Григор Гачев
Послеслов от преводача

Какво ще кажете за книгата? Бръмна ли ви главата? Моята — да…

Откъде точно започва киберпънкът не е съвсем ясно. Най-ранните следи водят към „гангстерската“ фантастика на Харлан Елисън. С навлизането на персоналните компютри през осемдесетте години, писателите изведнъж се сетиха и за тях. И на получилата се хибридна технокриминална почва започнаха да растат странни цветенца — грозни, криви и ужасяващо истински.

Първите от тях цъфнаха около 1976–1479 г. За авторството на самия термин „киберпънк“ спорят писателят Брюс Бетке (който по-късно се обяви за „анти-киберпънк“) и редакторът на „Айзък Азимов’с сайънс фикшън мегъзин“ Гарднер Дозоа. И докато те си се караха, Джон Варли (добре познат на българския читател) издаде новелата „Натиснете Enter“ и обра „Хюго“ и „Небюла“ за 1980 година. В съревнованието се включи и Руди Ръкър със „Софтуер“ и „Уетуер“ — две книжки, които не са шедьоври откъм стил и майсторство, но отвориш ли ги — отвътре почват да хвърчат компютри, чипове, записи, електронни мозъци и прочее кабелажи. Не останаха назад и Брюс Стърлинг, и още доста знайни и незнайни служители на електронната муза. Както винаги в такива случаи, след „Един е Киберпънкът“, оставаше да се добави и кой е неговият пророк. Тоест, чакаше се гуру.

И той се яви. „Хюго“, „Небюла“, „Джон Кампбел“, „Филип К. Дик“ и „Локус“ за 1984 година!!! Повече от това — небето… Името на автора е Уилям Гибсън, а на литературното му изчадие — „Neuromancer“, тоест „Невромантик“. Самият Гибсън и преди този роман се е подвизавал на киберпънкарския фронт с неща като „Burning Chrome“ (включен заедно с „Johnny Mnemonic“ в книгата, която държите). Едно обаче е безспорно — след „Невромантик“ фантастиката просто престана да бъде това, което беше. Просто защото бъдещето (съгласно Алвин Тофлър) отдавна вече не е това, което беше, но все нямаше кой да го разбере. Розовото и напудреното отстъпи място на грозното, черното и неприятното. И не за друго, а защото черното май е по-истинско. Почти всички мои приятели, които са прочели книгата — било в оригинал, било черновата на превода ми — клатят глава и казват: „Да… за съжаление, май наистина ще е такова!“ Какво точно — вече знаете. Прочели сте. Аз лично съм убеден, че то би могло да бъде такова. Което ще рече: фантастиката си върна ореола на пророчица. В случая — на Касандра.

Както и да е, споровете относно бъдещето на човечеството няма да се изчерпят с един послеслов. Пък и целта на една книга е по-скоро да ни накара да се замислим върху нещата. И тук е проблемът й. Ние, читателите, сме като децата — предпочитаме бонбонките пред лекарствата, особено когато боледуваме. Затова една книга трябва да съумее да облече горчивите истини в сладка обвивка и да ни излъже да ги преглътнем.

А въпросите? След прочитането и превеждането на „Невромантик“ те напрано извираха отвсякъде. На едни успях да си отговоря, за други имам някакъв, макар и мижав отговор, за трети — никакъв. Ако не ви е страх да си поблъскате главата, ето някои от тях:

— кои са „нашите“ тук е ясно. Въпросът е кои всъщност са положителните и кои — отрицателните герои? Тъй де — книга ли е, трябва да има добри и лоши, поне така сме свикнали;

— как да тълкуваме представлението на Петер Ривиера, в което творецът сглобява мечтата си, а тя го разкъсва на части? Дали не е целият наш свят — ние строим мечтите си, а те ни разрушават?;

— как така съществува свят, в който всеки тайничко желае да умре? И как се е стигнало до него?…;

— Невромантик и Ледомлък алегории за Бог и Дявол ли са? И ако да — кой кой е? И дали ръкотворните ни богове и демони са по-различни от другите?;

— защо двата ИИ са създадени именно такива — единият като аналитично-ефекторен механизъм, а другият като личност? Защо са разделени? И защо желаното безсмъртие на хората е поверено именно на Невромантик?… И в тази връзка какво е представлявала покойната Лейди Мари-Франс Тесие-Ашпул?;

— какво мотивира стремежа на Ледомлък да се слее с Невромантик? Желанието на Дявола да стане Бог? Стремежът към съвършенство (в случая — към личност)? Някакъв абсурден за нас, но обясним за ИИ еквивалент на привличане, може би дори на любов?;

— защо Невромантик се противопоставя на този стремеж? И защо губи? Защо не успява да спечели Кейс? У кого е грешката?;

— коя всъщност е думата-парола? Дали това не е името на Невромантик? И ако да — как се връзва това с горните два въпроса? А ако не…?;

— какво всъщност е този роман? Прогноза-предупреждение за утре? Алегория на днешния свят? Интелектуална игра — „какво би било, ако…“?;

— Армитаж визия за Христос ли е? И ако да — що за Отец, що за Син, и що за Свети дух е…?!?!?

И колкото щете още…

Бас държа, че ще попитате какво е станало по-нататък. Ами преценете сами! Може ли изобщо да има по-нататък при положението, описано тук?

Не, ама да. Оказва се, че може. За тези, които не знаят: продължението на „Невромантик“ се нарича „Count Zero“ (което ние след двегодишни творчески мъки най-накрая преведохме като „Нулев Брояч“ и с това заклахме девет десети от смисловата подплънка). В момента моя милост грижливо го доосакатява, тоест допревежда. Така че ще имате възможност скоро да се запознаете и с него.

Е, не е съвсем буквално продължение. Не очаквайте да срещнете Кейс или Моли — няма ги, макар че на едно място се споменава за тях и така се обяснява цялата постройка на света в книгата (който не е чел „Невромантик“, може и да не разбере лесно нещата). Но с други познати герои може и да се срещнете. А с Ледомлък или Невромантик… Не знам, аз я минах вече четири пъти, но и досега не съм наясно срещнал ли съм ги, всъщност или не. Светът от книгата обаче е същият, и да се живее в него е също толкова приятно, колкото и в предишната книга.

Помните ли вица за онзи, който стоял пред киното и заплашвал влизащите, че ако не му дадат десет лева, ще им каже кой е убиецът? Не ми се иска да играя неговата роля. До скоро!