Порфирио Барба-Хакоб
Ноктюрно

О, какво голямо сърце сърцето на полето

в тази нощ синя, и чиста, и кобна,

колко обич и колко състрадание в него,

колко мощ безподобна!

 

Чувам го да тупти и живота си осъзнавам,

той ми е ясен, дълбок, разбираем,

и си има като морето и планината

във времето корен безкраен.

 

Чувствам го да тупти, една неизразима

тръпка сърдечна и жизнена ме подкрепя,

и не мисля, че съм кораб чуплив и крехък,

и че борбата ми е кратка и свирепа.

 

Напразни тревоги, болката е поносима —

прошепва оня приятел, в мене вроден.

Мигът е разцъфнал, нежен отеква звън,

сърцето на полето ти дава сила

да пристъпиш в последния сън.