Никола Инджов
Човекът с конското лице

В Меделин през 1995 година се бяха събрали много поети от много страни. Градът, известен повече като средище на наркобароните, се опитваше да преобрази себе си чрез поезията. На десетина места — в университета, в един прелестен амфитеатър, в зали на големи корпорации, в кметството, в кварталните паркове — всяка вечер в продължение на десетина дни поетите от света четяха стихове пред многолюдна публика. Толкова хора да слушат поезия аз бях виждал дотогава само в Москва. В Меделин публиката бе и млада, това бяха девойки и юноши със светещи очи, тези очи именно трябваше да осветят с друга светлина града, полегнал по протежението на една река в пояса на вечната андинска пролет…

Там аз четях мои стихове на испански, но винаги започвах с едно стихотворение на български — за да прозвучи в далечната страна езикът спасител на нашия народ. Но то бе всъщност превод на стихотворението „Бъдеще“ от Порфирио Барба-Хаков — най-милия и най-странния колумбийски поет. Аудиторията усещаше, че има някаква мистификация. Не знам защо слушателите се досещаха, че това не е българско стихотворение. И когато ги питах дали са разбрали нещо, и когато добавях, че как е възможно да не са разбрали, та това е Порфирио Барба-Хакоб — те ръкопляскаха. Ръкопляскаха и викаха от радост, че този поет е четен пред тях и далече от тях. Защото Порфирио Барба-Хакоб е съкровеният образ на поет в колумбийската представа за поети и поезия.

Почти сто години той е духовен спътник на поколенията.

Едва ли някога той самият е предвиждал нещо подобно. Животът му е на несретник и бохем, но това са европейски понятия за изпадналост от обществото. Порфирио Барба-Хакоб е типичен американски скитник, който още от детството си започва да върви нанякъде — и така до смъртта си. В неговия случай пътят му е от родното селище Санта роса де Осос до Мексико. Това означава, че той е преминал през половин Колумбия, Панама, Коста Рика, Никарагуа, Хондурас, Салвадор, Белиз, Гватемала, през населения с потомци на маите полуостров Юкатан, вървял е между вулканите Попокатепетъл и Истаксиуатъл, пресичал е езера, реки, високи планини, бродил е из пристанищни градове, движел се е с мулетарски кервани… Американските скитници, за които животът е път, имат и временни спирки. При някоя жена, която след това отглежда деца с образа на случайно поспрелия в съдбата й мъж; при някоя странноприемница, където може да се поработи за един хляб или за един панталон; и на някой църковен площад, където милостинята в неделя замества делничното равнодушие към просяка…

Порфирио Барба-Хакоб така преминава до края на пътя си и до края на живота си. Това име е един от псевдонимите му, другите са Рикардо Ареналес и Майн Хименес. Роден е през 1883 година и умира през 1942 година като Мигел Анхел Осорио. В един почти фантастичен разказ гватемалският писател Рафаел Аревало Мартинес го описва като Човекът, който приличаше на кон — в тази метафора са почти всички сведения за живота му, могат да се направят всякакви догадки както за физическия му облик, така и за нрава му. В Меделин обаче аз научих, че в Никарагуа се е появил някой, който се представял за негов син. Случаят е показателен, защото на свой ред свидетелствува за изключителността на поезията на Порфирио Барба-Хакоб. Той не е оставил нищо материално след себе си. Наследниците ще получат едната слава. Но каква слава!

Порфирио Барба-Хакоб издава само три книги приживе. Всичко, което пише, разпилява по скитническия си път. Изследователите му и до днес събират случайни публикации и се потят над идентифицирането на стихове, подписани с псевдоними. Отдалечен съвършено от литературния салон, той по капризната логика на успеха в изкуството днес е най-обичания поет на Колумбия — обичан и от читатели, и от писатели. Поезията му е изпълнена с контрастите между баналното и гениалното. Гениалното — като саморазкритие на лирическия герой. Баналното — като изумителна проява на лош вкус. Впрочем, това е становище, повлияно от испанския изследовател на колумбийската поезия Хуан Луис Панеро. Но Порфирио Барба-Хакоб остава с гениалното, с примера на творец, тръгнал от един напреднал модернизъм (Сесар Вайехо) към неизследвани и до днес простори в малкото му по обем творчество.