Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
A Long Spoon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
kpuc85 (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Dave (2013 г.)

Публикувано в сп."Наука и техника", бр.10-11/1983 г.

История

  1. — Добавяне

— Гледай — съобщи със самодоволен вид Стивън, — знаеш ли, че като усуча по този начин лентата, се чувам да говоря наопаки!

Дилис остави книгата и погледна съпруга си. Пред него на масата бяха наредени магнетофон, усилвател и разни други устройства. Объркана мрежа проводници ги съединяваше помежду им, с контакта, с голям високоговорител в ъгъла и с чифт слушалки на ушите му. Половината под бе осеян с дълги и къси парчета лента.

— Още една победа на науката — рече тя спокойно. — Доколкото разбрах, ти се готвеше да редактираш записа от приема, за да го изпратим на Майра. Сигурна съм, че ще предпочете да го слуша по нормален начин.

— Да, но току-що ми хрумна…

— И какъв безпорядък! Сякаш сме канили някого на гости и сме го кичили със серпантини. Какво е всичко това?

Стивън погледна парчетата магнетофонна лента.

— Ами частите, когато всички говорят едновременно и онази съвсем не смешна случка, която Чарлс непрестанно разправяше… някои по-солени приказки и така нататък.

Дилис се изправи и огледа бъркотията.

— Изглежда, разговорите са били доста по-непристойни, отколкото ми се стори — подхвърли тя. — Хайде, разчисти, а аз ще отида да сложа чайника.

— Но трябва да го чуеш — запротестира той.

— Кажи ми — предложи тя, — кажи ми поне една причина, само една, поради която трябва да те слушам как говориш наопаки… — и излезе.

Останал сам, Стивън не направи опит да събере отпадъците; отново натисна клавиша за възпроизвеждане и с интерес се заслуша в странния брътвеж на собствения си говор наопаки. После спря магнетофона, свали слушалките и включи високоговорителя. Искаше да разбере защо, след като гласът запазваше нормалното си звучене, му се струваше, че изговаря много бързо неразбираемите думи. Намали наполовина скоростта и усили звука. Гласът сега беше с една октава по-нисък и провличаше дълбоки, тържествени, звучащи невъзможно срички. Той кимна с глава, облегна се и се заслуша в бумтящия из стаята глас.

Внезапно се разнесе свистящ шум, също сякаш модел на локомотив изпуска пара, лъхна го топъл въздух с миризма на огнище…

Стивън се сепна, скочи и едва не преобърна стола. След като се съвзе, посегна бързо, натисна няколко клавиша и завъртя копчетата на магнетофона. Гласът от високоговорителя замлъкна внезапно. Втренчи се тревожно в уредите си, гледаше дали не изскачат искри или дим. Нямаше нищо, но точно когато въздъхна с облекчение, усети, че вече не е сам в стаята. Обърна глава. Устата му зяпна, седна на стола и се загледа в човека, застанал на четири стъпки вдясно от него.

Мъжът стоеше изпънат, с притиснати към страните му ръце. Беше висок към метър и осемдесет и изглеждаше още по-дълъг поради шапката на главата му — цилиндричен, много издължен предмет с тясна периферия. Носеше колосана бяла яка с щръкнали ъгли, сив копринен ешарф, дълъг сив редингот с копринени ревери и сиво-синкави панталони, изпод които се подаваха черните лъскави бомбета на ботинки. Стивън трябваше да извие назад главата си, за да разгледа лицето му. Беше красиво, сякаш обгоряло от средиземноморско слънце. Очите бяха големи и тъмни. Пищните мустаци се съединяваха с бакенбардите от двете страни на брадичката. Самата брадичка и долната част на бузите бяха избръснати. Чертите му напомняха смътно асирийските скулптури.

Дори и в първите мигове на изумление Стивън осъзна, че макар облеклото му да не подхождаше за случая, то несъмнено беше елегантно. Той продължи да зяпа.

Устата на човека помръднаха.

— Дойдох — съобщи той с тържествен вид.

— Аха… хм, да — рече Стивън. — Аз… хм… виждам, но все пак не мога да…

— Повикахте ме. Аз дойдох — повтори мъжът, сякаш обясняваше всичко.

— Но нищо не съм казал — отрече Стивън, като объркването му се засили. — Седях си тук и…

— Няма нужда да се тревожите. Сигурен съм, че не ще съжалявате — увери го мъжът.

— Не съм разтревожен. Просто съм озадачен — рече Стивън. — Не разбирам…

Тържественият му вид се наруши от лека нотка на нетърпение, когато мъжът запита:

— Не изградихте ли железен петоъгълник? — без да помръдва ръцете си, той сви трите пръста на дясната си китка, така че показалецът в сиво-синя ръкавица остана да сочи надолу. — Не произнесохте ли заклинанието? — добави той.

Стивън погледна накъдето сочеше пръстът. Забеляза, че няколко парчета лента образуват груба геометрична фигура на пода, която напомня на петоъгълник. Но човекът каза „железен петоъгълник“… „Охо, разбира се, покритието от железен окис… Доста далечна прилика все пак, би помислил човек…“

„Ами заклинанието… Можеше да се предположи, че при произнасянето наопаки се е получило нещо като заклинание…“

— Изглежда — каза Стивън, — че е станала малка грешка, съвпадение…

— Странно съвпадение — забеляза скептично мъжът.

— Но не са ли точно такива съвпаденията? Искам да кажа странни — изтъкна Стивън.

— Никога не съм чувал да се е случвало нещо подобно — никога — изрече строго мъжът. — Когато мен или приятелите ни повикат по този начин, винаги е било, за да се сключи сделка и винаги сделката е била сключвана.

— Сделка ли…? — прояви интерес Стивън.

— Сделка — повтори мъжът. — Имате известни нужди, които ние можем да задоволим. Вие притежавате известно нещо, което бихме искали да прибавим към колекцията си. Необходимо е само да се споразумеем. След това подписвате договора — с кръвта си, разбира се, и това е всичко.

Думата „договор“ го подсети. Стивън си спомни лекия мирис на жарава, който бе запълнил стаята.

— Аха, започвам да разбирам — рече той. — Това е посещение, поява. Значи вие сте старият…

Мъжът веднага го прекъсна намръщен:

— Казвам се Батруел. И съм упълномощен представител на моя господар; негов посланик, който е овластен да подписва договори. А сега, ако бъдете така добър да ме освободите от петоъгълника, който намирам за крайно неудобен, ще обсъдим условията на договора много по-удобно.

Стивън се загледа в мъжа и после поклати глава.

— Ха-ха! — разсмя се той. — Ха-ха-ха-ха!

Очите на мъжа се разшириха. Сякаш се засегна.

— Моля!

— Вижте какво — заговори Стивън, — извинявам ви се за случайното съвпадение, което ви доведе тук. Но нека се разберем ясно, че сте попаднали на погрешно място, що се отнася до сключването на сделки; напълно погрешно място.

Батруел го огледа замислено. Повдигна глава и ноздрите му леко потрепнаха.

— Много странно — подметна той. — Не долавям миризма на святост.

— Не става въпрос за това — увери го Стивън. — Просто досега голям брой от вашите сделки са много добре документирани; и същественото в тях е, че вторият участник рано или късно винаги е съжалявал, че се е съгласил.

— Хайде, хайде! Помислете само какво бих могъл да ви предложа.

Стивън го прекъсна, като отново поклати глава.

— Спестете си труда — посъветва го той. — Всеки ден се разправям с опитни съвременни търговски пътници.

Батруел го изгледа с натъжен поглед.

— По̀ съм свикнал да преговарям с трудни клиенти — призна той. — Е, ако сте сигурен, че действително е станала грешка, предполагам, че нищо друго не ми остава, освен да се върна и да обясня всичко. Доколкото ми е известно, подобно нещо не се е случвало никога досега — макар че според законите на случайността все някога трябваше да стане. Просто нямам късмет. Много добре. Довиждане… о, какво казах… Сбогом, приятелю. Готов съм!

Той застана изпънат, затвори очи, а лицето му се вдърви.

Нищо не стана.

Долната челюст на Батруел се отпусна.

— Хайде де, кажете го! — възкликна той раздразнително.

— Какво да кажа? — попита го Стивън.

— Другото заклинание, разбира се. С което ме пускате.

— Но аз не го зная. Не зная никакви заклинания — възрази Стивън.

Батруел смръщи вежди.

— Нима не можете да ме върнете обратно? — осведоми се той.

— Ако е необходимо заклинание, наистина не мога — каза Стивън.

Върху лицето на Батруел се изписа удивление.

— Това е нечувано… Какво да правя сега? Трябва или да подпиша договор, или да се изрече заклинанието за освобождаване.

— Добре, кажете ми заклинанието и аз ще го произнеса — предложи Стивън.

— Но аз не го зная — отвърна Батруел. — Никога не съм го чувал. Всеки, който ме е викал досега, е настоявал да сключим сделка и е подписвал договор. — Той помълча. — Наистина ще бъде по-просто, ако вие… Не? О, това е крайно неприятно. Просто не виждам какво ще правим…

Край вратата се разнесе някакъв шум, последван от две подритвания с крак на Дилис, които означаваха, че носи табла. Стивън отиде до вратата и я открехна.

— Имаме посетител — предупреди я той. Не му се искаше тя да изтърве таблата от изненада.

— Но как…? — понечи да запита тя, а после, когато той разтвори по-широко вратата, почти изпусна таблата. Докато тя гледаше втрещено, Стивън я пое от ръцете й и я остави на безопасно място.

— Мила, това е мистър Батруел… съпругата ми — представи ги той един на друг.

Батруел продължаваше да стои като вдървен, но сега към изражението на неудобство се прибави и смущение. Той обърна глава към нея и леко кимна.

— Очарован съм, мадам — рече той. — Ще ви помоля да ме извините за държанието ми, но за съжаление движенията ми са крайно ограничени. Ако съпругът ви бъде така любезен да разтури този петоъгълник…

Дилис продължаваше да го гледа втренчено и явно дрехите му й направиха благоприятно впечатление.

— Опасявам се… че не разбирам — оплака се тя.

Стивън се опита да й обясни положението. Накрая тя каза:

— Ами всъщност не зная… Май трябва да видим какво може да се направи, нали? Толкова е трудно… не е като да е обикновен дипломат. — Тя отново огледа замислено Батруел и после прибави: — Стив, ако си му обяснил ясно, че няма да подпишем нищо, не ти ли се струва, че можеш да го пуснеш от петоъгълника? Изглежда, му е доста неудобно в него.

— Благодаря ви, мадам. Наистина се чувствувам неудобно — рече Батруел.

Стивън обмисли предложението.

— Е, щом и без това е тук и знае какво е становището ни, може би няма опасност — съгласи се той. Наведе се и дръпна няколко парчета лента от пода.

Батруел пристъпи извън разваления петоъгълник. С дясната ръка свали шапката си, а с лявата си оправи връзката. Обърна се, за да се поклони на Дилис; направи го много елегантно — единия крак напред, лявата ръка върху дръжката на невидима сабя и шапката върху сърцето.

— Ваш покорен слуга, мадам.

Повтори поклона по посока на Стивън.

— Ваш слуга, сър.

Реакцията на Стивън беше с добри намерения, но не можеше да се сравнява дори със стила на посетителя им. Последва неудобно мълчание. Дилис го наруши, като каза:

— Ще отида да взема още една чаша.

Излезе, върна се и се зае да им сервира.

— Вие… май не сте посещавали Англия напоследък, мистър Батруел? — поде тя светски разговор.

Батруел сякаш се позачуди.

— Защо мислите така, мисис Трамон? — попита той.

— Ами… аз… просто си помислих — отвърна неясно Дилис.

— Жена ми има предвид дрехите ви — намеси се Стивън. — Освен това, ако ме извините, че го изтъквам, объркали сте периодите. Стилът на поклоните ви предшествува този на дрехите ви поне с две поколения, струва ми се.

Батруел се замисли. Заоглежда дрехите си.

— При последното ми посещение тук обърнах специално внимание на модата — обясни той разочарован.

— Не се оставяйте да ви обезпокои, мистър Батруел — намеси се Дилис. — Дрехите ви са много красиви… какъв качествен материал.

— Но не са съобразени напълно със сегашната мода? — попита загрижено Батруел.

— Е, не съвсем — призна Дилис. — Предполагам, че губите връзка със съвременността във вашата… там, където живеете.

— Може да сте права — допусна Батруел. През седемнадесети и осемнадесети век имахме доста работа из тези краища, но през деветнадесети сделките намаляха значително. Все пада по нещо, разбира се, но в различните райони се случват други представители и така стана, че аз лично само веднъж посетих страната през деветнадесетото столетие и нито веднъж през настоящото — досега. Така че можете да си представите с какво удоволствие чух повикването на вашия съпруг; с какви големи надежди за взаимноизгодна сделка се представих…

— Хайде, хайде! Достатъчно… — прекъсна го Стивън.

— О, да, естествено. Моите извинения. Старият боен кон, подушил сражението, нали разбирате.

Отново настъпи мълчание. Дилис замислено гледаше посетителя. За човек, който я познаваше толкова добре, колкото съпругът й, беше ясно, че тя води полузагубена борба, в която любопитството печелеше точки. Накрая тя се обади:

— Надявам се, че мисиите ви в Англия не винаги са ви разочаровали, мистър Батруел?

— О, съвсем не, мадам. Имам много добри спомени от посещенията ми във вашата страна. Спомням си как се явих на един алхимик. Живееше близо до Уинчестър — беше някъде в средата на шестнадесети век, струва ми се. Искаше богато имение, титла и жена от благородно потекло. Успяхме да го уредим с много приятно имение, недалеч от Дорчестър — наследниците му го притежават и до днес. После имаше друг, съвсем млад мъж, в началото на осемнадесети век. Той желаеше да получава добър доход и да има възможността да се ожени за дама от дворцовите кръгове. Задоволихме желанията му и сега кръвта му тече в някои доста изненадващи места. А само няколко години по-късно един доста глуповат младеж поиска да стане известен автор на пиеси. Беше по-трудно, но се справихме. Не бих се изненадал, ако името му все още се помни. Беше…

— Всичко това е много добре — прекъсна го Стивън. — Прекрасно за наследниците, но какво стана с подписалите договорите?

Батруел повдигна леко рамене.

— Ами сделката си е сделка. Свободно подписания договор… — поде той укорително. — Макар напоследък аз лично да не съм идвал насам — продължи той, — разбирам от моите колеги представители, че исканията се различават малко в подробностите, но по принцип са същите. Титлите все още са популярни, особено сред съпругите на клиентите. Също влизането във висшето общество… каквото и да е то понастоящем. Желателно е например хубаво имение в провинцията и, разбира се, сега го доставяме с целия съвременен комфорт, също малък апартамент за отсядане в Мейфеър. Преди предлагахме пълна конюшня, а сега кола „Бент Ройс“, дори може би частен самолет… — продължаваше той със замечтан вид.

Стивън почувствува, че е време да се намеси.

— „Бентли“ и „Ролс“! Следващия път по-внимателно изчетете ръководството на купувача. А сега ще ви бъда благодарен, ако престанете да съблазнявате жена ми. Няма тя да плаща за всичко.

— Не — съгласи се Батруел. — Това е присъщо за живота на жената. Тя винаги трябва да заплаща нещо, но колкото повече получава, толкова по-малко й струва. Ето, съпругата ви би могла да води много по-лек живот, никаква работа, много прислужници…

— Ще престанете ли, моля! — настоя Стивън. — Вече би трябвало да ви е ясно, че системата ви е старомодна. Разбрали сме хитрините ви. Загубила е привлекателността си.

Батруел сякаш не беше уверен в това.

— Според нашите бюлетини светът все още е доста порочен — възрази той.

— Съгласен съм, но най-порочната му част не се нуждае от вашите старомодни условия. Предпочита да взима много за малко, ако не може да го получи, без да дава нищо.

— Не е етично — промърмори Батруел. — Човек би трябвало да притежава някакви норми.

— Може би, но това е факт. Освен всичко друго сега сме много повече под наблюдение на ближните си. Как мислите бих могъл да обясня на справочника за благородници, че внезапно съм получил титла или бързото си забогатяване на данъчните инспектори, или дори ненадейно построената сграда в имението ми пред техническия отдел на съответната община? Трябва да се съобразяваме с фактите.

— Е, предполагам, че това би могло да се уреди — каза Батруел.

— Но няма да стане. Напоследък има само един начин, по който човек може да забогатее, без да дава обяснения. Като… Господи! — Той млъкна внезапно и се замисли.

— Жалко, че вашият съпруг така се подценява — обърна се Батруел към Дилис. — В него има големи потенциални възможности. Вижда се от пръв поглед. Ако разполага с известен капитал, ще може да разгърне способностите си… А светът все още има какво да предложи на богатия човек — и на съпругата му, разбира се — уважение, власт, яхти… Неволно оставам с чувството, че просто се хаби…

Дилис погледна замисления си съпруг.

— И вие ли смятате същото за него? Често съм си мислила, че в службата му не го оценяват достатъчно…

— Вероятно се дължи на служебната политика — съгласи се Батруел. — Колко даровити млади мъже са страдали от нея. Но щом стане независим и съпругата му помага — ако позволите да се изразя така: с умната си и красива млада съпруга за помощник, — не виждам причина защо да не…

Стивън отново се вслуша в разговора им.

— Направо от „Ръководството на съблазнителя“; вероятно глава първа — прекъсна го той пренебрежително. — А сега се откажете и се опитайте да погледнете действителността в лицето. След като се съобразите с нея, съм готов да работя с вас.

Лицето на Батруел просветна.

— Аха — рече той, — бях убеден, че щом ви остане малко време да премислите за предимствата на нашето предложение…

Стивън отново го прекъсна.

— Слушайте, най-напред трябва да се съобразите с факта, че въобще не ме интересуват обикновените ви условия — затова по-добре престанете да увещавате жена ми. Вторият факт е, че не аз, а вие сте попаднали в безизходно положение. Как смятате да се върнете в… хм… там, откъдето сте дошли, ако аз не ви помогна?

— Аз предлагам само да си помогнете в същото време, докато ми помагате и на мен — изтъкна Батруел.

— Все същата песен, а? Слушайте внимателно. Виждам три възможни начина за действие. Първо, да намерим някой, който може да ни каже освобождаващото заклинание. Знаете ли как да го търсим? Не? Добре, и на мен не ми е известно. Второ, бих могъл да помоля свещеника на нашата енория да ви прогони. Предполагам, че с удоволствие ще се заеме с подобна мисия. Може би дори по-късно това ще доведе до канонизирането му като светец, защото е устоял на съблазънта…

Батруел потръпна.

— В никакъв случай — възрази той. — През петнадесети век един мой приятел бе прогонен от свещеник. Тогава го изживя много мъчително, а и досега не си е възвърнал напълно самочувствието.

— Много добре. В такъв случай остава третата възможност. В замяна на една закръглена сума пари без никакви условия, ще се заема да намеря някой, който да подпише договор с вас. След като се подпише договорът, вие спокойно ще докладвате, че успешно сте изпълнили мисията си. Какво ще кажете?

— Напълно невъзможно — веднага отвърна Батруел. — Просто се опитвате да ни измъкнете отстъпка, без да заплатите. Нашите счетоводители никога няма да одобрят подобна сделка.

Стивън поклати тъжно глава.

— Не се учудвам, че изоставате. През цялата ви хилядолетна дейност не сте се издигнали над мисълта за първата ипотека. И дори сте готов да използувате собствен капитал, когато би трябвало да работите с чужди средства. Така не се напредва. При моята схема аз получавам доста пари, вие договор, а единственият използуван капитал ще бъдат няколко шилинга, които аз ще предоставя.

— Не виждам как може да стане това — усъмни се Батруел.

— Уверявам ви, че няма да е трудно. Може би ще се наложи да останете няколко седмици, но ще ви настаним в стаята за гости. А играете ли футбол?

— Футбол ли? — Повтори объркано Батруел. — Струва ми се, че не. Как се играе?

— Ще трябва да понаучите принципите и тактиката на играта. Но важно е следното: играчът трябва да рита съвсем точно. Ако топката не попадне, където той е пожелал, точността се губи, а с това възможността за вкарване на гол и дори целият мач. Разбрахте ли?

— Струва ми се, че да.

— Тогава ще ви бъде ясно, че ако топката се подбутне само с някой и друг сантиметър в критичния момент, може много да се постигне — дори няма нужда от груба намеса или сбиване. Изходът от мача може да се уреди напълно безболезнено. Ще е необходимо само някое от вашите дяволчета, които използувате за дребни задачи, да подбутне навреме топката. Сигурно няма да е трудно.

— Няма да е — съгласи се Батруел. — Съвсем просто. Но не виждам как…

— Нещастието ви, драги, е, че сте загубили напълно връзката със съвременния живот въпреки всичките ви бюлетини — рече му Стивън. — Дилис, къде са фишовете за тотото?

След половин час Батруел започна да разбира възможностите.

— Да, ясно ми е — каза той. — Като поразучим техническите подробности, струва ми се, няма да е трудно да се уреди според изискванията загуба, равен резултат или спечелен мач.

— Точно така — одобри Стивън. — Това е всичко. Аз попълвам фиша, като използувам няколко комбинации, за да изглежда по-прилично. Вие уреждате желания резултат. Аз прибирам парите без неудобни въпроси от данъчните власти.

— Всичко това е много добре за вас — изтъкна Батруел, — но не виждам как ще получа подписания договор, освен ако…

— Колкото до това да преминем към следващия етап — обясни му Стивън. — В замяна аз се наемам да намеря кой да подпише договора в срок — да кажем — от шест седмици? В замяна на печалбите. Урежда ли ви? Добре. Нека да подпишем споразумение. Дилис, донеси лист хартия и малко кръв… всъщност много съм глупав, ние си имаме кръв…

Пет седмици по-късно Стивън спря своя „Бентли“ пред хотел „Нортпарк“ и след миг Батруел се спусна по стълбището. След няколко дни само се отказаха от идеята да го оставят у тях. Склонността му да съблазнява беше нещо като неуправляем рефлекс и разстройваше домашното им спокойствие, затова го настаниха в хотел, където се чувствуваше по-удобно и се натъкна на различни възможности.

Сега видът му беше съвсем различен, отколкото когато се появи във всекидневната на Стивън. Бакенбардите бяха изчезнали, но гъстите мустаци оставаха. Рединготът бе заменен с идеално скроен сив костюм, цилиндърът — със сива мека шапка, ешарфът — с връзка на райета, която дискретно наподобяваше цветовете на елитните гвардейски части. Сега приличаше на съвременен красив мъж на около четиридесет години.

— Скачайте — рече Стивън. — Носите ли договора с вас?

Батруел се потупа по джоба.

— Винаги го нося със себе си. Човек никога не знае…

Първия път, когато спечели тройна комбинация, въпреки надеждите на Стивън да остане неизвестен, се вдигна доста шум. Оказа се, че не е никак лесно да се скрие печалба от 220 000 паунда. Двамата с Дилис изчезнаха предварително преди втората печалба, която възлезе на 210 000. Когато трябваше да му изплатят третата сума от 225 000 паунда, проявиха известно колебание, макар да нямаше никакви причини. Уредниците на тото обаче се замислиха и изпратиха при него свои представители. Един от тях, млад мъж с очила, заговори доста настойчиво за теорията на случайностите и накрая съобщи една цифра с невероятен брой нули, която според него представлявала възможността три пъти поред да се спечели с тройна комбинация.

Стивън се заинтересува. Каза, че вероятно системата му се е оказала по-добра, отколкото е смятал, за да спечели при такава астрономически малка вероятност.

Младият мъж поиска да се запознае със системата му. Но Стивън отказа да разговаря за нея; обаче намекна, че би обсъдил някои нейни аспекти с директора на фирмата. И така сега се бяха отправили на среща с директора Сам Грипшоу.

Сградата на фирмата се издигаше край едно от новите шосета, извеждащи от града. Когато навлязоха с колата в парка, на вратата ги поздрави портиер с пищна униформа. След няколко минути ги въведоха в просторния кабинет, където на крака ги посрещна самият Грипшоу. Стивън се ръкува с него и представи придружителя си.

— Това е мистър Батруел, моят съветник — обясни той.

Сам Грипшоу погледна Батруел и веднага се загледа изпитателно в него. Позамисли се и после се обърна към Стивън.

— Най-напред да ви поздравя, млади момко. Вие получихте най-голямата печалба в цялата история на тотото. Шестстотин петдесет и пет хиляди паунда, както ми съобщиха — доста добра сумичка… Но — той поклати глава — не може да продължава все така…

— О, не бих казал — отвърна любезно Стивън, докато сядаха.

Сам Грипшоу отново поклати глава.

— Веднъж е късмет; два пъти е изключителен късмет; третия път се разнася доста странна миризма; ако стане четвърти път, ще разтърси цялата система на обзалагания. Никой няма да заложи дори няколко стотинки, когато няма възможност да спечели. Та казвате, че имате някаква система?

— Ние имаме система — поправи го Стивън. — Моят приятел мистър Батруел…

— Аха, да, мистър Батруел — повтори Сам Грипшоу, като отново изгледа замислено въпросната личност. — Дали не бихте ми разправили нещо за вашата система?

— Не можете да го искате от нас… — запротестира Стивън.

— Не, не мога — съгласи се Грипшоу. — Все пак поразправете нещо. Не е възможно да продължавате…

— Защото, ако продължим, ще ви накараме да фалирате? Е, разбира се, не искаме подобно нещо. Всъщност затова сме дошли. Мистър Батруел ще ви направи едно предложение.

— Да го чуем — каза мистър Грипшоу.

— Вие сте създали много добро предприятие, мистър Грипшоу. Ще бъде ужасно, ако хората загубят доверие в него. Няма защо да наблягам на това, защото установихме, че сте се въздържали да рекламирате третия успех на моя приятел мистър Трамон. Много разумно от ваша страна, сър, ако ми позволите да се изразя така. Аз съм в състояние да предложа известни мерки, чрез които напълно ще се отстрани рискът да се повтори подобно положение. Няма да ви струва нито стотинка… — Той се впусна в съблазнителната си тирада с удоволствието на художник, който взима в ръка любимата си четка. Сам Грипшоу го изслуша търпеливо. — … и в замяна на тази най-обикновена формалност аз поемам задължението нито мистър Трамон, нито някой друг да не получава подобна помощ за… хм… предвиждане на резултата от срещите. Ненормалното положение няма да съществува и спокойно ще можете да продължите толкова достойните си занимания. — Той извади с елегантен жест договора и го сложи върху бюрото.

Сам Грипшоу го взе и го прегледа. За изненада на Стивън той кимна почти без никакво колебание.

— Вижда ми се напълно подходящ — каза той. — Разбирам, че не съм в положение да споря. Добре, ще подпиша.

Батруел се усмихна щастливо. Пристъпи напред с малко ножче в ръката. След като подписа, Сам Грипшоу превърза ръката си с чиста носна кърпа. Батруел взе договора и отстъпи крачка назад, като развяваше листа, за да изсъхне подписът. После го разгледа със задоволство, сгъна го внимателно и го пъхна в джоба си. Изгледа ги възхитено и двамата. От възторг отново обърка периода. Направи им елегантния поклон от осемнадесети век.

— Ваш покорен слуга, джентълмени.

И внезапно изчезна; след него остана само лек придъх на сяра.

Сам Грипшоу наруши последвалото мълчание.

— Ето че се разкара и не може да се появи отново, докато някой не го извика — рече той със задоволство. Обърна се и изгледа Стивън. — Май добре се подредихте, млади човече? Прибрахте в джоба си повече от половин милион, като му продадохте моята душа. Това наричам добър търговски усет. Трябваше и аз да го имам, когато бях по-млад.

— Май не сте много развълнуван — подхвърли Стивън с облекчение.

— Не. Не се безпокоя — каза му мистър Грипшоу. — Той ще трябва да се поразтревожи. Само като си помисля! Той и неговите колеги хилядолетия работят и все още нямат стройна система. Днес се нуждаем от организация, за да знаем къде сме и кое какво е. А те са доста старомодни. Трябва да си осигурят специалисти по ефективност.

— Вярно, че не са достатъчно изтънчени — съгласи се Стивън. — Но и нуждите им са доста специални, пък и той получи каквото искаше.

— Почакайте, докато му остане време да погледне в картотеката — ако въобще имат такова нещо. Как мислите, че съм събрал достатъчно капитал, за да основа фирмата?…

Край