, че може да прибегне до по-ефикасни мерки, ако не му кажат.

— Представлява продукт за връзване, който се катализира от кислород, подобно на ластик. Връзваш пакета и след няколко минути продуктът се затяга.

— Няма нужда да го разтягаш?

— Да.

— Не звучи много възбуждащо.

— Това ми е работата. Да направя така, че да звучи убедително. Освен това не мога да нареждам на хората какво да произвеждат.

Върху устните на Никълсън се появи лека усмивка.

— В такъв случай не би трябвало да имаш нищо против да работиш за мен. А сега хайде да видим как работи това нещо.

— А, не! — ревна Браунинг, като бързо се скри под стълбата. — Няма да използвате тая измишльотина на Свами върху мен!

— Браунинг! — рече Никълсън, като в гласа му се възвърна заповедническият и настоятелен тон, защото отново се занимаваше с нещо познато. — Излез оттам или ще кажа на сестра ми, че може да те върне на работа във водопроводната работилница! — Никълсън се обърна към мистър Уинтроп. — Нали нищо няма да му стане?

— За съжаление няма.

— Хайде, Браунинг! Ела тук!

Браунинг надзърна иззад стълбата. В ръката си държеше големия пистолет и курокът му беше вдигнат.

— И махни това!

— Добре, мистър Никълсън. Но ако ме халоса по главата и след това се нахвърли върху вас, не ме обвинявайте.

— Май има известно право — рече Никълсън, като погледна мистър Уинтроп. После се обърна към Браунинг. — Дай ми пистолета.

Браунинг се приближи до него и му даде автоматичния пистолет, като предварително се увери, че предпазителят е поставен.

— Откъде си взел тази антика, Браунинг? — осведоми се Никълсън, като оглеждаше пистолета.

— Стар е, но надежден — отвърна Браунинг. — Имам го още от дете.

— Ще трябва да те снабдим с нещо по-добро.

— Не, благодаря. Тази ютия никога не засича — рече Браунинг и се ухили на мистър Уинтроп.

Никълсън пъхна пистолета в джоба си.

— Започвай, Уинтроп.

Мистър Уинтроп отстрани пет-шест предпазителя от съответните бутони и ги включи поред. Прожекторът не издаде никакъв звук и нямаше никаква видима реакция, освен че стрелките на два измервателни уреда подскочиха към средата на скалата и върху осцилоскопа се появи синусоидна вълна.

— Готови — каза мистър Уинтроп.

Никълсън кимна с глава.

Мистър Уинтроп докосна холографния видеомагнетофон и дебела лента се заизнизва през лазерната глава, занавива се върху празната ролка. Предаваше на прожектора съдържанието на рекламата.

Докато наблюдаваше магнетофона, мистър Уинтроп се сети, че бе забравил да обясни на Никълсън един елемент от системата — как се изготвя лентата. Бе пропуснал да спомене, че алфа-ритъмът се модулира от комбинация на триизмерен образ — в този случай на „Бързовръз“ — и проекции на настроенията на мистър Уинтроп, уловени чрез лъжлив ефект от видеомагнетофона почти по същия начин, по който участниците в опитите на доктор Кемтън бяха улавяли настроенията му.

Изготвянето на първоначалната лента се бе оказало най-трудната и най-леката част от цялата операция. Мистър Уинтроп се бе заел с йогийски упражнения на шестдесетгодишна възраст, за да успокои нервите си и да постигне известна степен на контрол върху чувствата си, необходим за „режисиране“ на лентата. След многобройни опити мистър Уинтроп бе установил, че най-добрият метод да се стимулира желанието за притежание, необходимо да се прибави към лентата, бе, като отначало насочи настроението си към импулса да се купува — сравнително лесна задача след годините, през които бе изследвал това явление в рекламната индустрия, — после да се съсредоточи върху поредица от „желание“, „покупка“ и „задоволство“; през същото време лазерната глава записваше върху лентата и продукта. Записът, по причини, които мистър Уинтроп едва започваше да разбира, улавяше поредицата от чувства като писта на емпатия, обгръщаща продукта, и когато записът се проиграваше през телетезийния прожектор, резултатът беше подобен на следхипнотично внушение да се купува продуктът.

— Ще купя няколко парчета — рече Браунинг.

 

 

След демонстрацията Никълсън нареди на мистър Уинтроп да изготви касета, в която той да замести сегашния рекламиран продукт.

— „Бързовръз Никълсън“ — рече Браунинг и се захили на собственото си внезапно остроумие.

Никълсън се свъси и Браунинг се опита да придобие по-сериозно изражение, спусна с усилие ъгълчетата на устата си надолу, но средата й неволно продължаваше да се хили. В резултат се получи нещо като израз на недоволна камила, който сякаш ядоса повече Никълсън от хиленето.

Никълсън се обърна към Уинтроп с изражение на отвращение върху лицето.

— Това ще свърши ли работа, Уинтроп? — попита той, като извади от външния джоб на сакото си своя триизмерна снимка. — Трябва да се върна във Вашингтон. Това е оригиналът на един от моите предизборни плакати.

— Предполагам, че ще свърши — отвърна мистър Уинтроп, докато се вглеждаше в младежките черти на образа. — Но приликата не е голяма.

— Приличам си — настоя Никълсън, като се взря в снимката.

— Погледнете формата на главата — каза мистър Уинтроп и прекара пръст по контурите на изображението.

— Вижда ми се напълно нормална.

— Точно това искам да кажа.

Погледът на Никълсън отскочи от снимката. Той се взря с присвити очи в мистър Уинтроп и стисна устни.

— Слушай, Уинтроп — Никълсън посегна към джоба си и извади пистолета, размаха оформеното му като дупка на ключалка дуло под кафеникавия нос на Уинтроп — фактът, че точно сега си ми необходим, не ти дава право да си правиш майтап с мен! — Очите на Никълсън се преместиха от лицето на Уинтроп върху пистолета и в тях се появи разбиране, сякаш досега не бе съзнавал какво държи в ръката си. Пъхна обратно пистолета в джоба.

— Кой се подиграва?

— Ти се подиграваше!

— Не съм.

— Подигра ли ми се? — попита Никълсън Браунинг.

— Кво? — възкликна Браунинг, който си мислеше за нещо друго или поне не внимаваше какво се говори.

— Уинтроп подиграваше ли се?

— Дайте да видя снимката и ще ви кажа.

Никълсън подаде на Браунинг триизмерната снимка.

— Е?

— Не — рече Браунинг, като успя да придаде на лицето си сериозно, безпристрастно изражение. — Не се е майтапил. Снимката съвсем не ви прилича. Но е много благородна.

Никълсън изръмжа и грабна снимката от ръката на Браунинг.

— Все пак я използвай — нареди той и подаде снимката на мистър Уинтроп. — Аз трябва да се върна във Вашингтон.

Никълсън тръгна към стълбата, като подаде пистолета на Браунинг, когато мина покрай него, но преди да се заизкачва, спря, обърна се и погледна към мистър Уинтроп.

— И да свършиш добра работа, Уинтроп. Ако се оправиш добре, може да има и награда за теб…

— По-добре ще е отсега — отвърна спокойно мистър Уинтроп.

— … Искам да бъда рекламиран като никога досега! — заключи Никълсън, заизкачва се по стълбата и махна с ръка на Браунинг и Уинтроп, сякаш напускаше пресконференция. Капакът се затвори с леко съскане.

— Старият „Бързовръз“ е малко обидчив по отношение на благообразието си, а, Свами?

— Аха — отвърна мистър Уинтроп безразлично по начина, който си бе изработил през годините, докато ръководеше рекламната си агенция.

Мистър Уинтроп се обърна към работната маса, а Браунинг се приближи и надникна през рамото му, за да види пак снимката.

— Какво правиш сега, Свами?

— Гледам снимката.

— Охо — рече Браунинг. — В такъв случай ще те оставя сам, за да можеш по-добре да си вършиш работата. Старият „Бързовръз“ иска да свършиш добра работа.

Мистър Уинтроп продължи да разглежда снимката, като отбелязваше как фотографът бе изличил някои от най-явните недостатъци на Никълсън, докато чу да дрънчи стълбата и съскането на капака обозначи, че Браунинг се е качил в бунгалото. Докато пренавиваше лентата, мистър Уинтроп размисляше как да се справи с проблема. Да рекламира Никълсън. Да продаде Никълсън. Мисълта се рееше в главата му като изоставен кораб в мъгла. Никълсън искаше да бъде рекламиран. Да бъде продаден като никога дотогава. Искаше… Внезапно мистър Уинтроп бе осенен от вдъхновение. Налучка идеалната стратегия за продажба.

Седмицата измина, а мистър Уинтроп продължаваше да се труди върху лентата. Всяка сутрин се събуждаше в 7 часа и виждаше Браунинг да го гледа. Браунинг спеше през деня, докато мистър Уинтроп беше на сигурно място в мазета. От 7 до 8 мистър Уинтроп правеше поредица упражнения хата йога. Започваше със „салвасана“ и завършваше в положение „лотос“, като показалците и палците на ръцете му образуваха буквата „О“ от положението „мудра“.

До 8 часа сетивата му се изостряха дотолкова, че не само цвърченето на маста в тигана, в който Браунинг пържеше яйца за закуската му — мистър Уинтроп беше станал вегетарианец скоро след като се зае с йогийски упражнения, — но и всяко друго усещане се фокусираше ярко в съзнанието му. Така беше готов за работа с емоционалните ефекти на лентата. Макар прехвърлянето на снимката и нанасянето на съответния ореол на превъзходен водач и достойнство да беше лесно, за да се получи необходимият ефект в пистата на емпатия, се налагаше да се използва силна чувствителност.

По едно време мистър Уинтроп дори сметна, че е възможно Никълсън да стане добър кандидат за президентския пост. Все пак, доколкото мистър Уинтроп знаеше, в Сената Никълсън бе гласувал винаги нормално, макар и да не се бе отличил с нищо особено. Той проявяваше тенденцията да гласува за всичко, което е популярно и безобидно, не се запъваше за принципи, за да не се провали на следващите избори, но това си беше само добра политика. Както някой бе казал — половината работа да си добър политик се състои в това да те изберат, а другата половина — да те преизберат. Ако и като президент Никълсън следваше желанията на избирателите, нима щеше да е лошо? Уинтроп бързо изостави тази мисъл, като съзна, че щом прожекторът му осигуреше избора, Никълсън щеше да се съобразява само със собствените си прищевки. Освен това Никълсън се отклоняваше от американската традиция, тъй като досега не бе имало президент, който да отвлича хора.

— Готово ли е вече, Уинтроп? — викна от стълбата Никълсън една седмица по-късно.

— Почти.

Стълбата задрънча, когато Никълсън заслиза по нея, последван от Браунинг, който се мъчеше да изтрие съня от очите си с двете ръце и се прозяваше.

— Много добре. — Никълсън прекоси мазето, крачеше уверено, разтворил сако и пъхнал ръце в джобовете на панталоните. — Не можеш да си представиш каква седмица изкарах.

— Мойта беше съвсем спокойна.

— Вярвам, Уинтроп — Никълсън хвърли поглед през рамо към Браунинг. — Работи ли всеки ден?

— Ако това е работа — отговори Браунинг. — Всяка сутрин става и се усуква на геврек в продължение на един час, после слиза тук.

— Всички си имаме своите странни навици, Браунинг — рече Никълсън, като се усмихна на мистър Уинтроп. — Ако искаш да напреднеш в този свят, ще трябва да се научиш на търпимост.

— Днес сте в добро настроение — подхвърли мистър Уинтроп.

— А защо да не съм? — Никълсън поднесе пред лицето на мистър Уинтроп палеца и показалеца си леко раздалечени. — Ако тази твоя машинария проработи, аз съм само на ей толкова от президентския пост. — Той отпусна ръка.

— Вече работи.

— Добре ще е и за теб.

— Аха — вметна Браунинг захилен.

Този ден мистър Уинтроп бе пропуснал да направи йогийските си упражнения, защото още предишния ден бе завършил успешно пистата на емпатия върху лентата. Знаеше, че това е една от причините за изнервеността му. Другата причина бе присъствието на Никълсън за показното изпитване.

— Хайде да я видим, Уинтроп.

Мистър Уинтроп покани с жест Браунинг да застане пред прожектора.

— А, не!

— Последния път не те заболя, нали? — попита Никълсън.

— Не, ама сега е по-различно.

— Нима не искаш да гласуваш за вуйчо си? — осведоми се мистър Уинтроп.

— Разбира се, че искам — отвърна Браунинг, като местеше поглед между мистър Уинтроп и Никълсън. — Семейството си е семейство, но още не си изпитвал машинарията върху никого.

— Разкарай се, Браунинг — рече Никълсън и го избута от мястото пред прожектора. — Аз и без това исках да видя как действа това нещо. Какво е записано върху лентата, Уинтроп?

— Само вашата личност.

— Чудесно. Чудесно.

Мистър Уинтроп ставаше все по-изнервен. Натисна бутона на видеомагнетофона. Беше доволен, че не се наложи да измисля нещо по-сложно, за да постави Никълсън в полето на действие на прожектора. Лентата се плъзна през главата.

— Нищо не става — каза Никълсън.

Мистър Уинтроп погледна лентата.

— Ще стане.

Внезапно по лицето на Никълсън се изписа удоволствие, черните му вежди се извисиха на челото и образуваха правилни полукръгове над широко отворените му очи. Бавно долната му челюст се отпусна, устата му зяпна леко и се изкриви в усмивка.

— Действа ли, мистър Никълсън? — попита Браунинг.

— Прекрасно е, Браунинг — гласът на Никълсън беше бавен и възхитен, беше загубил нормалната си отсеченост.

— А сега какво ще правим? — осведоми се Браунинг.

— Пусни го да си върви.

— Трябват ми обувките — вметна мистър Уинтроп.

— Да го пусна да си върви ли? — Браунинг наведе глава встрани и с присвити очи се взря в ликуващото изражение на Никълсън. — Сигурен ли сте, мистър Никълсън?

— Машината работи. Прекрасна е. Пусни го да си върви.

— Добре, мистър Никълсън. Но нали бяхме се уговорили за нещо друго.

— Къде са обувките ми — мистър Уинтроп потръпна.

— Горе са в шкафа. Мистър Никълсън, искате ли да го откарам до летището?

— Пусни го да си върви — повтори Никълсън.

Браунинг вдигна рамене, повдигна длани към тавана и погледна за съчувствие към мистър Уинтроп.

— Щом казва да те пусна, ще те пусна, Свами.

Мистър Уинтроп погледна лентата, видя, че ще се върти поне още десетина минути, и прекоси мазето. Изкачи се по стълбата и през отворения капак влезе в бунгалото. Намери дрехите и обувките си в шкафа, бързо се обу и сграбчи сивия костюм, като възнамеряваше да се преоблече по-късно.

От бунгалото мистър Уинтроп тръгна през гората по посока на планинското градче, през което бяха минали на идване, но не излезе на пътя. Затича през гората в лек тръс, като стискаше костюма си под лявата мишница, и за първи път тази сутрин възелът в корема му се отпусна. Въздухът беше хладен и някъде напред птиците доловиха присъствието му. Когато пробягваше наблизо, те пърхаха, цвърчаха и отлитаха от клоните. Докато тичаше, погледна часовника си. Десетте минути бяха почти изтекли. След около минута или две веригата, която бе монтирал през седмицата, щеше да се включи и да превърне прожектора в произведение на модерното изкуство. Когато Никълсън разбере какво се бе случило, щеше да изпрати Браунинг да го гони, но мистър Уинтроп имаше достатъчно преднина.

Мистър Уинтроп се усмихна, като си спомни изражението на Никълсън. Собственият благороден образ на Никълсън, символ на върховно постижение и компетентност, така беше го заплеснал, че не бе забелязал придружаващото го несъответствие — пусни Уинтроп да си върви. „Такава е нелогичността на сънищата“, помисли си мистър Уинтроп. Той продаваше сънища и мечти в продължение на четиридесет години.

Никълсън не бе забелязал и второто внушение, което се бе вмъкнало в съзнанието му като инспектор на Комитета по етичните проблеми на Сената; то щеше да го принуди на следващата му пресконференция да разкаже за събитията в бунгалото. Мистър Уинтроп бе обзет от чувство на свобода и добре изпълнен дълг, каквото не бе изпитвал от години.

Продължи да тича през гората и скоро видя първите къщи на градчето. Някъде в далечината чу по пътя да вие автомобилен двигател. Никълсън искаше да го продадат успешно. Все пак не се оказа твърде трудно. „Винаги можеш да продадеш на някого нещо, което иска, дори ако то е само онова, което смята, че е“, помисли си мистър Уинтроп и навлезе в градчето.