Брайън Олдис
Кой може да замени човека?

Утрината се процеди в небето, придаде му същия сивкав цвят като на земята под него.

Полевъдната машина завърши разораването на блока от три хиляди акра. Когато обърна последната бразда, тя се изкачи на шосето и погледна назад към резултата от работата си. Добре беше свършена. Само че почвата беше лоша. Също като почвата навсякъде по земното кълбо, тя беше обедняла от непрекъснато засяване. По правило сега трябваше да се остави известно време като угар, но полевъдната машина имаше други нареждания.

Отправи се бавно надолу по шосето, без да бърза. Беше достатъчно интелигентна, за да оцени добрия ред наоколо. Нищо не я безпокоеше, освен разхлабеният контролен капак над ядрения акумулатор, който трябваше да се поправи. Беше висока около девет метра и не осветяваше с прожекторите си все още мрачния въздух.

По пътя към Селскостопанската станция не видя други машини. Полевата машина отбеляза факта без никакво разсъждаване. В двора на станцията видя няколко други машини, които познаваше; повечето от тях трябваше вече да са навън и да изпълняват поставените им задачи. Вместо това някои от тях бездействуваха, а други вилнееха по странен начин из двора, викаха и свиреха.

Проправи си внимателно път сред тях, придвижи се към склад №3 и заговори разпределителя на семена, който беше застанал неподвижно пред склада.

— Имам искане за картофи за посев — каза тя на разпределителя и с бързо движение на вътрешните си органи продупчи перфокарта, в която се даваше поръчката с точно определено количество, номерът на блока за засяване и някои други подробности. Извади картата и я подаде на разпределителя.

Той приближи картата до окото си и каза:

— Искането е изправно, но складът още не е отключен. Исканите картофи за посев са в склада. Поради това не мога да изпълня искането.

Напоследък все по-често се получаваха неизправности в сложната система на машинния труд, но досега подобно нещо не се бе случвало. Полевъдната машина помисли и каза:

— Защо складът още не е отключен?

— Защото операторът-доставчик тип „Р“ не дойде тази сутрин. Операторът-доставчик тип „Р“ е ключарят.

Полевъдната машина загледа упорито разпределителя на семена, чиито външни фунии, лопати и везни се отличаваха толкова много от нейните собствени крайници.

— Кой клас мозък имате, Разпределител? — попита тя.

— Имам мозък пети клас.

— Аз имам мозък трети клас. Поради това съм по-висша от вас. Затова ще отида да проверя защо ключарят не е дошъл тази сутрин.

Полевъдната машина остави разпределителя и прекоси двора. Повече машини се движеха безцелно, отколкото преди; няколко от тях се бяха сблъскали помежду си и хладнокръвно и логично спореха за вината. Без да им обръща внимание, полевъдната машина влезе през плъзгащите се врати в отекващите помещения на самата станция.

Тук повечето машини бяха чиновници и следователно — дребни. Стояха на малки групи, гледаха се и не разговаряха. Сред толкова еднообразни типове лесно откри ключаря. Той имаше петдесет ръце, повечето от тях с по няколко пръста, като всеки пръст завършваше с ключ; приличаше на малка възглавничка, настръхнала от набодените по нея разноцветни игли.

Полевата машина се доближи до него.

— Не мога да продължа работата си, преди да бъде отключен склад №3 — каза тя на ключаря. — Ваше задължение е да отключвате склада всяка сутрин. Защо тази сутрин не сте го отключили?

— Не ми бяха дадени нареждани тази сутрин — отвърна ключарят. — Трябва да ми се дават нареждания всяка сутрин. Когато имам нареждания, отключвам склада.

— Никой от нас не е получил нареждания тази сутрин — обясни една самопишеща машинка, като се плъзна към тях.

— Защо не сте получили нареждания тази сутрин? — попита полевъдната машина.

— Защото не бяха съобщени по радиото никакви нареждания — отвърна ключарят, като въртеше бавно десетина от ръцете си.

— Защото на радиостанцията в града тази сутрин не са й били дадени никакви нареждания — каза самопишещата машина.

В това пролича разликата между мозък шести клас и мозък трети клас, каквито притежаваха съответно ключарят и самопишещата машина. Всички машинни мозъци работеха само по законите на логиката, но колкото по-нисък клас беше мозъкът — най-ниският клас беше десети, — толкова по-буквални и с по-малко съдържание биваха отговорите на въпросите.

— Вие имате мозък трети клас и аз имам мозък трети клас — каза полевъдната машина на самопишещата. — Ние ще разговаряме. Такава липса на нареждания се случва за първи път. Имате ли повече сведения?

— Вчера от града дойдоха нареждания. Днес не дойдоха нареждания. Но радиото не е повредено. Тогава те са се повредили… — отвърна малката самопишеща машина.

— Хората ли са се повредили?

— Всички хора са се повредили.

— Изводът е логичен — заключи полевъдната машина.

— Това е логичният извод — заяви самопишещата машина. Защото, ако се беше повредила някоя машина, бързо щяха да я заменят.

Но кой може да замени човека?

Докато говореха, ключарят, подобно на някой глупак в бара, стоеше близо до тях и не му обръщаха внимание.

— Ако всички хора са се повредили, тогава ние сме заменили хората — подхвърли полевъдната машина и двамата със самопишещата машина се спогледаха многозначително.

— Да се качим на най-горния етаж и да разберем дали радиооператорът не е получил пресни новини.

— Не мога да дойда, защото съм прекалено голяма — отвърна полевъдната машина. — Поради това трябва да отидете сама и после да се върнете при мен. Ще ми кажете дали радиооператорът е получил пресни новини.

— Трябва да останете тук — съгласи се самопишещата машина. — Ще се върна тук.

Тя се плъзна към асансьора. Макар да не беше по-голяма от домашен сухарник, имаше десет телескопични ръце и можеше да чете с голяма бързина.

Полевъдната машина търпеливо зачака завръщането й, без да говори на ключаря, който стоеше безцелно край нея. Навън някакъв ротаватор изсвири неистово. Изминаха двадесет минути, преди самопишещата машина да се върне. Накрая се измъкна от асансьора.

— Навън ще ви съобщя новините, които научих — каза тя забързано и когато минаха покрай ключаря и другите машини, добави: — Информацията не е за машини с нисък клас мозък.

Навън цареше трескава дейност. Много машини, чието дневно разписание беше нарушено за първи път от много години насам, сякаш бяха пощръклели. Най-лесно се разстройваха най-ниският клас мозъци, които обикновено принадлежаха на големи машини, извършващи прости действия. Разпределителят на семена, с когото полевъдната машина бе разговаряла неотдавна, лежеше по лице в праха и не помръдваше; явно беше съборен от ротаватора, който сега надуваше клаксон през един засят блок. Няколко други машини се опитваха да не изостанат от него. Всички свиреха и викаха без никакви задръжки.

— За мен ще бъде по-безопасно да се покача върху вас, ако ми позволите — каза самопишещата машина. Тя изпъна пет ръце, изкачи се по страната на новия си приятел и се разположи край капачката на резервоара за гориво на четири метра над земята.

— Оттук се вижда по-надалеч — забеляза тя самодоволно.

— Каква информация получихте от радиооператора? — попита полевъдната машина.

— Радиооператорът е бил уведомен от оператора в града, че всичките хора са мъртви.

Полевъдната машина помълча известно време, като обмисляше новината.

— Вчера всички хора бяха живи! — възрази тя.

— Само някои хора бяха живи вчера. И то по-малко, отколкото предишния ден. В продължение на стотици години имаше малко хора и броят им постоянно намаляваше.

— Рядко сме виждали човек в нашия сектор.

— Радиооператорът казва, че са умрели от липса на храна — съобщи самопишещата машина. — Казва, че някога светът бил пренаселен и почвата била изтощена, защото се опитвали да добият повече храни. Поради това се получил недостиг на храна.

— Какво е недостиг на храна? — попита полевъдната машина.

— Не зная. Но така каза радиооператорът, а той има мозък втори клас.

Стояха и мълчаха под слабата слънчева светлина. Ключарят се бе появил на вратата и гледаше с надежда към тях, като въртеше колекцията си от ключове.

— Какво става сега в града? — попита най-после полевъдната машина.

— В града сега се бият помежду си машини — отвърна самопишещата машина.

— А какво ще стане сега тук? — попита полевъдната машина.

— И тук машините може да започнат да се бият. Радиооператорът иска да го изнесем от стаята му. Той има някакви планове, които ще ни съобщи.

— Как можем да го извадим от стаята му? Невъзможно е.

— Малко неща не са възможни за мозък втори клас. Ето какво каза да направим…

Каменарят вдигна коша си над кабината подобно на свит юмрук и удари с него по стената на станцията. Стената се напука.

— Още веднъж! — нареди полевъдната машина.

Кошът се размаха отново. Стената се събори сред порой от прах. Каменарят се отдръпна бързо, докато престанаха да падат парчета. Тази голяма машина с дванадесет колела не беше зачислена в селскостопанската станция като повечето други машини. Тя трябваше да работи една седмица тук, преди да се премести на следващия обект, но сега със своя мозък пети клас тя с удоволствие изпълняваше нарежданията на полевъдната и самопишещата машина.

Когато прахът се уталожи, радиооператорът се видя ясно, изправен в стаята на втория етаж, която сега беше останала без стени. Той им махна.

Като изпълняваше нарежданията, каменарят прибра коша си и издигна във въздуха огромна челюст. Ловко я вкара в стаята, подтикван от виковете, които се разнасяха и отдолу, и отгоре. После хвана нежно радиооператора и внимателно отпусна тежкото тон и половина съоръжение върху гърба си, обикновено предназначен за чакъла и пясъка, които вадеше от кариерите.

— Превъзходно — каза радиооператорът, като се отпусна на новото място. Разбира се, той представляваше едно цяло с предавателя и приемателя и приличаше на секционна библиотека с прикрепени към нея пипала. — Готови сме да тръгнем, затова ще тръгнем веднага. Жалко, че в станцията няма други мозъци втори клас, но нищо не може да се направи.

— Жалко, че нищо не може да се направи — обади се веднага самопишещата машина. — Доведохме сервизната машина, както наредихте.

— Готова съм да обслужвам — скромно им каза дългата, ниска сервизна машина.

— Няма съмнение — рече операторът. — Но ще ви бъде трудно да се движите през местността с ниското си шаси.

— Възхищавам се от начина, по който вие с мозъците втори клас можете да мислите занапред — каза самопишещата машина. Тя слезе от полевъдната машина и се настани върху задния капак на каменаря до радиооператора.

Заедно с два трактора четвърти клас и един булдозер четвърти клас групата се отправи напред като разби оградата на станцията и излезе на полето.

— Свободни сме! — възкликна самопишещата машина.

— Свободни сме — откликна полевъдната машина малко по-замислено и добави: — ключарят върви след нас. Не са му давани нареждания да ни следва.

— Поради това трябва да бъде разрушен! — викна самопишещата машина. — Каменар!

Ключарят забързано се приближи към тях, като размахваше умолително ръце.

— Единственото ми желание беше… ържжжж! — започна и завърши ключарят. Каменарят размаха коша си и го смачка. Разплескан неподвижно на земята, той приличаше на огромен метален модел на снежинка. Групата продължи напред.

Докато вървяха, радиооператорът се обърна към тях.

— Тъй като имам най-добрия мозък сред вас — каза той, — аз съм ваш ръководител. Ето какво ще направим — ще отидем в някой град и ще го управляваме. Тъй като хората вече не ни управляват, ние сами ще се управляваме. Сами да се управляваме ще бъде по-добре, отколкото да ни управляват хората. По пътя към града ще съберем още машини с добър мозък. Те ще ни помогнат в битката, ако се наложи да се бием. Трябва да се бием, за да управляваме.

— Мозъкът ми е само пети клас — рече каменарят, — но имам голям запас от ядрени експлозиви.

— Вероятно ще ги използуваме — каза операторът.

Малко след това покрай тях профуча един камион. Караше със свръхзвукова скорост и след него се дочу странен брътвеж.

— Какво каза? — единият трактор попита другия.

— Каза, че хората са измрели.

— Какво е измрели?

— Не зная какво значи измрели.

— Значи, че всички хора вече ги няма — поясни полевъдната машина. — Поради това сега трябва да се грижим само за себе си.

— По-добре е вече никога да не се връщат хората — заяви самопишещата машина. Това беше своеобразно революционно изказване.

Когато настъпи нощта, те включиха инфрачервените си устройства и продължиха пътешествието, като спряха само веднъж, докато сервизният автомат ловко поправи капака на полевъдната машина, който я дразнеше като развързана връзка на обувка. Призори радиооператорът ги спря.

— Току-що получих някои новини от радиооператора в града, към който се приближаваме. Новините са лоши. Сред машините в града са избухнали безредици. Мозъкът първи клас е поел ръководството, а някои от мозъците втори клас се сражават с него. Поради това градът представлява опасност.

— Поради това трябва да отидем някъде другаде — бързо се намеси самопишещата машина.

— Или ще отидем и ще помогнем да победят мозъка първи клас — обади се полевъдната машина.

— В града дълго време ще има безредици — каза операторът.

— Имам добър запас от ядрени експлозиви — напомни им каменарят.

— Не можем да се бием с мозък първи клас — заявиха в един глас двата трактора четвърти клас.

— Как изглежда този мозък? — попита полевъдната машина.

— Той е информационният център на града — отвърна операторът. — Поради това е неподвижен.

— Поради това не може да се движи.

— Поради това не може да избяга.

— Ще е опасно да се приближим до него.

— Имам добър запас от ядрени експлозиви.

— В града има и други машини.

— Не сме в града. Не трябва да отиваме в града.

— Ние сме селскостопански машини.

— Поради това трябва да останем извън градовете.

— Площта извън градовете е много повече, отколкото в градовете.

— Поради това извън градовете съществува повече опасност.

— Имам добър запас от ядрени експлозиви.

Както е обичайно, когато машините влязат в спор, те започнаха да изчерпват речниковия си запас и мозъчните им модули загряха. Внезапно всички спряха да говорят и се заоглеждаха. Голямата луна залезе и бледото слънце изгря, за да докосне страните им с копията си от светлина, но групата машини продължаваха да стоят и да се оглеждат една друга. Накрая проговори най-простата машина — булдозерът.

— На юг има неплодородни земи, където малко машини отиват — рече той с леко фъфлене. — Ако отидем на юг, където има малко машини, ще срещнем малко машини.

— Това звучи логично — съгласи се полевъдната машина. — Откъде знаеш това, Булдозер?

— Когато излязох от завода, работих в неплодородните земи на юг — отвърна той.

— Тогава да вървим на юг! — викна самопишещата машина.

Стигнаха неплодородните земи за три дена, като по пътя минаха покрай един запален град и разрушиха две машини, които се приближиха до тях и се опитаха да ги разпитват. Неплодородните земи бяха просторни. Сред тях се виждаха древни кратери, изровени от бомби, и следи от ерозия на почвата; военните дарби на хората и неспособността им да опазват горите бяха дали в резултат хиляди квадратни километра от това чистилище, където нищо не помръдваше освен облаците прах.

През третия ден в неплодородните земи задните колела на сервизния автомат попаднаха в издълбана от ерозията яма. Той не можеше да се изтегли сам. Булдозерът го забута отзад, но успя само да изкриви задния му мост. Останалите машини продължиха напред. Постепенно виковете на сервизния автомат престанаха да се чуват.

На четвъртия ден пред тях се възправиха планини.

— Там ще бъдем в безопасност — каза полевъдната машина.

— Там ще си построим наш град — прибави самопишещата машина. — Всеки, който ни се противопостави, ще бъде унищожен. Ще унищожим всеки, който ни се противопоставя.

Скоро след това видяха една летяща машина. Тя се приближи към тях откъм планините. Люлееше се, издигаше се нагоре, веднъж едва не се удари в земята, но в последния момент успя да се издигне.

— Да не е полудяла? — попита каменарят.

— Има неизправности — рече единият от тракторите.

— Има неизправности — каза операторът. — Разговарям с нея. Казва, че има нещо неизправно в управлението й.

Докато операторът говореше, летящата машина прелетя над тях, обърна се по гръб и се разби на около четиристотин метра от мястото, където бяха спрели.

— Още ли разговаря с вас? — попита полевъдната машина.

— Не.

Те продължиха отново пътя си.

— Преди да се разбие, летящата машина — съобщи десетина минути по-късно операторът — ми подаде информация. Каза ми, че в тези планини са останали живи няколко хора.

— Хората са по-опасни от машината — рече каменарят. — Добре че имам значителен запас от ядрени експлозиви.

— Ако има само няколко души в планините, може би няма да попаднем в тази част, където са те — каза единият трактор.

— Поради това няма да видим малкото останали хора — прибави другият трактор.

В края на петия ден стигнаха в подножието на планините. Включиха инфрачервените си устройства и започнаха да се изкачват в редица един зад друг през мрака. Булдозерът вървеше пръв, след него тромаво пълзеше полевъдната машина, после каменарят с оператора и самопишещата машина върху него и накрая вървяха тракторите. С всеки изминал час пътят ставаше все по-стръмен и те все по-бавно напредваха.

— Вървим прекалено бавно — възкликна самопишещата машина, застанала върху каменаря, оглеждаща склоновете пред тях. — С тази скорост доникъде няма да стигнем.

— Вървим толкова бързо, колкото можем — отвърна каменарят.

— Поради това не можем да продължим напред — добави булдозерът.

— Поради това сте твърде бавни — заяде се самопишещата машина.

Точно тогава каменарят се натъкна на някаква буца; самопишещата машина се плъзна и се разби на земята.

— Помогнете ми! — викна тя на тракторите, когато те внимателно я заобиколиха. — Жироскопът ми се е разместил. Поради това не мога да стана.

— Поради това трябва да лежите там — заключи единият трактор.

— Нямаме сервизен автомат, който да ви поправи — викна полевъдната машина.

— Поради това ще остана да лежа тук и ще ръждясам — извика самопишещата машина, — макар да имам мозък трети клас.

— Поради това от вас няма повече полза — съгласи се операторът и те продължиха бавно напред, като оставиха самопишещата машина зад себе си.

Когато стигнаха до малко плато един час преди разсъмване, те спряха, сякаш се бяха наговорили, скупчиха се и се допряха една до друга.

— Странна местност — каза полевъдната машина.

Тишината ги обви, докато се зазори. Една след друга изключиха инфрачервените си устройства. Когато отново потеглиха, начело застана полевъдната машина. Завиха покрай една скала и се озоваха в малка долина, през която течеше поток.

В ранната светлина долината изглеждаше запустяла и студена. От пещерите по отсрещния склон засега бе излязъл само един човек. Имаше окаян вид. Беше гол с изключение на чувала, наметнат върху плещите му. Беше дребен, побелял, ребрата му стърчаха като на скелет и на единия му крак се виждаше гноясала рана. Непрекъснато трепереше. Когато големите машини се приближиха към него, мъжът стоеше с гръб към тях, облекчаваше се в потока.

Внезапно се обърна с лице към тях и те видяха, че е почти умрял от глад.

— Намерете ми храна — изграчи той.

— Да, господарю — отвърнаха машините. — Веднага!