Сесар Вайехо
Това е мястото, където…

Това е мястото, където обличам

панталон, това е домът, където

ризата си свалям на висок глас,

където имам една постеля, една душа

и една карта на моята Испания.

Току-що говорих

за мене с мене си, сложих

върху една малка книга голям хляб

и после с тананикане поисках

да преместя дясната страна на живота

наляво;

по-късно изпрах всичко — стомаха,

мъжествената страна, достолепната;

обърнах се да видя какво се е измърсило,

сгълчах приближеното до мене

и подредих къщата, която

кимаше ли с глава, плачеше ли — не знам.

 

Моят дом, за нещастие, е дом

с пръстен под; за късмет, там живее

моята надписана любима лъжичка,

моят любим скелет с вече изтрити букви,

бръсначът, постоянната цигара.

Наистина, щом се замисля

какво е това животът,

не мога да не кажа на Жоржета

с цел да хапна нещо вкусно —

да изляза вечерта,

да купя добър вестник,

да запазя един ден за когато свършат дните,

също и една нощ за когато свършат нощите;

(така казват в Перу — извинявам се);

по същия начин страдам с голямо безпокойство

да не извикам или заплача, защото очите

притежават независимо едни от други своя бедност,

искам да кажа — свои свойства, нещо,

което се изплъзва от душата

и в душата пада.

 

Тъй преминаха

петнайсет години; петнайсет после и преди — петнайсет,

и човек се чувствува глупак.

Естествено, заради другите. Какво да правиш?

Нищо да не правиш е по-лошо,

освен да живееш, освен да постигаш

единственост между милиони хлябове,

милиони вина, милиони уста,

между слънцето и светкавицата му лунна,

и между литургията, хляба, виното и моята душа.

 

Днес е неделя и заради нея

идва ми мисъл в главата,

плач в гърлото

като голям оток.

Днес е неделя и това

има много значения; иначе

ще бъде, може би, понеделник,

и в сърцето ми ще дойде мисълта,

в мозъка ми — плача,

и на гърлото ми едно ужасно желание да удуша

това, което чувствувам сега

като човек — какъвто съм,

каквото съм изстрадал.