Порфирио Барба-Хакоб
Скитнически вопъл

Бедата ми е, че вървя опипом, а гори ми челото,

че съм слепец без водач под синия януари,

вината ми е, че скитосвам по пътеките стари,

а лошото ми е, че не разбирам живота.

 

Бедата ми е, че и моята орис с мене ослепява,

че се намирам тук, измъчен от светлината,

че в нощта пресвята

сърцето ми е пренесена жарава.

 

Да си дошъл, без да знаеш, от някакъв изток,

подобно мираж осветил душата ми ослепена,

и от върха на неспокойна вселена

към съдбовната пропаст да вървиш напористо…

 

И макар че изглежда е жребий на знатност и слава

да въздигаш духа си под издут следобед

като мирис свещен…

Но сърцето ми е пренесена жарава!

 

Въпреки това като безсмъртен плам чувствам,

че в безсмислена битка си жертвам младостта.

О, нощ попътна, самотна и пуста,

по средата между смъртта и любовта!