Александър Морозов, Светлана Чекригина
Казват че Кювие…

Талантът — той винаги се проявява. Сега го зная вече сигурно. Сега — това е вчера.

* * *

Всичко започна с моята слабост към хокея. Тогава, преди три години, с цената на нищо не бих се задържал в службата, ако нямах билет за Лужники. Началник на отдел е длъжност, която не е от спокойните, но това зависи от… как ще подходиш към работата. Аз имах здрав зам (той и сега съществува, не е отишъл никъде и неговата сигурност съвсем не се е намалила), който с будно око следеше сроковете, обемите, посещаемостта и пр. А ако сроковете на работата се спазват, обемът е изпълняван с пълни сто процента и посещаемостта е на ниво, какво повече ти трябва, за да бъдеш щастлив?

Има наистина освен това и такива неща като перспективност на изследванията и оригиналност. В нашия институт за системни изследвания тъкмо по това най-много се говори: талантливо-неталантливо, остаряло-неостаряло…

Но мене и с това не можеш да ме стреснеш. Паднали ми са се момчета грамотни и с идеи. Те не само че не трябва да се подбутват, а напротив… т.е. искам да кажа, че понякога не е зле да ги контролираш. За да не се откъснат от реалността. За да не забравят поради своите измишльотини за плана и обема. А както вече казах, за целта си имам як заместник.

С една дума, да оставам в института след края на работния ден нямаше никакъв резон. До Лужники обаче има 20 минути път, а хокейният мач започваше в 7.30 ч. Работният ден на свой ред в института завършва в 6 ч. Да отскоча до в къщи нямам време. Както се казва, ни тук, ни там.

Докато седях в опустялата стая и замислено прелиствах бележника си — на кого ли да се обадя по телефона? — в коридора се чуха стъпки. В стаята влезе Витя Лаврентиев, целият обкичен с гирлянди от перфорирани ленти. Редкият му рус кичур беше залепнал за темето, а връзката му беше отишла почти на врата. Той обикновено е акуратен.

Витя е именно от тези, които не трябва да подбутваш, а само да направляваш. Ако зависеше от него, той въобще не би напускал електронноизчислителните машини. На него не му стигаше машинното време и той честичко задигаше чуждо от зазяпалите се. Поради това от другите отдели често постъпваха оплаквания. С една дума, труден мъж.

Виждам, че Лаврентиев не отива към бюрото си, а се насочва направо към мен. Ето го, мисля си, пак ще ми мънка за машинно време. Виждам обаче, че погледът му е някак си блуждаещо тържествен. Не мога иначе да го формулирам.

— Трофим Фомич — казва той (а Трофим Фомич съм аз), — моят Логичен реставратор заработи.

— Какво, какво? — казвам. — Онези програми, които са ти зачислени, оправи ли ги?

Питам за това ей така, тъй като още преди една седмица заместникът ми доложи, че Лаврентиев не само програмите, но и описанията към тях е приготвил. Обичам, когато ми говорят нещо неразбираемо, веднага да прехвърлям темата върху работния план. В такъв случай човек се сляга и усеща кое колко струва.

Само че този път Витя Лаврентиев не почувствува това. Като че ли не съм запитал него за плана. Протяга ми руло с широка хартия, отгръща края й и виждам, че цялата е покрита с текст.

— Ето, Трофим Фомич — казва Лаврентиев, — първата продукция. За първи път днес Реставраторът оживя.

— И какво реставрира той? — запитах го аз. А в това време си мисля: „По дяволите, какво значение има дали е реставратор, или не е реставратор, и без това до хокейния мач трябва някак си да си убия времето.“

— Ето, вижте сам — казва Лаврентиев и отново ми навира рулото.

Надзърнах в текста по-внимателно и виждам над него заглавие: „Сорочински панаир. Съчинение на Миколая Гоголя“.

— Ти, какво, да не си накарал машината целия разказ да начука? А как си го вкарал в нея? — запитах аз малко по-строго.

— Ама не, Трофим Фомич, целият номер е там, че въобще не съм го вкарвал, а машината сама го… реставрира — обяснява Лаврентиев, бъркайки в сакото си. Най-после извади една перфорирана карта и ми я подаде.

— Ето — казва ми, — по този единствен абзац моята програма „Логичен реставратор“ успя да възстанови целия разказ.

Е, взех перфокартата, повъртях я в ръце, повъртях я, а да преведа всички тези дупчици не мога, защото съм забравил кода и защото не ми се иска да се напрягам.

— Какво е това? — уж недоволно изръмжах на Лаврентиев. — Каква глупистика е начукана тука…

— Ама не, Трофим Фомич, каза ми Лаврентиев. — Това е цитат от „Сорочински панаир“ от пета глава. Ето вие сами виждате какво е написано тук: „А ще дадеш ли воловете за двайсет, ако заставим Черевика да ни даде Параска?“ В машината, в която стои моят Реставратор, вкарвам неголям откъс от литературно произведение. Реставраторът е длъжен ми напечата произведението изцяло. Знаете ли, така както Кювие по най-дребните костички е възстановявал огромни животни.

— Значи — отвръщам му аз, — ако ти вкараш в машината няколко изречения от „Война и мир“, това означава, че тя ще ти изтрака направо грандиозния роман-епопея? (Аз още от училище бях запомнил, че „Война и мир“ е грандиозен роман-епопея.)

Лаврентиев в резултат възкликва:

— Точно така — отвръща ми той. — Целия, точка по точка. Възможно е собствените имена само да обърка. Наистина на по-големи работи още не съм изпробвал, тъй като едва днес със „Сорочински панаир“ успя първият опит.

— И как работи, т.е. как реставрира?

— Тук заслуги аз почти нямам, Трофим Фомич. Основната идея принадлежи именно на Кювие. Всичко в организма е взаимно свързано. Разбирате ли? Именно поради това от отделните детайли може да се възстанови цялото. Например едно джудже, да речем, не може да има крак 45-ти номер. Въобще този метод в науката е отдавна известен. Аз само забелязах, че литературното произведение е също така организъм. Всичко в него е свързано и зависи едно от друго. Ако един от събеседниците каже: „Е, какво, щурчо, да се изтърсим ли при чувихите?“, то другият, колкото и да ви се иска, съвсем не може да му отвърне: „За съжаление, графе, вратите на херцогиня де Мофринез вече са затворени за мен.“ Само едно изречение определя всичко: епохата, средата и дори характера. Две — определят вече сюжета. Разбира се, аз ви обяснявам само принципа. Всъщност моят Реставратор не само че няма да обърка Балзак с Аксьонов, но и, представяте ли си, дума по дума ще възстанови цялото произведение.

— А защо твоят бърка имената?

Разбира се, Лаврентиев веднага има обяснение:

— Това е така, защото собствените имена — каза той — съдържат минимум логика. Минимална информация за своя обект, разбирате ли? Затова те са почти произволни. Та нали само поради това, че вие се казвате Трофим Фомич, още не би могло да се разбере, че вие сте началник на отдел?

Кой знае защо този пример не ми хареса, но въпреки това аз се въздържах и продължих да слушам. А Витя Лаврентиев продължи да обяснява.

— За Реставратора главното е обусловеността на едни текстове-елементи от други. Въобще това е твърде сложен програмен комплекс, Трофим Фомич. С около 20 000 команди. Аз го нагласях година и половина. — И, разбира се, веднага добавя: — Без ущърб за основната ми работа.

— И все пак, как той всъщност реставрира? — отново го запитах аз. — Как може да научи какво е станало преди и какво ще настъпи след подадения откъс?

— Подбор на възможностите, Трофим Фомич. Произведението съвсем не е случаен комплект от фрази. На всяка реплика трябва да съответствува ситуация, при която тя може да бъде произнесена. Така Реставраторът научава миналото. Всяка реплика на свой ред променя положението. Развива го, придвижва го напред. Това вече е генериране на бъдещето, надзъртане в него. Именно така Реставраторът се движи към началото на произведението и към неговия край.

Витя Лаврентиев би могъл да говори така още дълго, тъй като той въобще е голям любител на умните разговори. Но работата е безкрайна, а удоволствието — момент.

А моето време, времето на хокея, наближаваше. Обещах на Витя утре да обсъдим с него по-подробно перспективите и възможностите на неговата реставрираща програма и като се сбогувах с него, излязох от института. Лаврентиев остана да нареже рулото „Сорочински панаир“ на листове.

Макар че обичам спокойния живот, все пак не работя зле с мозъка си. В училище, а и в първоначалните курсове по математика в института не бях от последните. Тази вечер хокеят беше скучен (още в първата третина моят отбор обърка играта), така че умът ми беше свободен за размисъл. Ето защо твърде бързо достигнах до следната мисъл. Реставраторът по един откъс от съчинение дописва цялото съчинение към началото и към края. При това за програмата не е от значение дали съществува всъщност пълният текст. Дай едно зрънце и тогава Реставраторът от него ще отгледа цяло дърво.

Такова зрънце аз имам. Дори не зрънце, а цяло зърно. Две глави от бъдещата ми дисертация. Два и половина печатни листа. Наистина всичко това беше само въведение, преглед на общите положения в работата, така да се каже, постановка на задачата и подстъпите към нея. По-нататъшните неща някак си бяха се запънали. А дали да не напъхам в Реставратора първите глави? Ако той е чак толкова умен, може би ще даде наведнъж цялата дисертация, ще „реставрира“ онова, което още не е станало?

Съмняваше ме само един пункт: Лаврентиев през цялото време говореше само за художествена литература, а тук все пак става дума за научна. Дали Реставраторът ще успее да се справи? Дали той е приспособен за такова нещо?

Именно с това подходих на другата сутрин спрямо Витя Лаврентиев, т.е. обърнах нещата така, че уж ме интересува диапазонът на Реставратора, неговите, така да се каже, творчески способности. „Ние не можем да предлагаме на ръководството на института котка в торба“ — с многозначителна интонация обяснявах на Лаврентиев, натъртвайки на думичката „ние“. Но той веднага ме успокои, като каза, че по замисъл работата на Реставратора не зависи от характера на текста.

В единия случай просто ще работят повече блоковете на емоциите, характерите и ситуациите, а при другия — логическите и фактическите блокове.

Тогава аз му казах, че „по замисъл“ това е едната страна на работата, а експерименталната проверка е нещо съвсем друго. Витя не възразяваше и против експериментиране. Тогава наредих цялото машинно време на отдела (два часа) да се отпусне напълно на Лаврентиев, а самият аз отидох при телетипите и предадох написаната част от дисертацията на телетиписките, за да я начукат на перфолента.

Лаврентиев се усъмни дали е необходим такъв дълъг контролен пример, тъй като това нали е само един експеримент. Но аз притъпих съмнението му с краткия афоризъм: „Така е по-сигурно!“

Сега се вълнуваха двама: Лаврентиев — за Реставратора, а аз — за дисертацията. Той — при машината, а аз — в своя кабинет. Седя и си мисля: с какво ли не се шегува дяволът. А току-виж аз изведнъж съм преуспял? Какво би станало, ако в моето въведение нещата са така засукани, че Реставраторът се разгърне изведнъж в докторска защита? А? Разбира се, без кандидатска веднага да защитиш докторска дисертация не би могло да мине без затруднения. Този проклет бюрократизъм все още не е изживян. Е, разбира се, аз имам достатъчно свои хора в институтския научен съвет. Все нещичко ще измислим.

Току бях започнал да обмислям всичко това в подробности и виждам, че Лаврентиев идва при мен. Той обаче не носи никакво руло с хартия, върху която би трябвало да бъде отпечатана моята дисертация. „Прахосник — си мисля, — без нож реже, дръвник такъв.“ Оставил е отпечатъка върху машината, а там навсякъде може да го забутат. Чистачката може да го изнесе като излишна хартия и всичко ще пропадне.

А той ми казва:

— Трофим Фомич, Реставраторът нищо не направи. Близо час и половина го карах напразно, но той нито едно редче не отпечата. Какъв е тоя текст, който сте измъкнали? Щом Реставраторът съвсем нищо не успя да измисли като продължение, това означава, че в първоначалния текст няма нито логика, нито последователност, нито някакви идеи. Той просто няма за какво да се залови. Както се казва, нито ред, нито мисъл.

— Ти какво, ти какво? — подхвърлих му административно гневно. — Какво означава това „нито ред, нито мисъл“? Вероятно твоят Реставратор всъщност за нищо не става.

— Не, Трофим Фомич. Програмата дава резултати. Аз нарочно през останалия половин час подадох изречение от „Маша и трите мечки“. И ето, порадвайте се. Цялата приказка отбарабани от начало до край.

— Каква Маша? Какви са тия три мечки? За какви глупости прахосваш машинното време?…

С една дума, както си и мислех, всичко това се оказа блъф. Що за програма е това, която печата приказчици? На кого е нужно това? А щом трябва сериозна работа да свърши, щом трябва да отпечата пълноценен научен труд, веднага забуксува.

С една дума, глупости и нищо повече. Всъщност какво би могло до се очаква от Лаврентиев? Самият той, разбира се, непрекъснато ми досажда. Няколко дни се мъкнеше като опашка след мен. Молеше ме да му отпусна машинно време за неговите приказки. Но аз напълно резонно му отвръщах, че електронноизчислителната техника трябва да се използува не за приказки и легенди, а за народностопански задачи.

Но той така ми възразяваше и упорствуваше, че след една седмица му дадох да поработи още един час на машината с Реставратора. Само че този път, разбира се, не да щрака разни приказки. Дай, мисля си, за последен път да проверя чрез сериозна работа.

Предложих на Лаврентиев като пример да вкара в машината служебна записка за работата на отдела, която аз съставих (състави я заместникът, а аз я подписах) за директора на института.

В записката се говореше за резултатите, с които отделът се приближава към края на тримесечието. С присъщата ми прецизност споменах дори и за Реставратора на Лаврентиев, наистина с едно редче: „“Блок за синтеза." Работи неравномерно. Приложението му е ограничено. По-нататъшната му разработка — нецелесъобразна."

Интересно е, мисля си, какво Реставраторът ще допише към този документ. Какво би могло да се допише към него, ако документът е толкова изчерпателен?

— Е, какво — запитах Лаврентиев. — Твоето чудовище направи ли нещо с деловите книжа? Или отново някакви мечко-крокодили?

А Лаврентиев изглежда доста смутен — ясна е работата. Поизложи се със своите замисли.

— Аз — казва — дори не съм очаквал, Трофим Фомич. Нещо работата не става.

Той не бил очаквал. Затова пък аз очаквах.

— Е, добре — казвам му. — Дай да видим, може пък да има нещо.

— Та то няма и какво да се види — отвръща Лаврентиев. — Някакви глупости. Ако не забравите, след една-две годинки сам ще ви покажа.

Е, добре. Щом е нищо, нищо. Щом са глупости, тогава глупости. Тогава ние спряхме дотук.

* * *

При спокойна работа три години прелитат неусетно. И ето че ние отново седим един срещу друг с Лаврентиев. Той ми напомни за своето обещание и протегна към мене дебела папка. Отворих я и първото нещо, което видях, беше именно моята работна записка, дадена от мен на Лаврентиев за вкарване в Реставратора. А по-нататък се редуваха докладни, стенограми, заповеди — с една дума, цялата ми делова преписка през следващите години. И не само моята. Но и на института с министерството и дори между министерството и Академията на науките. Името Лаврентиев се мяркаше в нея все по-често. Да, познати ми са, познати ми са тези книжа. И датите им все повече и повече се приближават до въпросния ден. И ето, ето и точно тази заповед, отправена към института. Отпреди един месец. Всичко буква по буква. Прав беше тогава Витя Лаврентиев, че не ми предаде продукцията на Реставратора. Щях да му се присмея тогава. И не само аз. Кой би могъл да повярва, че след три години Витя Лаврентиев, старши-инженер на моя отдел…

— Да — измънках аз.

— Ето, виждате ли, Трофим Фомич — каза директорът на института Виктор Александрович Лаврентиев и се изправи, протягайки ми ръка над зеленото сукно на масата. Това беше достатъчно, за да разбера, че директорът няма повече време.