Рикардо Гарсия Фумеро
Количествен фактор

Т без една минута.

Въпреки изолацията Мендес усещаше с цялото си тяло слабото бръмчене, което предшества скока към звездите. Това беше странен електронен реквием за хората, които лежаха в наводнените си ковчези и бяха поверили съдбите си на по-ефикасни мозъци и по-малко крехки тела от тези на слабия хомо сапиенс. Сега те чакаха в своите пашкули с вода и трупаха цялата мъка и страх, на които бяха способни. За сметка на това щяха да получат светлината на малката звезда Проксима от разстояние, което действително да оправдае името й.

Т без десет секунди.

Водата в капсулата затрудняваше движенията. Светна червеният сигнал, който сочеше, че нито едно човешко същество не би могло да напусне убежището си, докато не се успокоят развихрилите се от скока сили. Корабът се тресеше като в предродови усилия и Мендес се почувства един абсурден зародиш от метал и пластмаса, очакващ да се появи във враждебния свят. Пое дълбоко въздух с безпокойство.

Въздухът обаче отказа да влезе в дробовете му.

Отвори с мъка уста и за първи път забеляза, че сега навсякъде около него извират мехурчета. Пое за втори път въздух със същия резултат.

Извивайки се целият, успя да включи резервния кислороден апарат, а бръмченето се усилваше в цялото му тяло, докато стана непоносимо. Най-после пое жадно дъх.

В този миг нещо избухна и изведнъж раздра мозъка му.

Т нула.

Следващата му мисъл беше, че някой се е настанил грубо върху гърдите му и ги притиска. В съзнанието му се влачеха откъслечни думи и тогава се сети, че може би го викат упорито. Прошепна:

— Тук е Мендес. Добре съм. Сигурно съм припаднал.

— Най-после. Говори капитанът — гласът достигаше до него като през мъгла. — В скок сме от две минути. Какво става?

— Имам проблеми с главната кислородна линия. Оттук не мога да видя добре. Поддържам се с резервния апарат (сега мехурчетата бяха повече). Изглежда, отнякъде изтича.

Чу несдържаната ругатня и след това настъпи тишина.

— Капитане?

— Чувам ви, Мендес. Засега не можем да направим нищо, за да спрем пробива. Вие не можете да го поправите сам, а ние не можем да стигнем до вас сега. Трябва да пестите кислород. Не говорете, аз ще ви викам. Разбрахте ли? Отговаряйте само с „да“ и „не“.

— Дааа — въпреки всичките си усилия гласът на Мендес потрепера лекичко.

— Много добре. Сега се отпуснете и чакайте. Край.

Пропукване и отново тишина. Мендес разбра, че са го откъснали от останалата част на кораба. Не можеше да разбере причината. Може би се опитват да избегнат истерията. Но в това нямаше логика. След няколко минути щяха да преодолеят етапа на скока. И всичко щеше да си дойде на мястото. Положително.

Незабелязано страхът се върна.

Скокът продължаваше вече пет минути. Половината от времето на изолация в кабините. Резервният апарат стигаше за петнадесет минути. Повече от достатъчно. Скоро ще може да напусне този затвор.

Трябваше обаче да пести кислорода. Освен това бяха прекъснали връзката.

Тъмният ужас изскочи от сянката и го овладя безшумно.

Дали не става нещо лошо на борда? Нещо, което ще удължи петнадесетминутната граница?

В този момент кабината потъна в пълен мрак.

Извика. По-късно щеше да го е срам, че е реагирал по този начин, но в момента не можа да се въздържи. Светлината се върна за миг и отново изчезна. Най-после се задържа. Заповедта прозвуча като гръм:

— Тихо!

— Да — Мендес спря, за да преглътне, — капитане.

— Така. Сега ме слушайте, Мендес. Успокойте се. Няма да крия от вас положението. Съжалявам, но трябва да ви кажа, че нещо в контролната система отказа. Роботите техници работят върху повредата и в най-скоро време очаквам да я отстранят. Двама от екипажа загинаха — Хабиб и Донченко.

Мендес почувства как кръвта нахлува в главата му.

— Засега не можем да излезем от полето на скока. Вече надхвърлихме програмираното разстояние и се приближаваме опасно до Проксима. Ако не успеем да спрем кораба…

— Разбрано, капитане. Съжалявам за случилото се.

— Много добре. Така че разполагате само с резервния апарат. Не можем да ви дадем нищо друго, не знам докога. Ще трябва да ви стигне, докато се оправим. Успяхме да отстраним повредата, но остатъкът от кислород ще продължава да изтича в кабината ви още доста време, не знаем колко. Повредени бяха много апарати, включително и тези за сигурност. Сега ви давам доктор Ферари.

— Слушай, синко — каза един глас като водопад, — ще се заемем с твоя случай. Вдишвай и издишвай леко, като задържаш дъх, колкото се може повече. Това ще намали разхода на кислород. Внимавай, ще броим до три и…

Да вдишва спокойно, докато изпълни дробовете до пръсване, но да издишва бавно. Колко ли време е минало? Ферари му беше забранил изрично да поглежда хронометъра. Препоръча му да затвори очи и да си мисли за приятни неща. Но за какво ли може да мисли човек, когато усеща въжето върху врата си.

Мендес си спомни за един случай на плажа преди години на Земята. Беше още юноша и се смяташе за голям плувец.

Розовият камък се подаваше примамливо от пясъка на дъното. Подлъган от прозрачната вода, отначало се беше опитал да го достигне, но откри разочарован, че дъното е далече по-дълбоко, отколкото смяташе. И въпреки това реши, че камъкът ще бъде негов. Гмурна се, като задържа въздуха и почти докосна с тяло пясъка. Само че дробовете си искаха своето и го изхвърлиха на повърхността победен. Най-после успя да вземе камъка и се изстреля на повърхността като стрела, прекалено изтощен, за да мисли за нещо друго, освен да си поеме дъх. Тогава свежият солен въздух беше истинско тържество и дълго време все не му стигаше. Това бе животът.

Сега обаче може би ще има достатъчно късмет да се задуши, преди да бъде превърнат на пепел заедно с кораба.

Колко кислород му остава още? Кога ще почувства неговата липса, този път безвъзвратно? Несъзнателно вдигна ръце към гърлото си.

Отново се чуха гласовете.

— Мендес, говори Ферари. Има възможност да ви извадим оттам жив, но трябва да ни помогнете. Специалистите успяха да променят траекторията на кораба, така че вече няма опасност да се сблъскаме с Проксима. Също ще успеем да излезем от полето на скока, макар че това ще ни отнеме малко повече време. Лошото е, че дотогава няма да ви стигне кислородът. Искам да внимавате много, Мендес. След минута ще усетите първите симптоми на задушаване. Не знам точно колко, но може би ще трябва да издържите десет минути без въздух. И това може да стане само по един начин. Знам, че няма да ви хареса, но няма друга възможност. Посъветвах се с капитана и той се съгласи. Така че следвайте точно указанията ми…

Мендес слушаше напрегнато, с напълно объркани мисли. Никога дотогава не беше смятал, че е възможен такъв абсурд, за какъвто му говореше сега Ферари бързо и нервно. Не можа да отговори. Лекарят прекрати всякакви дискусии, като изключи микрофона.

Няколко секунди по-късно отново започна да чувства недостиг на въздух. Бореше се ожесточено, този път срещу дълбоко вкоренените от милиони години инстинкти. Над клепачите му се спусна червена мъгла. Болката в гърдите стана непоносима. Въздух, въздух!

С изтръпнали пръсти смъкна от лицето си безполезната маска. Приготви се да умре.

В този момент животът навлезе в дробовете му с потоци вода.

Изтощен, изненадан, отваряйки уста като фантастична риба, вече без страх вдишваше лакомо животворния кислород. В мозъка му проблясваха отново и отново думите на лекаря.

Единственото, което пречи на хората да дишат като рибите, е малкият процент на въздуха във водата. В среда тридесет пъти по-плътна от атмосферата човешките дробове просто не могат да изтласкат необходимото количество течност, за да дишат нормално. Но ако количеството на разтворен кислород се увеличи едностранно в еднакво съотношение с кислорода във въздуха…

Естествено, през цялото това време от прекъснатия кислороден апарат бяха изтичали нови и нови литри кислород в малката затворена капсула.

Вероятно организмът му ще остане завинаги засегнат в някаква степен от усилията. Но поне засега смъртта остана назад.

Сега оставаше само да изчака светлинния сигнал, за да напусне кабината. Беше сигурен, че няма да се забави много.