Никола Инджов
Превъплъщението на света. Сесар Вайехо

Вероятно перуанецът Сесар Вайехо (1893–1938) е този поет на испанския език, който през последния половин век е оказвал най-голямо влияние върху световната поезия. Неговото творчество е неукротимо и страстно търсене посредством нова и оригинална лексика на собствената му човешка истина. Всичко това на такъв емоционален градус и с такава свобода на израза, каквито не са се повторили в латиноамериканската книжовност. Въпреки многото последователи. Въпреки цяла изследователска школа върху поезията му.

Защо от един перуанец блика така силно съзнанието за вина като неизбежно морално наследство на човека? Защо у един емигрант в Париж всеки миг от живота му е съпроводен с тъмните повеи на смъртта? Защо в един отдалечен от реалността мозък така силно се наслагва протест срещу социалната несправедливост и последвалия го импулс на солидарност със съдбата на другите?

Това са въпроси, продиктувани от неговата поезия, която дори и на испански трябва да се чете с голямо вглъбяване в текста заради изобилието на неологизми и отдалечени синоними на основните понятия. Отговорите могат да дойдат единствено от същата поезия, в която тематично се чувствуват няколко потока. Най-напред може би носталгията по неговите родни Анди, по природния пейзаж и по ония странни човешки образи, в които просветва кръв от изчезнали и новосъздадени расови типове. След това вероятно идва бунтовния порив към едно бъдеще, за което Сесар Вайехо е чел в марксическите страници, но е писал в своите. Към всичко това изключителното събитие, което съпровожда живота му на поет и човек — Испанската гражданска война.

В Перу присъствието на Сесар Вайехо се чувствува също като присъствието на Андите. Не винаги ги виждаш през омарата на деня, но винаги чувствуваш над нивото на живота друго едно ниво — на вековечната и всемогъща природа. Така и аз усещах там как над всичко се възвишава поезията на Сесар Вайехо — най-солидния фундамент на перуанската културна идентичност след епохата на инките. Там долових и специфичен психологически феномен, свързан с поета. Президенти и просяци, министри и студенти, неграмотни и интелектуалци знаят и името му, и творчеството му, което прави от Сесър Вайехо личността обединител. Той е на всички. Като взрив на перуанския дух. Като еманация на перуанската душевност. И едновременно с това няма друга културна фактология, която толкова да разделя същото общество на социално-нравствени образувания. Защото Сесар Вайехо е поетът на бедните, на унижените, на оскърбените. Той е наистина най-големият поет на интегралното американско самосъзнание, на американския корен на съвременника там, като в същото време поезията му е изключително постоянна проекция на универсалното.

По-важните му книги са „Черните хералди“, издадена през 1918 година, нещо като антология на младежкото му творчество. Следва знаменитата стихосбирка „Трилсе“ (1922), в която се изявява неговия реформаторски талант. Последната му книга е „Испанийо, да ме отмине тази чаша“ (1937), която го нарежда в безсмъртната редица на поетите, писали за испанската гражданска война — Федерико Гарсия Лорка, Мигел Ернандес, Октавио Пас, Николас Гийен, Пол Елюар, Пабло Неруда…

Той преминава и през нашата поезия като отблясък от необятна вселена, превъплътена в един поет. Без него светът наистина би изглеждал по-обикновен и като пред свършек. Гениалният Сесар Вайехо придава безкрайност и на човека, и на света.