Живко Лазаров
В очите ти

Говориш ми и ми е хубаво.

Гледам те и не мисля за друго.

В очите ти, като на кино,

гледам замаян твоето минало.

 

Виждам как тича твоето детство,

а мен ме е яд, че там липсвам, естествено.

И хлапакът не съм, с който в нощите летем,

на лунна пейка си държите ръцете.

 

И този не съм, с който там зад скалите,

за първи път, се целувате, скрити.

А ето хотела, от който в нощта,

си тръгваш смълчана, вече жена.

 

И питам съдбата си. Защо навремето,

ме е нямало там, за да стъпя на стремето.

И да те грабна на коня,

както принца — принцесата.

Защо, богове, не се намесихте!?

 

Но всичко съдба е! Тъжна и весела.

Както топлия хляб със сълзите смесен е.